Определение № 50539 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1765/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗУУМ” АД, представлявано от адв. Надежда Х., срещу решение № 65 от 28.02.2022г. по в.гр.д. № 637/2021г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 260892 от 20.07.2021г. по гр.д. № 6246/2020г. на РС – Перник. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на касатора, че дължи на Р. В. О. сумата 9977,98 лева, платени от него по договор № PDLD1514110765/21.05.2015г. и по договор № PDLD1514110726/21.05.2015г. със собствени средства с вносна бележка от 07.08.2015г. с получател ОББ АД за погасяване на задължения на дружеството към банката, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.07.2020г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като изводът за наличието на правен интерес за ищеца от изпълнение на чуждо задължение, произтичащо от вътрешните правоотношения между длъжника и ищеца на основание уговорка първоначално да закупи част от акциите на ответното дружество, а впоследствие като заем в полза на дружеството, е направено при недопустимо въвеждане от страна на въззивния съд на твърдения, каквито не са изложени нито в исковата молба, нито в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Сочи, че твърденията както в заявлението, така и в исковото производство, сочат на предоставяне на сума като дадена в заем, но не се твърди, че сумата е внесена от ищеца за погасяване на задълженията на дружеството към трето лице по договорите за кредит поради наличие на интерес у ищеца да изпълни това чуждо задължение. Поддържа, че като е приел противоречивите обяснения на самия ищец за наличие на правен интерес у ищеца за изпълнението, съдът е постановил мотиви и уважил претенцията с дадена правна квалификация чл.74 ЗЗД на непредявено от самия ищец основание. Намира още, че е недопустимо в производство по реда на чл.422 ГПК изменение на основанието на предявената претенция с въвеждане на факти, различни от посочените в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това поддържа, че разглеждайки иск на непредявено основание, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Твърди още, че между страните не съществуват договорни отношения за заем, нито е налице уговорка за връщане на процесната сума, както се сочи в исковата молба и в заявлението, като не са представени писмени доказателства за установяване на такъв договор, а свидетелските показания за установяване на договор на стойност над 5000 лева са недопустими, но въпреки това са ценени от въззивния съд. Касаторът поддържа, че по делото не е категорично установено внасяне на процесната сума именно от ищеца и с негови средства, като въззивният съд не е изложил никакви мотиви защо кредитира едни доказателства, а други – не, и не е обсъдил изложените във въззивата жалба доводи и оплаквания, с което е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно поради неправилно прилагане на разпоредбата на чл.74 ЗЗД, като предявеният иск е уважен, въпреки липсата на доказан правен интерес у ищеца да изпълни чуждо задължение. Излага и съображения за необоснованост и немотивираност на въззивното решение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК поради вероятна недопустимост по изложените в касационната жалба съображения. Релевира и наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните съобразно всички оплаквания във въззивната жалба?

2. Следва ли въззивният съд да изложи в мотивите си своята преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по посочените два въпроса в противоречие с т.19 от ТР№ 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС.

3. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи и да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на съдебния акт?

4. Следва ли въззивната инстанция да обсъди както всички доказателства по делото и то в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи и оплаквания на жалбоподателя във въззивната жалба от значение за правния спор? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по посочените два въпроса в противоречие с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 517 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 216 от 04.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 25.01.2018г. по т.д. № 1826/2016г. на ВКС, ТК, I т.о.

5. Може ли решаващият съд да изгради извода си и да обоснове съдебното решение само на избрана от него част от доказателствата по делото – свидетелски показанията на една група свидетели, и да не изложи никакви мотиви защо не възприема и не се съобразява с друга част от показанията на разпитаните по делото свидетели, кореспондиращи и с приложени писмени доказателства и приета неоспорена експертиза?

6. Постановеното съдебно решение при такова процедиране постановено ли е при съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото? Касаторът твърди, че по последните два въпроса е налице противоречие с решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 10 от 01.02.2012г. по гр.д. № 13/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60173 от 15.12.2021г. по гр.д. № 1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о.

7. Налице ли е правен интерес у ищеца да изпълни чуждо задължение при наличие на парично задължение на ответника – жалбоподател към трето лице, което задължение е безспорно установено, че е надлежно обезпечено с множество прилилегии, гаранции и обезпечения, от които по никакъв начин не се засяга имуществената сфера на ищеца?

