Определение № 2563 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3525/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. Ц. чрез нейния пълномощник адв. Кр. Б., срещу въззивно решение № 177 от 27.06.2022 г. по в.гр.д. № 163/2022 г. на Окръжен съд -Монтана. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК както постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнение в обективността му, при условията на чл. 172 ГПК, и в частност, за да бъдат кредитирани, задължително необходимо ли е показанията на такъв свидетел да бъдат подкрепени от други доказателства. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на ІV г.о.; решение № 130 от 14.07.2016 г. по гр.д. № 150/2016 г. на ІV г.о.; решение № 338 от 20.11.2013 г. по гр.д. № 1269/2012 г. на ІV г.о.; решение № 168 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 5005/2017 г. на ІІІ г.о.; решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1610/2019 г. на ІV г.о.

2. Може ли въззивният съд да се произнася за правилността на първоинстанциоинното решение извън посоченото в жалбата или за обстоятелства, за които страните не спорят, при ограниченията на чл. 269, изр.2 ГПК. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 149 от 10.09.2019 г. по гр.д. № 2779/2018 г. на ІV г.о.; решение № 200 от 23.06.2015 г. по гр.д. № 6459/2014 г. на ІV г.о.; решение № 243 от 30.07.2013 г. по гр.д. № 479/2012 г. на ІV г.о.; решение № 27 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 2650/2017 г. на ІІІ г.о.; т.10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК.

3. Кои са относимите и необходими за уважаване на иска по чл. 109 ЗС факти и какъв е характерът на действията на нарушението. По този въпрос се твърди противоречие с т.3 от ТР П№ 6 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК; решение № 23 от 09.04.2014 г. по гр.д. № 5465/2013 г. на ІІ г.о.; решение № 51 от 07.05.2013 г. по гр.д. № 764/2012 г. на ІІ г.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, и да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други - не приема, и необсъждането им съставлява ли съществено процесуално нарушение. По този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 54 от 08.09.2014 г. по гр.д. № 3035/2013 г. на ІІ г.о.; решение № 503 от 16.01.2013 г. по гр.д. № 168/2012 г. на ІV г.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г. на ІІ г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на І г.о.

5. За уважаване на иска по чл. 109 ЗС задължително ли е нарушителят лично да е извършил действията по нарушението. По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 88 от 21.10.2020 г. по гр.д. № 3238/2019 г. на І г.о.

6. При изграждане на своите фактически и правни изводи ограничен ли е съдът от събраните по делото доказателства, и допустимо ли е да приеме за доказан даден факт без да са събрани доказателства за него, респ. да основе решението си на предположения, вместо на доказателствата по делото. По този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 5543 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о.; решение № 3 от 20.01.2010 г. по гр.д. № 2749/2008 г. на ІІ г.о.; решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д. № 7025/2013 г. на ІІ г.о.; решение № 10 от 17.05.2017 г. по гр.д. № 3248/2016 г. на ІІ г.о.; решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 1131/2012 г. на ІІ г.о.; решение № 473 от 20.01.2012 г. по гр.д. № 263/2011 г. на ІV г.о.

Жалбоподателката се позовава и на основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК /неправилно посочено пр. 2/- очевидна неправилност.

Ответникът по касация М. Ц. М. не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 88 от 09.03.2022 г. по гр.д. № 2501/2021 г. на Районен съд Монтана в обжалваната му част, с която М. Ц. М. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на С. А. Ц. да упражнява спокойно и в пълен обем правото си на собственост върху ПИ с идентификатор...... по КККР на [населено място], както и на изградената в имота сграда с идентификатор ....., като възстанови електрозахранването в имота, и вместо него е постановено друго по съществото на спора, с което предявеният от С. А. Ц. иск с правно основание чл. 109 ЗС е отхвърлен като неоснователен.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е собственик на ПИ с идентификатор ...... по КККР на [населено място], както и на построената в него сграда, годна за обитаване. Ответникът ползва съседни имоти, собственост на неговия баща. Имотите се намират в м. „П.“ в землището на [населено място]. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е приел за установено, че електрозахранването на сградите в тази местност се осъществява от кооперация „П. 2003“, в която като член -кооператори участват собствениците на имоти, които се грижели за състоянието на ел. мрежа. Проверката на електромерите се осъществявала от някой от членовете на кооперацията, който събирал парите от собствениците и ги отчитал на кооперацията - титуляр на партидата. При установяване на нередност той уведомявал кооперацията и тя предприемала действия по спиране тока.

