Определение № 4141 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1295/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор К. от Софийска градска прокуратура, против въззивно решение № 423 от 25.01.2023 г. по в.гр.д. № 8851/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20070793 от 18.03.2021 г. по гр.д. № 15196/2020 г. на Софийския районен съд в обжалваната част, с която Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца Г. К. К. 4000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 06.11.2015 г. до 29.03.2019 г., вследствие на образувано и водено срещу него наказателно производство, което е завършило с оправдателна присъда. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска намаляване на размера на присъденото обезщетение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, за които твърди, че въззивният съд се е произнесъл с противоречие с практиката на ВКС:

1. Какъв е критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?

2. При определяне основанието и предпоставките длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?

3. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост - обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата?

Твърди се противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ВКС.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Г. К. К., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат И. Н., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Не се претендират деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че спрямо ищеца Г. К. Н. в периода от 06.11.2015 г. до 29.03.2019 г. (3 години и 4 месеца и 23 дни) от Прокуратурата е повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление от общ характер. С окончателната присъда по ВНОХД № 3993/2018 г. на Софийския градски съд ищецът е бил оправдан, поради което е прието, че от повдигнатото незаконно обвинение на ищеца са причинени неимуществени вреди, които пораждат правото му на обезвреда по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При произнасянето относно размера на обезщетението на претърпените неимуществени вреди са взети предвид следните обстоятелства: възрастта на пострадалия, фактът, че до този момент не е бил осъждан, социално-икономическата обстановка в страната към същия момент, видът, обемът, интензитетът и времетраенето на настъпилите вреди, в т. ч. и с оглед продължителността на наказателния процес; липсата на трайни и невъзстановими последици от увреждането. Посочено е, че вмененото му деяние съставлява тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, но все пак спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, която според съда се е отразила в минимална степен върху обичайното битие и възможността за реализация в личен и обществен план на пострадалия. Взети са предвид още обемът на процесуалните действия, извършени в хода на наказателното производство с участието на това лице, фактът, че съдебната фаза на наказателното производство се е развила на две инстанции – с оглед внесения протест от Прокуратурата, както и тяхната продължителност и обстоятелството, че подсъдимият е участвал лично на всички проведени пред двете съдебни инстанции открити съдебни заседания – общо пет. От заключението на приетата по делото съдебно-психологична експертиза е установено, че ищецът е преживял силен емоционален дискомфорт, но същевременно според вещото лице депресия не е установена. По делото са представени медицински документи, от които е установено, че през 2015 г. ищецът е получил исхемичен мозъчен инсулт, който не е получен в причинна връзка с процесното обвинение, тъй като същият е настъпил през м. февруари 2015 г., т. е. – преди повдигане на процесното обвинение. От медицинските документи е видно, че през 2017 г. ищецът е получил втори инсулт, за който обаче съдът не е установил да е настъпил в причинна връзка с повдигнатото обвинение, тъй като не са ангажирани доказателства в подкрепа на тази теза. Взето е предвид, че в заключението на вещото лице е посочено, че от психологична гледна точка емоционалното състояние на ищеца безспорно има отражение върху тежестта на състоянието му при втория инсулт и възстановяването след него. От свидетелските показания е установена негативната промяна, настъпила при ищеца в периода след повдигане на обвинението и настъпилото отдръпване от социалната среда на ищеца. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че е имал затруднения в намираните на работа във връзка с обвинението. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че определеният размер на обезщетението за претърпените от ищеца вреди в размер на 4000 лв. отговаря в пълна степен на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 423 от 25.01.2023 г. по в.гр.д. № 8851/2021 г. на Софийския градски съд по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Повдигнатите въпроси са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според нея на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Размерът на обезщетението се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено положение. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с трайно установена съдебна практика.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд