Определение № 2870 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 718/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - Пловдив, и от Б. И. П., чрез адвокат С. С., против решение № 200 от 22.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 465/2022 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1109 от 27.07.2022 г. по гр. д. № 3302/2021 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. И. П. сумата 1800 лв., обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от задържането му за срок от 72 часа с постановление от 13.06.2017 г. на прокурор при Районна прокуратура - Пловдив по д. п. № 117/2016 г. по описа на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР - Пловдив за времето от 13.06.2017 г. до 15.06.2017 г., а впоследствие и от задържането му за времето от 15.06.2017 г. до 22.06.2017 г. по мярка за неотклонение, взета по искане на Районна прокуратура - Пловдив с определение постановено от Районен съд - Пловдив по ч. н. д. № 3763/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив, отменено поради липса на основание с определение постановено от Окръжен съд - Пловдив в открито съдебно заседание проведено на 22.06.2017 г. по в. н. ч. д. № 1184/2017 г., ведно със законната лихва от 22.12.2018 г. до окончателното й изплащане, като над уважения до пълния предявен размер от 26 000 лв. предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 22.12.2018 г. е отхвърлен, като неоснователен. С решението е оставено без уважение искането на Б. И. П. за присъждане на разноски за въззивното производство в полза на пълномощника по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касаторът Б. И. П. обжалва решението като неправилно и необосновано в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от него иск, както и в частта, с която е претенцията за присъждане на възнаграждение по чл. 38,а л. 2 ЗАдв. е отхвърлена като неоснователна. Сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Касаторът Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част, като неправилно и необосновано. Моли решението да бъде отменено и предявеният иск да се отхвърли изцяло, евентуално да се приеме по-нисък размер на обезщетението. Сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Б. И. П. е подал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат С. С., в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от Прокуратурата на Република България част, а по същество, че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че против Б. И. П. е водено досъдебно производство № 117/2016 г. по описа на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР - Пловдив. С постановление от 13.06.2017 г. на прокурор при Районна прокуратура - Пловдив е бил задържан за срок от 72 часа за времето от 13.06.2017 г. до 15.06.2017 г. По искане на Районна прокуратура - Пловдив, с определение от 15.06.2017 г., постановено по ч. н. д. № 3763/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това определение е отменено поради липса на основание с определение от 22.08.2017 г., постановено по в. ч. н. д. № 1184/2017 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. Мярката за неотклонение „задържане под стража“ е действала от 15.06.2017 г. до 22.06.2017 г. Видно от амбулаторен лист за платен преглед № 452/19.12.2016 г. ищецът е получил болки в коляното от 08.09.2016 г. Съгласно приетата по делото епикриза на 10.07.2017 г. на ищеца е извършена операция за лечение на съществуващия медицински проблем. Въззивният съд не е кредитирал свидетелските показания на разпитаната по делото свидетелка – бивша съпруга на ищеца, предвид множеството разминавания с дадените от нея показания по ч. н. д. № 3763/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив, обективирани в протокола от о. с. з. на 15.06.2017 г., който е официален свидетелстващ документ, ползващ се с доказателствена сила за направените от свидетелката изявления пред съда. Приел е, че от приобщената по делото медицинска документация е установено, че при прегледа на 28.05.2017 г., т. е. 16 дни преди задържането на ищеца, съдебният медик е констатирал, че наличната му травма – разкъсване на вътрешния мениск на лявата колянна става с увреждане на хрущялни и сухожилни структури в областта на ставата, не е от естество да заплашва живота на освидетелствания, както и че тя ограничава движението на долния му ляв крайник, но не отнема тази негова функция напълно, с оглед на което и доколкото в исковата молба не е наведено твърдение ищецът да е имал нужда от чужда помощ за времето на задържането си, то той в действителност не се е нуждаел от такава; при извършения му първоначален медицински преглед на 13.06.2017 г., в деня на задържането, медицинското лице е установило, че ищецът е в „добро общо състояние“; нито при прегледа на 19.12.2016 г., нито впоследствие на ищеца са изписани болкоуспокояващи, а необходимост от приемането на такива дори и не се твърди в исковата молба. Предвид констатираните противоречия и несходството на част от тях с приетите като доказателства медицински документи, съдът не е кредитирал същите в частта им относно състоянието на ищеца в периода на задържането му, необходимостта му от болкоуспокояващи и от чужда помощ в ареста и за планувана от него операция на 15.06.2017 г. При тези данни при продължителност на задържането под стража за 9 дни за периода от 13.06.2017 г. до 22.06.2017 г., което е отменено, личните притеснения, социалната изолация, обстоятелството, че ищецът е имал медицински проблем, чието лечение не е било спешно или неотложно, тъй като медицинският проблем „скъсан менискус“ е възникнал през 2016 г., а извършването на операция за неговото лечение е на 10.07.2017 г. въззивният съд е приел, че сумата от 1800 лева е адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди от задържането. По искането за разноски е изложил, че в рамките на цялото производство няма представен договор за извършване на адвокатска услуга по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Представен е договор е на л. 46 от делото на Окръжен съд - Пловдив, в който е записано, че е уговорено и платено възнаграждение на адвоката в размер на 1000 лева. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно, каквото е настояването на касатора Б. И. П.. От съдържанието на мотивите му не се разкрива да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Б. И. П. е формулирал следните правни въпроси: 1. „Допустимо ли е присъждане па възнаграждение на процесуалния представител на страната на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, при липса на писмен договор за правна защита и съдействие, уговарящ, че процесуалното представителство пред съответната инстанция се осъществява при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата, но при реално осъществено процесуално представителство?“; и 2. „Какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост”? Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост”? Какви „стъпки” включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката, обективирана в определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г. о. и определение № 327 от 18.06.2018 г. по гр. д. № 4988/ 2017 г. на ВКС, I г. о., а останалите формулирани въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Прокуратурата на Република България е формулирал следните правни въпроси: 1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2-ри от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които определят и изключват неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди по отношение на справедливостта – § 1 от ЗОДОВ, чл. 52 от ЗЗД?“; 2. „При определяне обезщетенията за неимуществените вреди следва ли да се вземат в предвид: икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането?“ и 3. „Приспадането при налагане на наказание лишаване от свобода на основание чл. 59 от НК, на „Задържането под стража“ и „Задържането за 72 часа“ по чл. 64, ал. 1, ал. 2 от НПК при постановяване на осъдителната присъда, представлява ли обезвреда, частично или пълно компенсираща неимуществените вреди, в случай че преди това задържането е било отменено като незаконосъобразно?“, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката – първият и третият с т. 1, т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и с постановените по реда на чл. 290 ГПК, решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр.д. № 2516/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60221 от 16.12.2021 г. по гр. д. № 909/2021 г. на ВКС, III г. о., а вторият с решение № 25 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г. о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси. Първият поставен от ищеца по делото въпрос, касаещ искането му за присъждане на възнаграждение на адвокат С. С. за осъществена от нея безплатна правна помощ пред въззивната инстанция не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението в тази част, доколкото жалбата й е счетена за неоснователна и предвидената защита не е чрез касационно обжалване, а чрез искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК. Вторият въпрос на ищеца за определяне размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. 1 ЗОДОВ се покрива с поставените от Прокуратурата на Република България под номер едно и две въпроси. Тези въпроси са обусловили решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но въззивният съд не е тълкувал и приложил чл. 52 ЗЗД в противоречие със задължителната практиката – ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, в които е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Значими за определяне на размера на обезщетението обстоятелства по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. 1 ЗОДОВ са вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, причинени от незаконното задържане под стража. В случая въззивният съд е дал отговор на поставените правни въпроси изцяло в съответствие със задължителната практика, като е взел предвид всички конкретни обстоятелства по делото при определяне на размера на обезщетението. С оглед наличието на практика по въпроса не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът Б. И. П. поддържа. Третият въпрос на Прокуратурата на Република България не отговаря общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед данните по делото е без значение обстоятелството дали времето по изтърпяната принудителна мярка „задържане под стража“ би могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 НК, тъй като същото не би могло да обуслови по-нисък размер на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. 1 ЗОДОВ. Ето защо, този въпрос, който е повдигнат за пръв път с касационната жалба, правилно не е коментиран от въззивния съд. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на страните не се дължат разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение