Определение № 3619 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2090/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на Х. И. Б., чрез адв. И. М. от САК, срещу въззивно решение № 1343/20.11.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 665/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 6930/13.12.2024 г. по гр. д. № 6774/2024 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Х. И. Б. сумата от 8 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, вр. ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 20841/2016 г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.08.2021 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в осъдителната му част, като излага доводи, че в тази част решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за намаляване размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди и принципа за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига следните правни въпроси - общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД.“ и 2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ?“. Счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, а по отношение на втория въпрос сочи противоречие с решение № 60200/28.10.2021 г. по гр. д. № 3764/2020 г. на III г.о.; решение № 60232/03.05.2022 г. по гр. д. № 3734/2020 г. на III г.о. и решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на IV г.о. Ищецът Х. И. Б., чрез адв. И. М., е подал писмен отговор по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. В рамките на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК Х. И. Б., чрез адв. И. М., е обжалвал с насрещна касационна жалба решението в частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 8 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. Релевират се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, ищецът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди?“; 2. „Длъжен ли е съдът при определяне на размера на неимуществените вреди да извърши преценката на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?“. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 310/02.11.2015 г. по гр. д. № 410/2015 г. на ВКС, IV г. о., а вторият – в противоречие с ППВС № 4/1968 г. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е подала писмен отговор на насрещната касационна жалба на ищеца. Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, че на 21.11.2014 г. по сигнал на Т. Б. Д. за нанесен му удар по главата от Х. И. Б. била образувана пр. пр. № 49974/2014 г. по описа на Софийска районна прокуратура, присъединена с постановление от 26.10.2015 г. към пр. пр. № 689/2015 г. по описа на СРП. В хода на досъдебното производство Б. давал обяснения, разпитван бил като свидетел и участвал в очна ставка с пострадалия, а с постановление от 02.09.2015 г. бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 03.11.2014 г. е нанесъл средна телесна повреда на Т. Д., изразяваща се в счупване на носните кости, в съвкупност с нарушено външно дишане поради деформация на носната пирамида, което ще е до края на живота на пострадалия и с това му е причинил постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота - престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5 от НК. На 29.11.2016 г. в съда бил внесен обвинителен акт, въз основа на който било образувано НОХД № 20841/2016 г. по описа на Софийския районен съд. След проведени четиринадесет съдебни заседания, на 15.05.2019 г. съдът постановил присъда, с която ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Същата била потвърдена с решение от 30.08.2021 г. по ВНОХД № 4262/2019 г. на Софийски градски съд и влязла в сила на 30.08.2021 г. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че след образуване на наказателното производство ищецът изпитвал притеснение, затворил се в себе си, приятели и съседи започнали да странят от него, наричали го престъпник, а преди това се събирали в заведение близо до блока. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Като се е позовал на установената практика на ВКС, съдът е посочил, че обичайните вреди не подлежат на формално доказване, тъй като причинната връзка с незаконното наказателно преследване е очевидна. За да сподели извода на първата инстанция, че справедливия размер на дължимото се обезщетение възлиза на сумата от 8 000 лв., въззивният съд е съобразил, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 48 г. Наказателното производство е продължило около 6 години. Отчел е големият брой съдебни заседания, на които ищецът е присъствал, както и че обвинението е било за тежко умишлено престъпление. Съобразил е и обществено-икономическите условия в страната за периода, през който е повдигнато и поддържано обвинението – минималната работна заплата за страната за този период е нараснала с почти 1,86 пъти, а средната работна заплата – 2 пъти. От друга страна съдът е взел предвид, че спрямо ищеца не са извършени особено интензивни процесуални действия и е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос, формулиран в изложението на Прокуратурата на Република България, е за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Съобразил е, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Отчел е също така възрастта на ищеца. Взети са предвид продължителността на наказателното производство, големия брой съдебни заседания с участие на ищеца, както и отрицателните му емоции. Отчетено е, че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Въззивният съд не е пропуснал да съобрази и обществено-икономическите условия в страната. С оглед на установените обстоятелства по делото, въззивният съд е стигнал до извода, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които не надхвърлят обичайните по вид, обем и интензитет болки и страдания при образувано незаконосъобразно наказателно производство, и е определил размера на обезщетението. Вторият въпрос, повдигнат от ответника, касае съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са: въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания. В настоящия казус въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения. Както се посочи и по-горе, въззивният съд, като инстанция по съществото на материалноправния спор, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Посочил е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение, т. е. е налице причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно критериите при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Насрещната касационна жалба на Х. И. Б., подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение