Определение № 1214 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2666/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. А. А., физическо лице, упражняващо дейност като земеделски производител, срещу решение № 252 от 29.07.2022г. по в.т.д. № 137/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 4 от 14.01.2022г. по т.д. № 72/2021г. на Окръжен съд - Добрич за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Стойчеви 57-62“ООД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 73, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 27 000 лева, подлежаща на връщане цена по развален договор за покупко-продажба на селскостопанска техника DIECI Agri Farmer 26.6 от 09.04.2019г., със законната лихва за забава от 13.05.2021г., датата на исковата молба, до окончателното плащане, и 1 800 лева изтекли лихви от 13.08.2020г. до 12.05.2021г., както и 3 116. 69 лева, направени необходими разноски за запазване на вещта за времето до разваляне на договора, със законната лихва за забава от 13.05.2021г. до окончателното плащане.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно, тълкувайки тристранното споразумение от 13.08.2020г., въззивният съд е приел, че страните по делото са уредили отношенията си във връзка със сумата от 27 000 лева и договорът за покупко-продажба от 09.04.2019г. не е бил развален, а се касае за заместване в дълг по чл. 102 от ЗЗД. Нарушена е нормата на чл. 20 от ЗЗД. Съдът не е изследвал действителната воля на страните, правната природа на сключеното между страните споразумение и произтичащите от последното права и задължения страните. От въззивния съд не са били съобразени издадените по реда на чл. 115, ал. 1 от ЗДДС кредитни известия от 13.08.2020г., потвърждаващи посоченото в споразумението от 13.08.2020г., че правоотношенията между ищеца и ответника се прекратяват. Обстоятелството е било потвърдено от ответника с подадения от него отговор на исковата молба. Също съгласно отговора на исковата молба сумата от 27 000 лева е трябвало да послужи като обезщетение за ползване, за което от ответника е била издадена фактурата от 13.08.2020г. Няма законна пречка в тристранното споразумение да бъдат инкорпорирани както споразумение за прекратяване на действието на договор за покупко-продажба на движима вещ поради неизпълнението на договорни задължения от страна на купувача, така и договор за продажбата на същата вещ между продавача и третото лице. Липсват каквито и било данни за волеизявления, които да обосновават извода, че клаузата на чл. 4 от тристранното споразумение е релевантна към авансово пратената от ищеца (купувач) сума по процесния договор за продажба от 09.04.2019г.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Има ли процесуално задължение съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)?

2. Въззивният съд има ли процесуалното задължение да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение?

3. Съдът има ли процесуалното задължение да преценява направеното от страна или от неин представител признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото?

4. Съдът има ли задължението при спор да тълкува сключения между страните договор, като търси действителната обща воля на страните? Отделните уговорки в договора трябва ли да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, които произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?

Касаторът намира въззивното решение постановено в противоречие с решение № 132 от 31.10.2018г. по гр.д. № 4116/2017г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 5 от 06.02.2020г. по гр.д. № 641/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60188 от 01.10.2021г. по гр.д. № 392/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 56 от 14.05.2021г. по гр.д. № 3408/2020г. на ВКС, ГК, І г.о.

Според касатора, на основание развитите правни доводи, въззивното решение е и очевидно неправилно.

От насрещната страна по жалбата „Стойчеви 57-62“ООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като недопустима и неоснователна. При подаване на жалбата касаторът не е посочил качеството си земеделски производител, така както е било водено делото. По същество се обсъждат заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат подробно фактическите обстоятелства по спора, като се прави извод, че дори въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, то следва да бъде потвърдено като правилно. Евентуално, ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване, следва да се разгледа направеното от насрещната страна възражение за прихващане.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба срещу решението на Апелативен съд - Варна в частта относно исковете по чл. 73, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 116. 69 лева, направени необходими разноски за запазване на вещта селскостопанска техника DIECI Agri Farmer 26.6 за времето до разваляне на договора за продажба от 09.04.2019г., със законната лихва за забава от 13.05.2021г., датата на исковата молба, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Решението на въззивния съд в тази част е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по търговско дело, но с цена на иска под 20 000 лева. Производството по делото е по търговски спор по чл. 365, т. 1 от ГПК с предмет права, отнасящи се до едностранна търговска сделка (последици от прекратяването й). Касаторът е физическо лице, регистрирано като земеделски производител по ЗПЗП, което се занимава със селскостопанска дейност, и съгласно изричното предвиждане на чл. 2, т. 1 от ТЗ не е търговец. Търговец обаче е дружеството „Стойчеви 57-62“ООД, сключило договора за продажба от 09.04.2019г. с оглед упражняваното от него занятие, което е и относно споразумението от 13.08.2020г. Съгласно чл. 287 от ТЗ разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не следва друго от този закон. Същевременно извършваната от касатора професионална дейност като земеделски производител, във връзка с която е била придобита движимата вещ, изключва качеството му потребител, при което да се касае за гражданско дело (чл. 113 от ГПК, вр. чл. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП).

