Определение № 2292 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1322/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата И. Г. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът А. Ш. оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Предявения по реда на чл. 439 ГПК иск за установяване на несъществуването на вземане на ответника, представляващо присъдената с влязло в сила решение част от вземане по запис на заповед, и на вземане за съдебни разноски, първоинстанционният съд е уважил частично - по отношение на произтичащото от записа на заповед вземане.

Сезиран с въззивна жалба на ответника и насрещна въззивна жалба на ищцата, въззивният съд, след съответна отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска за разликата над 36 596,65 лв. Потвърдил е решението в останалата част. Въззивното решение се обжалва по отношение на отхвърлената част от иска.

За да постанови решението си, съдът е приел, че са настъпили последиците на въведения като основание на иска погасителен способ - прихващане с насрещно вземане на ищцата. Приел е по-нататък, че погасителното действие на прихващането се отнася до пасивното вземане в пълния му размер, а не само до размера на съдебно предявената и присъдена част от това вземане, същата предмет на разглеждания отрицателен установителен иск, поради което е приел, че погасената част от оспореното с иска вземане е в по-нисък размер.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Вероятна недопустимост, евентуално очевидна неправилност, на решението се обосновава с доводите, че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум, приемайки, че с част от вземането на ищцата е погасена част от вземането на ответника, която не е била съдебно предявена, нито е била предмет на изявлението за прихващане и при липсата на възражение от страна на ответника.

Изложените доводи не обосновават извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, доколкото не е налице произнасяне на съда извън предмета на предявения иск - в рамките на заявеното основание (прихващане) и на заявения петитум, ограничен от посочения в исковата молба размер на оспореното вземане. Съобразяването на невъведени, както се твърди, в предмета на делото обстоятелства и възражения с обосноваване въз основа на тях на извод за неоснователност (пълна или частична) на иска е от значение за правилността, но не и за допустимостта на решението.

Същите оплаквания не са основания и за извод за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Такава неправилност е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай изложените от жалбоподателката доводи изискват проверка на извършените по делото процесуални действия от значение за определянето на предмета на спора, поради което не може да се приеме, че твърдяната неправилност се установява от мотивите на въззивното решение.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

1. Допуска ли решаващият съд нарушение на принципа на диспозитивното начало на гражданския процес по чл. 6 от ГПК, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхват на търсената от ищеца защита?

2. Представлява ли заявеното прихващане (извънсъдебно или съдебно) задължително за решаващия съд очертаване на предмета на спора по основание и размер от страните и явява ли се извършването/признаването на прихващане извън този обхват, по инициатива на съда, плюс петитум, нарушение на разпоредбата на чл. 6 от ГПК? Може ли съдът да упражни вместо някоя от страните потестативното право на прихващане между две насрещни вземания, без да е налице изразена воля и изявление за такова прихващане от която и да е от страните?

3. Може ли съдът да допусне и да се произнесе извън поискания от страна по делото размер и обхват на прихващане, включително да приеме и постанови прихващане между други насрещни вземания на страните или поне с едно различно от заявените вземания, различни от заявените?

4. Когато дадено вземане е частично признато от съд поради частичното му предявяване, възможно ли е да се заяви прихващане само с тази част на вземането от страна на лице, което има насрещно вземане и следва ли решаващият съд да се съобрази с така очертания предмет на прихващането? Може ли съдът да постанови прихващане с неустановената по съдебен ред част на вземането, когато никоя от страните не е заявила това, или подобно действие би представлявало нарушение на чл. 6 от ГПК?

5. След като възражението за прихващане поражда действие в правната сфера на двамата насрещни кредитори в момента на получаването му от адресата, то възможно ли е решаващият съд да промени създаденото от прихващането ново правно положение, като приеме, че са погасени други насрещни права на страните?

6. Тече ли погасителна давност за вземане на кредитор, когато той не разполага с правна възможност да предприеме действия по упражняване на правата си във връзка с това вземане?

7. Тече ли погасителна давност за вземане на кредитор и разполага ли той обективно с правна възможност да действа активно за събирането му при наличие на формално съществуващо основание от процесуално естество, вкл. висящо съдебно производство, отнасящо се до въпроси, пряко свързани с изясняване на основанието, на което възниква вземането на кредитора? Може ли длъжник по формално обезсилени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу него, да се снабди с обратен изпълнителен лист по реда на чл. 245, ал. З от ГПК за събраното принудително от него въз основа на обезсилените актове, ако паралелно с това все още формално е налице висящо съдебно производство по предявен иск по чл.422 от ГПК във връзка с оспорване на същите актове?

С оглед изложените от въззивния съд съображения първите три въпроса удовлетворяват общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са от правно естество и да са обусловили правните изводи на съда, като съобразно разясненията по същата точка на тълкувателното решение следва да бъдат уточнени и обобщени във въпроса за правомощията на въззивния съд при неправилност на първоинстанционното решение. Налице е и специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед задължителната практика по ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК и практиката, изразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. т. д. № 2916/2020 г. на I т. о., т. д. № 729/2020 г. на I т. о., т. д. № 1879/2020 на II т. о., и цитираното там, както и посочените от жалбоподателя). Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с така установената практика, без да е необходимо обсъждането на останалите изтъкнати от жалбоподателя основания за допускане.

С тези мотиви съдът