Определение № 4919 от 30.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5336/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез юрк. Ц. М., срещу въззивно решение № 4775 от 13.09.2023 г., постановено по в. гр. д. № 6901/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 34500 от 06.02.2020 г. и допълнително решение № 20030150 от 15.04.2020 г., постановени по гр. д. № 12460/2015 г. по описа на Софийски районен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. К. И., на основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ сумата от 10 479,92 лева, представляваща неизплатено обезщетение, дължимо при освобождаване от длъжност, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, като са присъдени и направените разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва бланкетно основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да поставя конкретен въпрос. Позовава се също така и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, но не излага доводи коя конкретно хипотеза счита, че е налице в случая. Ответникът по жалбата Ц. К. И., чрез адв. В. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил като безспорни по делото следните обстоятелства: ищецът Ц. К. И. е назначен в следствения апарат при Министерство на вътрешните работи, а именно в Следствен отдел – София – град за следовател с месторабота в Осмо общинско управление на МВР, считано от 28.03.1991 г.; със заповед № МЗ 33/09.01.1995 г., издадена от министъра на вътрешните работи на основание чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР, § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ и разпореждане на МС № 72/13.09.1994 г., са уволнени от МВР, поради съкращаване в щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г., като е наредено на уволнения състав да се изплати еднократно парично обезщетение, съобразно прослуженото време в МВР от целево отпуснатите средства от МФ; ищецът е продължил да изпълнява длъжността следовател към Националната следствена служба докато с решение на ВСС, обективирано в протокол № 41 от заседание на ВСС, проведено на 24.10.2013 г., е освободен на основание чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ от заеманата длъжност, считано от 25.10.2013 г.; размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за м. септември 2013 г. е било в размер на сумата от 5239,96 лв.; при освобождаването му от длъжност „следовател“ на ищеца са изплатени осемнадесет брутни заплати в размер на 94318,56 лв. с РКО № 591/19.12.2013 г. Посочено е изрично, че по делото нито се твърди от страните, нито се установява от събраните доказателства, ищецът да е получил еднократно парично обезщетение по чл. 68, ал. 1 ЗМВР (отм.), съобразно прослуженото време в МВР, при уволнението му от МВР. При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел, че правото на парично обезщетение е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл. 225 от Закона за съдебната власт при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност. С влизане в сила на ЗСВ (отм.); следователите преминават от системата на МВР към съдебната система, като съгласно § 4, ал. 2 ЗСВ запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. Когато следовател при освобождаването му от системата на МВР е получил предвиденото в чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) еднократно парично обезщетение, определено на база полученото към този момент трудово възнаграждение, то това плащане съставлява обезщетение по смисъла на чл. 139г ЗСВ (отм.);. При повторно освобождаване на същия магистрат от длъжност в органите на съдебната власт, на него се дължи обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако има право на това. Приспада се съответният брой платени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение и за тях вече е погасено. От представените по делото доказателства е счел за безспорно установено, че ищецът към 24.10.2013 г. е имал достатъчно прослужени години на длъжността "следовател", които да обусловят обезщетение в пълния размер от 20 брутни трудови възнаграждения. В същото време при отчитане еднократността на дължимото обезщетение и обстоятелството, че за прослужените години като следовател в системата на МВР не е установено реално да е получил обезщетението в размер на 2 брутни месечни възнаграждения, е обосновал извод, че в процесния случай разпоредбата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ е неприложима. Предвид изложеното, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ е приет за основателен и доказан за посочената сума, а обжалваните първоинстанционни решения като неправилни са отменени изцяло, включително и в частта за разноските. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Касаторът не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Жалбоподателят се е задоволил да посочи бланкетно, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, без да ги уточни. Въпрос не може да бъде изведен и от пълния текст на изложението при неговото съпоставяне с касационната жалба. Липсата на поставен от страната правен въпрос изключва допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакванията на жалбоподателя срещу решението на въззивната инстанция засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват повторение на фактите от касационната жалба, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационна жалба и изложението към нея. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, на което същият отново се позовава бланкетно, без да посочва коя от трите хипотези на сочената разпоредба счита, че е налице. Следва да се посочи, че при извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира нищожност на въззивното решение – същото изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Не съществува съмнение и за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът се е произнесъл по надлежно предявени искове, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. В настоящия случай решението на въззивния съд не е и очевидно неправилно – то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 400 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,