През 2020 г. за проверка на електромерите отговарял ответникът. Въззивният съд е приел, че от м. август 2020 г. електрозахранването в имота на ищцата било преустановено, след като при проверка на електромерите ответникът установил, че върху електромера на ищцата имало поставени магнити, което той приел като кражба на ток.

За да отхвърли предявения против него негаторен иск по чл. 109 ЗС въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява прекъсването на тока да се дължи на неправомерни действия на ответника, изразяващи се в срязване на електрическите кабели към електромера, в какъвто смисъл са били твърденията в исковата молба. Съдът не е кредитирал показанията на св. С. Ц., според когото самият ответник през м. август 2020 г. му заявил, че е прекъснал тока, защото свидетелят му бил убил кучетата и краде ток, като е посочил, че свидетелят живее на съпружески начала с ищцата С. Ц. и се явява заинтересован от изхода на делото, а неговите показания не се подкрепят от останалите доказателства. Приел е, че не е установено ответникът да е имал необходимите познания, за да може лично да прекъсне кабелите без опасност за здравето и живота си. На следващо място е посочил, че по делото не е установено имотът на ищцата да е бил електроснабден по предвидения за това в ЗЕ или ЗУТ ред, или същата да е била член на кооперация „П. 2003“, която е титуляр на партидата, поради което не може да се приеме, че единствената причина за липсата на електрозахранване в собствения й имот е поведението на ответника, макар през 2020 г. същият да й е заявил, че й е прекъснал тока.

Поставените от жалбоподателката правни въпроси са относими към изхода на делото и кореспондират с изложените от въззивния съд мотиви, но не се установява същите да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което по тях не следва да се допуска касационно обжалване.

В посочените от жалбоподателката и приложени към касационната жалба решения на ВКС е възприето становището, че съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или вреда на някоя от страните следва да се преценява с оглед всички други данни по делото; че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, както и че преценката следва да бъде обоснована с оглед други събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В съответствие с тази практика въззивният съд преценявал с оглед всички събрани по делото доказателства показанията на свидетеля С. Ц., според когото ответникът му заявил, че е прекъснал електрозахранването в имота на ищцата, и е приел, че те не могат да обосноват несъмнен извод, че ответникът действително е извършил твърдяните неправомерни действия. Свидетелят не е възприел лично отрязването на кабелите, а други доказателства, че това е сторено от ответника - лично или чрез другиго, по делото не са събрани. Доводите, с които жалбоподателката обосновава твърдяното противоречие при разрешаване на поставения въпрос, отразяват несъгласието й с направените от въззивния съд изводи, правилността на които не може да се проверява в тази фаза на касационното производство.

Вторият въпрос няма самостоятелно значение за изхода на делото. Липсата на доказателства за отношенията между ищцата и кооперация „П. 2003“ по повод снабдяване на имота й с електрическа енергия или за електроснабдяване на имота по предвидения за това ред е изтъкната като допълнителен аргумент за неоснователност на предявения негаторен иск. Основното съображение на съда за отхвърляне на иска с правно основание чл. 109 ЗС е, че не е установено ответникът да извършил фактически действия по прекъсване на електрозахранването. Поради това този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Третият и петият въпрос касаят предпоставките за уважаване на иск по чл. 109 ЗС. Според трайно установената практика на ВКС, за уважаването на този иск е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /в този смисъл мотивите към т.3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС/. Въззивното решение не противоречи на тази практика. В случая въззивният съд е приел, че по делото не е установено ответникът да е прекъснал електрическите кабели от електромера към имота на ищцата, т.е. че липсва една от предпоставките за уважаване на предявения против него негаторен иск. Не се установява /а и липсват твърдения в тази насока/ ответникът да е възложил на друго лице, притежаващо необходимите умения, да прекъсне електрозахранването чрез отрязване на кабелите от електромера, поради което не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 88 от 21.10.2020 г. по гр.д. № 3238/2019 г. на І г.о. Не е установено също така създаденото състояние да ползва или да се поддържа ответника, за да се ангажира отговорността му по чл. 109 ЗС да възстанови прекъснатия кабел и електрозахранването в имота на ищцата.

Фактическите констатации на въззивния съд са основани на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване и по поставените от жалбоподателката процесуални въпроси под №№ 4 и 6 в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Съдът не е постановил решението си въз основа на предположение, че е възможно друго лице да е прекъснало електрозахранването, а е мотивирал извода си за неоснователност на предявения иск с липсата на доказателства това да е сторено от ответника.

Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В практиката на ВКС е разяснено, че решението е очевидно неправилно, ако е постановено в явно нарушение на закона, извън закона или е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е засегнато от такива пороци, пряко установими от съдържанието на мотивите и диспозитива на същото.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът