Определение № 102 от 15.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 215/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Морска градина Варна“ АД срещу определение № 434 от 06.08.2010г. по т.д. № 384/2020г. на Апелативен съд – Варна, с което се потвърждава частта от решение № 1194/20.12.2019г. по т.д. № 918/2018г. на Окръжен съд – Варна, с характер на определение, с което е прекратено производството по иска, предявен от „Морско казино“ ЕАД /н/, [населено място], на основание чл.233 ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и моли да бъде отменено. Счита, че чл.233 ГПК не намира приложение при заведен от длъжника иск срещу кредитор по чл.694, ал.1 ТЗ. Доколкото „Морска градина Варна“ АД е встъпила като съищец по иска, предявен от „Морско казино“ ЕАД /н/ срещу „Петрол холдинг“ АД /н/, продължава разглеждането именно на същия иск на соченото основание, дори да бъде уважено от съда искането за отказ от иск, направен от „Морско казино“ ЕАД /н/. Счита, че по отношение на предявения от „Морско казино“ ЕАД /н/. срещу „Петрол холдинг АД“ /н/ се разпростира силата на присъдено нещо на постановеното решение, като искът на „Морско казино“ ЕАД /н/ е уважен при наличие на обективен идентитет с иска, предявен по касатора. Сочи, че при предявен от длъжника или кредитор иск по чл.694, ал.1 или ал.3 ТЗ, друг кредитор не може да предяви същия иск, но може да встъпи в производството по предявения иск като съищец до първото съдебно заседание, като решението има сила на присъдено нещо спрямо всички кредитори. С оглед на това счита, че при отказ на длъжника от иска по чл.694 ТЗ всеки кредитор се лишава от процесуална защита, особено ако не е встъпил като съищец до края на първото по делото заседание. Ответниците по частната жалба, „Петрол холдинг“ АД /н/ и „Морско казино” ЕАД /н/, излагат съображения за липса на основания за допускане на касационния контрол, съответно за неоснователност на частната жалба. Посочено е, че не е предвидена от закона забрана за отказ от иска по чл.694, ал.1 ТЗ. Считат, че отказът от иска не нарушава правата на останалите кредитори в производството по несъстоятелност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение, апелативният съд е приел, че частният жалбоподател е встъпил на основание чл.694, ал.5 ТЗ като съищец по иска по чл.694, ал.1 ТЗ на „Морско казино“ ЕАД /н/. С писмената си защита първоначалният ищец /длъжник в производството по несъстоятелност/ е направил отказ от иска, поради което съдът е прекратил производството по иска по отношение на този ищец и е разгледал иска по отношение на втория съищец, като е установил несъществуване на приетото вземане на кредитора „Петрол холдинг“ АД /н/ в производството по несъстоятелност на „Морско казино“ ЕАД /н/, поради погасяване чрез прихващане с насрещно вземане на длъжника, в отношенията между оспорващия кредитор – съищец, кредитора с прието вземане, длъжника – първоначален ищец и синдика му. Посочено е, че отказът от иска е допустимо процесуално средство по чл.233 ГПК, с което ищецът десезира съда с предявения от него иск, като не може да го предявява отново. Доколкото по делото има встъпил като съищец оспорващ кредитор, делото продължава по отношение на него като ищец, а подлежи на прекратяване по отношение на първоначалния ищец – длъжник, който с отказа на иска става вече ответник по иска вместо ищец. Изложени са съображения, че с разглеждането на иска и установяване на спорното право в отношенията между оспорващия кредитор, кредитора с прието вземане, длъжника и синдика, не са накърнени по никакъв начин правата на първия от тях, тъй като съдът не се е десезирал изобщо с иска, а го е разгледал в отношенията между всички страни по делото, но спрямо първоначалния ищец – в друго качество – като ответник по иска. В заключение е посочено, че с разглеждането на постъпилите жалби срещу решението и влизане на въззивното решение в сила установителното му действие ще разпростре и ще стане задължително, както за страните по делото, така и за всички кредитори в производството по несъстоятелност и за синдика, съгласно чл.694, ал.8 ТЗ. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал.1, т.3 ТЗ) е въпросът за допустимостта на отказа на иска по чл.694, ал.1 ГПК и по въпроса, след като кредитор е встъпил като съищец по иска на длъжника по чл.694, ал.1, т.1 ТЗ, счита ли се, че при отказ на длъжника от него, производството продължава именно по чл.694, ал.1 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, предвид следното: Въпреки, че въпросът за допустимостта на отказ от иска по чл.694, ал. 1 ТЗ е обусловил изхода на спора, по отношение на него не е осъществена сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационния контрол с оглед разпоредбите на чл.621а, ал.3 ТЗ, в които са посочените изчерпателно изключенията от правилата на ГПК относно отказ и оттегляне на искове, свързани с производството по несъстоятелност, между които не са исковете по чл.694 ТЗ. Разпоредбите на чл.621а, ал.3 ГПК са ясни и въвеждат изключение от правилата на ГПК, поради което не могат да се прилагат разширително, с оглед на което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Вторият въпрос, дали в очертаната хипотеза производството продължава по чл.694, ал.1 ТЗ, е неясен и не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на определението до касация, тъй като разпоредбите на чл.694, ал.1-3 ТЗ съдържат правила единствено за активната легитимация по отрицателните или положителни установителни искове за спорни в производството по несъстоятелност вземания, като правното основание на иска, се определя не от това кой е ищецът по делото, а от конкретното материално право, предмет на спора. По същество и в съответствие със закона въззивният съд е приел, че в хипотезата, в която има встъпил кредитор по реда на чл.694, ал.5 ТЗ като съищец по иск предявен от длъжник за несъществуване на вземане на друг кредитор, при направен отказ от иска от първоначалния ищец: 1/ предметът на производството остава същия, тъй като той е свързан не с ищцовата страна, а със спорното материално право; 2/ пасивната легитимация по иска се определя от общите правила на ГПК - страните по материалното правоотношение; 3/ субективните предели на силата на присъдено нещо на решението се определят от закона - от специалната норма на чл.694, ал.8 ТЗ, като те не зависят от процесуалните действия на длъжника, вкл. от направения от него отказ от иска. Разпоредбите, въз основа на които съдът е направил тези изводи, са ясни и безпротиворечиви, поради което не е налице и сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изложеното, обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд