Определение № 60409 от 05.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2403/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Д. Р. Ш. и Ж. А. А. обжалват решение № 164 от 30.07.2020 г. по в.т.д. № 102/20 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение на Окръжен съд – Шумен в обжалваната част относно размер на исковете по 100 000 лв. за всеки от жалбоподателите, с което решение исковете на касаторите срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД за заплащане на обезщетения на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, са отхвърлени.

Излагат съображения за отмяна на въззивното решение, на основание чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, поради допуснато материална незаконосъобразност, както и на основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК – необоснованост на съдебното решение.

Необосновано съдът не бил приел, че ищците са отглеждани от раждането като свои деца от загиналия при пътно-транспортно произшествие техен фактически баща. Считат, че предвид така установените факти от въззивния съд е следвало да се приложи ясната дефинитивна правна уредба на чл. 493 а, ал. 3 от КЗ.

Освен това мотивират основание за отмяна на съдебното решение съгласно чл. 281 т. 3 пр. 2 от ГПК, излагат съображения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в незапознаване с изпратените документи от Комплекс за социални грижи [населено място].

Молят да се отмени решението до размер от 100 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Може ли съдът да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетел само на основание, че същият не конкретизира години, дати от различни събития и други обстоятелства, като адресни регистрации на семейството на починалия? По този въпрос била формирана задължителна съдебна практика – решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т.д. 1871/14 г. 2 ТО, като с противоречието на разрешението със съдебната практика на ВКС, аргументира допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

2. Следва ли съдът след проведения разпит на свидетел и поради формираното у себе си вътрешно убеждение на основание чл. 7, ал.1 и чл. 10 от ГПК да запита страната дали поддържат искането си да бъде заличен допуснат втори свидетел, допусната съдебно-психиатрична експертиза, още повече, след като посочва като аргумент, че ищците не са провели пълно и главно доказване въпреки предоставената им от съда възможност, следва ли съдът да съдейства за установяване на факти, които са от значение за решаване на спора ? Не посочва изрично практика на ВКС, съгласно която следва да е налице допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на двата поставени правни въпроса сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответникът ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД оспорва касационната жалба. По отношение на сочените основания за допускане касационно обжалване намира, че по първия поставен правен въпрос, не са налице сочените основания за допускане касационно обжалване. Счита, че въпросът съдържа основания за неправилност на въззивното решение. С действията си съдът не бил нарушил цитираната от касатора практика, а бил в съзвучие с нея. По отношение на втория поставен въпрос, намира, че същият не представлява правен въпрос и не може да се приеме, че е общо основание за допускане касационно обжалване. Отново поддържа, че въпросът засяга правилността на съдебното решение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на касаторите чрез техния пълномощник адвокат Д. на 19.08.2020 г. Срокът, предвиден в чл. 283 от ГПК, изтича на 19.09.2020 г. Касационната жалба е подадена на 21.09.2020 г. по пощата, следователно на основание чл. 62, ал.2 и чл. 60, ал. 6 от ГПК, срокът се счита за спазен.

С обжалваното решение № 164 от 30.7.2020 г. по в.т.д. № 102/20 г. на Апелативен съд – Варна, въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 432 от КЗ и чл. 497 от КЗ от Д. Р. Ш. и Ж. А. А. срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ж. Д., който ги е отглеждал като баща, починал при пътно-транспортно произшествие на 28.5.2018 г., причинено виновно от С. Р. С. при управление на лек автомобил с рег. № Н 4911 ВС, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва.

Прието е на основание чл. 300 от ГПК, че от влязла в сила присъда се установява възникнало пътно-транспортното произшествие, при което е причинена смъртта на Ж. И. Д., като виновен е С. С., както и че е налице договор за застраховка гражданска отговорност, съгласно която застрахователят следва да обезщети причинените от С. неимуществени вреди.

Въззивният съд е приел, че с оглед претенцията за неимуществени вреди, ищците следва да установят наличието на настъпване на вредата. Вредата в случая може да се изразява в претърпяната от тях загуба на лице, с което са създали трайна и дълбока емоционална връзка в общо домакинство, което е полагало грижи за здравето, възпитанието им, и от загубата на това лице са претърпели продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.

Въззивният съд е приел, че ищцата Д. Ш. няма вписан в акта за раждане баща. Майка й е Р. С.. Установено е, че починалият Д. е живял на съпружески начала с майката на Д. Ш., Р. С.. Прието е, че Д. Ш. за периода от 26.09.2008 г. до 18.11.2009 г. е била възпитаничка на Дом за деца, лишени от родителски грижи, в [населено място], като причината за настаняването й е била предоставяне на полицейска закрила, тъй като е била изоставена от майка си. С оглед данните по делото, представени удостоверения за промени в настоящ и постоянен адрес, в периода от около 1 година- от 7.10.2005 г. до 30.11.2006 г., тя и Д. са живели на един адрес, а след тази дата нямало съвпадане на адресите на двамата. Към датата на смъртта на Д. Д. е била почти на 20 години, като Д. има дъщеря, родена през 2015 г.

По отношение на ищеца Ж. А. е прието, че също няма установен произход за баща и няма общ адрес с Ж. Д.. Прието е, че майката на Ж. А. не е майка на Д. Ш..

Обсъдени са свидетелските показания на свидетеля К., като е прието, че са преки и непосредствени, но не съдържат конкретика за действителните отношения между децата и Ж. Д.. Съпоставяйки свидетелските показания с останалите доказателства по делото, въззивният съд, след съвкупна преценка на всички доказателства, е направил извод, че не се създава сигурно убеждение в съда за истинността на твърдените от ищците факти, че отношенията между Ж. Д. и ищците били като на деца и баща. Прието е условно, че дори и да се приеме, че е полагал грижи, то не е установена дълбока емоционална и духовна връзка, взаимност и общност, както и полагането на грижи от страна на Ж. Д. за отглеждането и възпитанието на децата. Така съдът, неустановявайки наличието на неимуществени вреди, е достигнал до извод, че исковете са неоснователни и е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето им.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, ако съдът установи наличие на вероятност съдебното решение да е нищожно или вероятност съдебното решение да е недопустимо. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав не установява наличие на основания, които да обуславят извод за вероятност съдебното решение да е нищожно. Също така не се установява наличието на предпоставки, от които може да се заключи, че въззивният съд не е следвало да се произнася по съществото на спора, съответно липсва вероятност съдебното решение да е недопустимо.

Извън посочените хипотези, касаторът следва да обоснове правни въпроси – основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на първия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд не е игнорирал свидетелските показания, но обсъждайки ги и съпоставяйки ги с останалите събрани по делото доказателства е достигнал до извод, че при съвкупната преценка на доказателствата не е установено полагането на грижи от бащата към децата и създаване на емоционална връзка между тях, взаимността и общността, отглеждането и възпитанието. Следователно не е налице необсъждане на свидетелски показания и тяхното игнориране, а направен извод, че свидетелски показания, наред с останалите доказателства, не установяват наличие на основание за претърпени неимуществени вреди, а именно отношенията между ищците и починалия да са като отношения между родител и дете, изразяващи се в дълбока емоционална привързаност, съвместно живеене, обич и грижа за децата, осигуряване на възпитание. Поставеният въпрос е свързан с тезата на касаторите, че е установено основанието на иска. Но той по същество засяга правилността на съдебното решение, конкретно неговата обоснованост, дали от събраните доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, се установяват твърдените от ищците факти и налице ли е право на обезщетение за всеки от ищците-касатори. Но въпросът за правилността на съдебното решение не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. Следователно, поставеният първи въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. При липса на установено общо основание за допускане касационно обжалване, ще следва да се изключи обсъждането на посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

По отношение на втория поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че също не отговаря на въведеното от законодателя основание да е общо основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният въпрос е свързан с допускането и събирането на доказателствата по делото. Съдът е допуснал двама души свидетели на ищците за установяване на твърдените от тях обстоятелства. С молба, депозирана в открито съдебно заседание на 12.07.2019 г. пред първоинстанционния съд, е посочено, че се поддържа искането за разпит само на един свидетел, К. Г. К.. Този свидетел е разпитан, като вторият допуснат свидетел е заличен. Във въззивната жалба касаторите са въвели оплакване, че следвало съдът да им даде възможност да заявят дали поддържат искането за разпит на втория свидетел. Формулираният въпрос съдържа конкретни оплаквания за неправилност на въззивното решение, свързани с процесуалните действия, извършени от касаторите в качеството им на ищци пред първоинстанционния съд и посочени като основание за неправилност на въззивното решение във въззивната жалба. Позоваването на принципа на служебно начало, съгласно чл. 7 от ГПК, и на установяване на обективната истина, съгласно чл. 10 от ГПК, не разкриват поставен конкретен правен въпрос. То съдържа тезата на касаторите, какви са според тях нарушенията на процесуалните правила, поради което не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал своите изводи въз основа на непосредствения разпит на свидетеля, съпоставяйки получените факти от разпита, с останалите доказателства по делото. Въпросите относно възприетите от съда факти, за обсъждане на събраните доказателства, не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това по поставения втори въпрос, касаторите не са обосновали общо основание за допускане касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК, касаторите са посочили, че се позовават освен на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както и на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Бяха обсъдени основанията съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не може да се приеме, че е налице позоваване на основанието, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, доколкото е посочена само правна квалификация и не са изложени доводи. Но дори и да се приеме, че касаторите са посочили като основание за допускане касационно обжалване и наличието на очевидна неправилност на съдебното решение, то това основание за допускане касационно обжалване не е налице. Основанието очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, е налице само тогава когато, без същинска проверка на правилността на обжалвания акт, може да се стигне до заключение, че постановеното и обжалвано въззивно решение е неправилно. Този вид неправилност, според съдебната практика, може да се изразява в приложение на закона в обратен смисъл, логическо несъответствие на изводите, явна необоснованост на съдебното решение и да е установимо без същинска проверка за правилност на съдебното решение. В случая не може да се установи очевидна неправилност на съдебното решение.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България