Определение № 2392 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2236/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат И. Р., като пълномощник на Р. Н. П., срещу въззивното решение № 533 от 24.01.2025 г. по в. гр. д. № 9404/2024 г. на Софийски градски съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е допустима. Ответникът по касация П. Г. К. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен главния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на Р. Н. П. по отношение на ответника П. Г. К., върху 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се [населено място], имот с идентификатор ***, съставляващ жилище, находящ се в сграда № 1, ет. 2, 1/2 ид. ч. от имот с идентификатор ***, апартамент и сграда–друг вид производствена, складова, с идентификатор ***, както и в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателя с правна квалификация чл. 61, ал. 1 ЗЗД /вместо посочената погрешно правна квалификация чл. 72, ал. 1 ЗС/ за заплащане на сумата 5 000 лв., предявена като частичен иск от общо вземане в размер на 100 000 лв. за подобренията, извършени в периода 2003 г.-2019 г., с която се е увеличила стойността на имота, ведно с построената в него стопанска постройка с идентификатор ***; в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателя с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД /вместо погрешно посочената чл. 72, ал. 1 ЗС/ за заплащане на сумата 5 000 лв., предявена като частичен иск от общо вземане в размер на 100 000 лв. за подобренията, извършени в периода 2003 г.-2019 г., с която се е увеличила стойността на обект с идентификатор *** и обект с идентификатор ***. Ищецът е изложил твърдения, че е придобил правото на собственост по силата на придобивна давност, изтекла в негова полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене, считано от 2003 г., върху: 1/2 ид. ч. от дворното място, жилище на втория етаж от триетажна жилищна сграда, находяща се в него, 1/2 ид. ч. от апартамент на третия етаж от жилищната сграда и складова сграда. Между него и първоначалния ищец С. Р. К. /производството по отношение на която е прекратено с влязъл в сила съдебен акт/ съществува наемно правоотношение за 1/2 ид. ч. от дворното място и първия етаж от жилищната сграда. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени обстоятелства за извършени подобрения в дворното място и ремонти в жилищата на първия и втория етаж от жилищната сграда. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете. Твърдял е, че ищецът е бил държател на процесния имот по силата на наемно правоотношение, съществуващо с неговата майка С. Р. К., като не е оспорвал притежаваните от нея права. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. „какво е положение на лицето-наемател по отношение на ненаетата част от имота и останалите самостоятелни обекти; приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС“; сочи се противоречие с решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на първо г. о., решение № 91/02.07.2010 г. по т. д. № 713/2010 г. на второ т. о.; 2. „кое е лицето, пред което следва да се демонстрира фактическата власт и намерението за своене, ако собственикът на имота е неясен за владелеца“; 3. „длъжен ли е нотариусът при издаването на констативен нотариален акт по чл. 587, ал. 1 ГПК да изследва правото на собственост на молителя, както и ако не може да се установи идентичност между реално съществуващия и формално описания за изграждане обект в представените договор за суперфиция и строителни книжа“; поддържа се противоречие с ТР № 11/2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 316/20.05.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г. на ВКС, второ г. о., решение № 118/16.11.2016 г. по гр. д. № 766/2016 г. на ВКС, второ, г. о. и решение № 173/20.06.2013 г. по гр. д. № 1273/2013 г. на ВКС, първо г. о.; 4. „може ли нотариусът да изведе валидно заключение в констативен нотариален акт по чл. 587, ал. 1 ГПК, че молителят е придобил право на собственост върху сграда на основание приращение, като съсобственик на земята, ако за тази сграда не са представени никакви документи в нотариалното производство, без да се изследва кой е извършил строителството й?; сочи се противоречие с решение № 143/26.05.2014 г. по гр. д. № 803/2014 г. на ВКС, първо г. о.; 5. „демонстрира ли се намерение за своене от владелец, който извършва множество и на значителна стойност ремонти, подобрения и поддръжка на имот, когато тези дейности са извършени явно пред собственика на имота и той не се е противопоставил на извършването им“; твърди се противоречие с решение № 144/04.06.2013 г. по гр. д. № 52/2013 г. на ВКС, първо г. о.; 6. „следва ли въззивният съд в решението си да изложи аргументи защо при преценка на показанията на свидетелите приема, че тези на ответната страна са незаинтересовани от изхода на делото, въпреки че са в родствена връзка с нея и приема показанията им за достоверни, а същевременно не кредитира показанията на свидетелите на ищеца, които нямат родствена връзка с него“; сочи се противоречие с решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о.; 7. „допустимо ли е страна по делото да претендира и доказва извършени разходи за ремонти, подобрения и поддръжка на процесния имот, чрез представяне на разходни документи, които са издадени на друго лице“; 8. „допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си, ползвайки само нарочно подбрана част от наличните доказателства по делото“. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на първата специална предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По делото е установено, че през 1994 г. между С. К., П. К. и Р. К., в качеството им на наследници на Г. К., е бил сключен договор за доброволна делба, с който в дял на П. К. са поставени: 1/2 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от третия /тавански/ жилищен етаж. В дял на Р. К. също са поставени: 1/2 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от третия /тавански/ жилищен етаж. Съделителката С. К. /майка на П. и Р. К., като последният е починал през 2002 г./ е получила право на ползване на 1/3 ид. ч. от дворното място, както и право на ползване на първи и трети жилищен етаж. Не е предмет на договора втория жилищен етаж, за който се установява, че е построен от ответника въз основа на учредено в негова полза право на строеж от родителите му. Ответникът се легитимира с издаден през 2018 г., на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, констативен нотариален акт, с който е удостоверено правото му на собственост върху: жилище, апартамент, с идентификатор ***, на втори жилищен етаж, изградено въз основа на реализирано право на надстрояване и пристрояване, учредено му през 1984 г., 1/2 ид. ч. от дворното място, 1/2 ид. ч. от жилище с идентификатор ***, на трети жилищен етаж, описан като тавански етаж в договора за доброволна делба, и 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор ***. През 2003 г. между С. К., като наемодател, и Р. П., като наемател, е възникнало наемно правоотношение за следните обекти: 1/2 ид. ч. от дворното място и първи жилищен етаж от триетажната жилищна сграда. Наемното правоотношение продължава да съществува и към момента на приключване на устните състезания. Наемодателката К. живее в находяща се в имота двуетажна жилищна сграда, която не е предмет на исковете. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че жалбоподателят – ищец е бил държател на наетия имот: 1/2 идеална част от дворното място и първи жилищен етаж. Не е установил упражняването на фактическа власт върху процесните имоти след възникване на наемното правоотношение. Обсъдил е подробно събраните гласни доказателства, като е посочил, че според свидетелката И. той е облагородил дворното място, като е направил градинки, алеи. Посочил, че за градината се е грижила изцяло С. К., а ответникът е помагал при полагане на цимент на двора и направата на бетонна основа на оградата. Втория етаж от триетажната сграда е бил ползван от ответника и неговата майка. След 2003 г. ответникът е продължил да посещава майка си С. К. периодично, както и да ползва имотите си и да се грижи за тях. Владението му е било смутено едва през 2019 г., когато ищецът е сменил ключа на входната портална врата на двора. Съдът е изложил съображения по оплакванията във въззивната жалба, като е приел за неоснователни поддържаните от ищеца доводи, че е манифестирал спрямо собственика – ответник упражнявана фактическа власт върху имотите с намерение за своене. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият поставен въпрос е свързан с приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС. В решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Решаващите изводи на въззивния съд в случая са изведени от приетото за установено, че жалбоподателят не е осъществявал владение върху притежаваната от ответника 1/2 ид. ч. от дворното място /по силата на наемното правоотношение той е държал другата 1/2 ид. ч. от имота/, жилището на втория етаж, 1/2 ид. ч. от жилището на третия етаж и складовата сграда. Действия, които обективират завладяване, са осъществени едва през 2019 г. Вторият въпрос е относим към теза, която не разкрива сходство с настоящата хипотеза. Не е била налице обективна невъзможност за демонстриране на намерение за своене спрямо действителния собственик /син на наемодателката/, който е посещавал имота. Въпросите, формулирани като трети и четвърти в изложението, са свързани с издадения в полза на ответника констативен нотариален акт въз основа на писмени доказателства, като твърденията на касатора са, че е невярно удостоверяването на правата на К. върху жилището на втория етаж и на складовата сграда. Самият жалбоподател-ищец сочи като придобивно основание придобиването по давност именно на правата, притежавани от ответника /извън тези, принадлежащи на наемодателката К./, поради което изследването на удостоверените с нотариалния акт права на ответника, е недопустимо. Поставеният пети въпрос в изложението е обусловен от твърдението на касатора, че извършените множество ремонти в имота сочат на демонстрация на намерението му за своене. Въз основа анализ на гласните доказателства съдът е направил решаващ извод, че това са действия, които са свързани с ползването на наетия имот и то според уговореното в договора за наем /например наемателят се освобождава от заплащането на наем, когато направи подобрения и реконструкции в имота/, но това не са действия, които сами по себе си установяват своенето и на ненаетата част от имота и по какъвто и да било начин отричат правата на ответника. Освен това в част от извършените ремонти са участвали както наемодателката /по отношение подмяната на дограмата/, така и ответникът /при изграждането на ограда/. В цитираното решение № 144/04.06.2013 г. по гр. д. № 52/2013 г. на ВКС, първо г. о., е разгледан въпроса от кога тече погасителната давност за подобренията, извършени от владелец в чужд имот, поради което възприетото в него не е от значение за отговора на въпроса. Шестият и осмият въпрос са обусловени от задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, включително при анализ на гласните доказателства, да посочи защо не ги възприема. Събраните свидетелски показания /чрез разпит на свидетелите И., М., К. и К./ не възпроизвеждат факти, които да доведат до друг извод. Дори да се приеме за установено въз основа на показанията на свидетелката К. /съпруга на ответника/, която е заявила, че не са имали достъп до втория етаж от 2015 г., когато ищецът е оставил там свои вещи, срокът на упражняваното владение не е достатъчен за придобиване на правото на собственост по давност. В мотивите на решението са обсъдени доказателствата за правнорелевантните факти, като е посочено кои факти са приети за установени и кои за недоказани /в съответствие с трайната съдебна практика/. Не е налице противоречие с цитираното решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., в което е прието, че свидетелските показания са основно доказателствено средство за установяване на придобивна давност. Дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота явно и необезпокоявано и демонстрирано ли е намерение за своене, като при това научните, логическите и опитните правила следва да бъдат съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите /решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на ВКС, първо г. о./. Именно такава комплексна и подробна преценка е извършена в обжалваното решение, като са обсъдени всички свидетелски показания. В обобщение, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която неин предмет е въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл. 61, ал. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като в тази част съдебният акт не подлежи на обжалван. Горното се извежда по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК – цената на тези самостоятелни искове за заплащане на разходите по чл. 61 ЗЗД и обезщетение за неоснователно обогатяване, е 5 000 лв. за всеки от тях. В описаната част жалбата е процесуално недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., а според чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна за цената на иска е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цената на отделните искове. В случая цената на тези искове е в размер на 5 000 лв. /меродавен е размерът на частично заявената претенция/, поради което касационната жалба в тази й част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да бъда оставена без разглеждане. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация заплащане на направените разноски в настоящото производство, които според представените доказателства възлизат на 613,55 евро, представляващи равностойност на сумата 1 200 лв. /адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.