Дори делото да е гражданско, въззивното решение отново би било под касационния праг на обжалване, тъй като искът по чл. 73, ал. 2 от ЗС е с цена и под 5 000 лева.

В останалата част касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. Неоснователно е възражението на насрещната страна, че касаторът не е подал касационната жалба в качеството си на земеделски производител. Това следва от съдържанието на подадената жалба.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Варна е приел от фактическа страна, че на 09.04.2019г. между страните е бил сключен писмено договор за покупко-продажба, съгласно който дружеството „Стойчеви 57-62“ ООД се е задължило да прехвърли на касатора собствеността и да достави селскостопанска техника DIECI Agri Farmer 26.6 при цена от 54 000 лева без ДДС (64 800 лева с ДДС). Цената е била платима на две вноски – 27 000 лева първоначално плащане и 37 800 лева, платими до 30.09.2019г. Сумата от 27 000 лева (22 500 лева данъчна основа и 4 500 лева ДДС) е била платена от касатора. За доставката от продавача е била издадена данъчна фактура № [ЕГН]/04.04.2019г. Втората вноска, за която е била издадена данъчна фактура № [ЕГН]/09.04.2019г. (31 500 лева данъчна основа и 6 300 лева ДДС) не е била платена и от „Стойчеви 57-62“ООД са били предприети съдебни действия (обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на запори върху банковите сметки на касатора). За да бъде доброволно уреден спорът, на 13.08.2020г. между касатора, „Стойчеви 57-62“ООД и Радомир Н. С., също земеделски производител, е било сключено писмено споразумение. Съгласно споразумението (чл. 1, ал. 1) касаторът и търговското дружество са признали за безспорно, че П. А. А. дължи на „Стойчеви 57-62“ООД сумата от 37 800 лева неплатен остатък от продажбената цена по договора от 09.04.2019г., 3 339 лева законна лихва върху сумата от 01.10.2019г. до 13.08.2020г., 1 200 лева платено адвокатско възнаграждение за водене на обезпечително дело пред частен съдебен изпълнител, 40 лева платена държавна такса за образуване на дело за обезпечение на бъдещ иск и 68. 10 лева, платена такса по изпълнителното дело. Предмет на споразумението е било уреждането на спора относно посочените задължения, както и прехвърлянето на собствеността на селскостопанската техника и избягването на спорове чрез взаимни отстъпки (чл. 1, ал. 2). Страните по споразумението са приели още, че с подписването му се прекратяват правоотношенията между „Стойчеви 57-62“ООД и касатора, възникнали въз основа на договора за продажба, и се създават нови такива между „Стойчеви 57-62“ООД и Радомир Н. С.. Той поема всички права и задължения на касатора по договора за продажба и ще закупи вещта за сума от 42 808 лева, платима на две вноски (чл. 2). Касаторът се е съгласил в деня на подписване на споразумението да предаде владението над вещта селскостопанска техника на Радомир Н. С.. Търговското дружество и касаторът са декларирали, че с подписване на споразумението намират правоотношенията си по договора за продажба от 09.04.2019г. за окончателно уредени и нямат нито сега, нито за в бъдеще каквито и да са претенции за заплащане на каквито и да са суми на основание договора, както и по отношение на неговото изпълнение (чл. 4). Съгласно клаузата на чл. 5 от споразумението търговското дружество се е задължило да предприеме конкретни действия по отмяна на наложените запори. Въз основа на споразумението земеделската техника е била предадена от касатора на Радомир Н. С.. На 13.08.2020г. от „Стойчеви 57-62“ООД, по реда на чл. 115, ал. 1 от ЗДДС, са били издадени кредитни известия № [ЕГН] и №[ЕГН] към фактура № [ЕГН]/04.04.2019г. и фактура № [ЕГН]/09.04.2019г. съответно за суми от 4 500 лева и 6 300 лева ДДС.

При възприемане на фактическите обстоятелства по делото въззивният съд не е отрекъл и останалите посочени от страните по делото факти, за които също са били представени доказателства. А именно, че след получаването на покана по чл. 103 от ДОПК от 05.01.2021г. с писмо касаторът е поискал от ответника връщане на сумата от 27 000 лева, поради разваляне на договора за продажба. Това е било отказано от „Стойчеви 57-62“ООД с писмо от 05.02.2021г. В писмото е било посочено, че до разваляне на договора за продажба се е стигнало поради неизпълнението на касатора, а договореностите по споразумението е трябвало да бъдат отразени и в счетоводните книги. Ако касаторът претендира връщане на сума от 27 000 лева, то търговското дружество ще има правно основание да претендира дължима сума за ползване на вещта, предмет на договора за продажба, развален по силата на споразумението от 13.08.2020г., която сума е с не по-малка стойност на претендираната от касатора.

Обстоятелствата са били потвърдени с писмо на дружеството от 19.02.2021г., както и в първоначалния отговор на исковата молба по делото. С отговора е било допълнено, че страните са уговорили да подпишат още едно допълнително споразумение, по силата на което да признаят извършеното плащане от 27 000 лева за плащане на обезщетение за ползване на техниката от 09.04.2019г., когато вещта е била предадена с приемо-предавателен протокол, до 13.08.2020г., като в тази връзка търговското дружество да издаде нова фактура на стойност 27 000 лева с ДДС. С отговора е бил представен проект за споразумение в този смисъл и данъчна фактура № [ЕГН]/13.08.2020г. Също с подадения първоначален отговор е било направено евентуално възражение за прихващане с вземането на дружеството от 27 000 лева, представляващо обезщетение за ползване на селскостопанската техника, във връзка с което е било издадена фактура № [ЕГН]/13.08.2020г. С допълнителната искова молба касаторът е отрекъл да се е съгласявал да плати обезщетение за ползване в размер на 27 000 лева, както и при него не е била осчетоводена фактурата от 13.08.2020г. В този смисъл е било заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана в първоинстанционното производство.

Въз основа на допусната по искане на търговското дружество съдебно-оценителна експертиза обезщетението за ползване на селскостопанската техника за периода от 09.04.2019г. до 13.08.2020г. е било определено в размер на 7 856. 25 лева, или 562. 50 лева средномесечна пазарна наемна цена за ползването.

В подадената въззивна срещу първоинстанционното решение, чието съдържание е било възпроизведено от въззивния съд в решението, касаторът е настоял за съобразяване значението на издадените по реда на чл. 115, ал. 1 от ЗДДС кредитни известия, тяхното осчетоводяване и коригиране на начисления ДДС, което съставът на Окръжен съд – Добрич не е сторил. Тези действия, според касатора, са представлявали потвърждение на посоченото в споразумението от 13.08.2020г. прекратяване на правоотношенията между ищеца и ответника. Същото обстоятелство е било потвърдено и от ответника с отговора на исковата молба, както и се извежда от това, че сумата от 27 000 лева е трябвало да послужи като обезщетение за ползване, за което от ответника е била издадена фактурата от 13.08.2020г. Т.е. налице е било признание за разваляне на договора, което първоинстанционният съд е игнорирал.

С оглед възприетите фактически обстоятелства по спора, на основание събраните доказателства, и при обсъждане на оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд е направил извод за неоснователност на твърдението на касатора за разваляне на договора за продажба. Според въззивния съд не е отправяно изявление от изправната страна за неговото разваляне, нито договорът е развален с тристранното споразумение. Целта на споразумението е била да бъде продължено действието на договора за продажба. Иначе отношенията биха се уредили с двустранни споразумения – отделно за прекратяване на договора за продажба и отделно споразумение между продавача и третото лице. Извършено е било заместване на длъжника – ищец от трето лице, които встъпва във всички негови права и задължения, което отговаря на хипотезата на чл. 102 от ЗЗД. Това заместване е станало със съгласието на кредитора търговско дружество, при което се установява хипотезата на чл. 102 от ЗЗД – заместване на длъжник в дълг. Правоотношението, което е породило този дълг не се е прекратило. Заместеният длъжник е бил освободен от отговорност към кредитора. Основанието за изпълнението до момента на заместването задължение за плащане на цената не отпада и не се дължи връщане на полученото. Това изрично е намерило отражение в споразумението в чл. 4 – първоначалните страни изрично са заявили, че правоотношенията са окончателно уредени и нямат нито сега, нито за в бъдеще каквито и да са претенции за заплащане на суми на основание на договора – което е съобразено и с чл. 102, изр. 2 от ЗЗД. В подкрепа на продължилото действие на договора е и начинът на заплащане на продажбената цена от третото лице - за в бъдеще. Със споразумението не е било уговорено връщането на авансово платената цена. Относно издадените кредитни известия въззивният съд е отбелязал, че същите като счетоводни документи, имащи вторичен характер, не могат да променят съдържанието на сключеното тристранно споразумение, респективно да водят до извод, че договорът за покупко-продажба е развален. Тъй като не се установява разваляне на договора за продажба, искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщане на сумата от 27 000 лева, е бил приет от въззивния съд за неоснователен. Като неоснователен е бил отхвърлен и искът за лихви за забава по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

При тези установени обстоятелства първите два процесуалноправни въпроса на касатора могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпроси, част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Уточнени и конкретизирани, въпросите са относно задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди събраните по делото доказателства и да отговори на изложените във въззивната жалба оплаквания по правилността на първоинстанционното решение.

По отношение на въпросите не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения (решение № 132 от 31.10.2018г. по гр.д. № 4116/2017г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 60188 от 01.10.2021г. по гр.д. № 392/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил издадените от ответника кредитни известия от 13.08.2020г. Посочено е, че според съда те не могат да променят съдържанието на сключеното тристранно споразумение, респективно да водят до извод, че договорът за покупко-продажба е развален. Не са били игнорирани изявленията на ответника в първоначалния отговор на исковата молба, че отношенията между страните по договора за продажба са били прекратени и че от търговското дружество е считана за дължима сума от 27 000 лева, обезщетение за лишаването му от ползване на селскостопанската техника за времето от 09.04.2019г. до 13.08.2020г. При съпоставяне и на останалите обстоятелства и доказателства по делото от въззивния съд е било прието, че не се установява факта на развалянето на договора за продажба, при което да се дължи връщане на частично платената от касатора цена. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд, са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

По същите съображения не би могло да се приеме, че е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК относно третия поставен въпрос. Дори да се приеме, че този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, от въззивния съд не е било нарушено изискването направено от страна или от неин представител признание на факт да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото, в който смисъл е възприетото в посоченото от касатора решение № 56 от 14.05.2021г. по гр.д. № 3408/2020г. на ВКС, ГК, І г.о.

Четвъртият формулиран от касатора материалноправен въпрос относно задължението на съда при спор относно съдържанието на сключен между страните договор да го тълкува, като търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, които произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, е въпрос от значение за изхода на делото. В обжалваното решение въззивният съд е тълкувал споразумението от 13.08.2020г. между касатора, „Стойчеви 57-62“ООД и Радомир Н. С., като е достигнал до извод, че не се установява уговорка за разваляне на договора за продажба от 09.04.2019г., при което да има основание за връщане на касатора на сумата от 27 000 лева платена цена, а напротив, че според уговорките по споразумението такава сума от търговското дружество не е дължима.

Удовлетворен е и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК относно въпроса – за проверка съответствието на изводите на въззивния съд относно съдържанието на споразумението от 13.08.2020г. с практиката на ВКС, обективирана включително в посочените от касатора решение № 5 от 06.02.2020г. по гр.д. № 641/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Съгласно тази практика на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД подлежи неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената воля на страните. Тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД – отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Поради допуснатото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса на касатора, касационният съд не се произнася относно твърденията му за очевидна неправилност на обжалваното решение.

На касатора П. А. А. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 576 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при цената на исковете от общо 28 800 лева, което е и обжалваемият интерес.

Воден от горното съдът