8. Налице ли е правен интерес у ищеца от изпълнение на чуждо задължение, след като по делото не се установява засягане на конкретни имуществени права на ищеца – последният нито е съдлъжник, нито поръчител, нито негово конкретно имуществено право би било засегнато от неизпълнението на договореностите по паричните заеми между банката и жалбоподателя?

9. Допустимо ли е съдът да приема за доказан правния интерес на ищеца с недопустими доказателствени средства – в случая съдът е приел за установени договорни /или преддоговорни правоотношения/ между ищеца и ответника за закупуване на акции, за които не са налице никакви доказателства, а твърденията за наличие на договорни отношения за заем на парични суми на стойност над 5000 лева е недопустимо да бъдат установявани със свидетелски показания съобразно забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК и становището на жалбоподателя за недопустимостта им, поддържано в производството и сочено във въззивната жалба? Изводът на въззивния съд, че „интересът произтича от вътрешните правоотношения между длъжника и ищеца на основание уговорка за закупуване на част от акциите на ответното дружество, а впоследствие – като заем в полза на огветното дружество”, направени ли са в съответствие съвкупната преценка на доказателствения материал по делото, недопускащ установяването на договорни взаимоотношения с цена на иска над 5000 лева само с голословни и изолирани свидетелски показания, каквито са недопустими съобразно разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по последните три въпроса в противоречие с решение № 459 от 08.06.2010г. по гр.д. № 1238/2009г. на ВКС, ТК, IV г.о., решение № 821 от 07.07.2008г. по гр.д. № 3703/2007г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 773 от 15.07.2002г. по гр.д. № 1534/2001г. на ВКС, V г.о.

Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът Р. В. О., представляван от адв. Б. В., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че касаторът не е формулирал конкретни и относими въпроси по чл.280 ГПК, а от друга страна, не е налице противоречие с посочената съдебна практика. Поддържа, че въззивният съд е изпълнил задължението си да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на твърденията на ищеца и да обсъди допустимите и относимите доказателства по делото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

С решение № 260892 от 20.07.2021г. по гр.д. № 06246/2020г. на Пернишки районен съд, 7 състав е признато за установено по отношение на „ЗУУМ” АД, че дължи на Р. В. О. сумата 9977,98 лева, платени по договор № PDLD1514110765/21.05.2015г. и договор № PDLD1514110726/21.05.2015г. от ищеца със собственик средства с вноска бележка от 07.08.2015г. с вносител Р. В. О. и получател „ОББ” АД за погасяване на дълга на ответното дружество към банката, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.07.2020г. до окончателното плащане. В мотивите на решението е прието за установено наличието на фактическия състав на чл.59 ЗЗД.

Сезиран с въззивна жалба от ответника, с определение № 892 от 09.11.2021г. въззивният съд е приел, че изложените в исковата молба факти и заявеното в заповедното производство, както и от ищеца в съдебни заседания на 20.04.2021г. и 15.06.2021г., сочат, че претенцията е основана на плащането от ищеца на чужд дълг – която сума е наредил да бъде преведена на кредитодателя ОББ АД вместо ответника-кредитополучател, с твърдението за осъщественото плащане във вътрешните му отношения с ответника - кредитополучател на основание уговорка за заем. Приел е, че заявените в исковата молба факти и в рамките на направеното искане за защита сочат, че предявеният иск се основава на твърдения за осъществено изпълнение на чуждо задължение при наличие на постигнато съгласие между страните – иск по чл. 74 ЗЗД, а не чл. 422, чл. 415 ГПК и чл. 124 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, съгласно посоченото в доклада на районния съд, респ. квалификацията в решението на исковете по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД /постигнатото съгласие между страните изключва правна квабификация на иска по чл. 59 ЗЗД/. С оглед горното възивният съд е намерил, че на страните са били дадени неточни указания относно твърдените от тях подлежащи на доказване факти, поради което за него възниква задължението служебно да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, като тези указания следва да бъдат дадени в хода на въззивното производство. Поради това въззивният съд е указал на ищеца, че в негова тежест по иска по чл. 74 ЗЗД е установяване: наличие на договорни отношения по сключен договор за кредит между ответника и третото лице, неизпълнено парично задължение по този договор от страна на ответника, изпълнение на задължението от ищеца – заплащане от ищеца на задълженията на ответника към трето лице по договора за кредит от общо 9977.98 лв., което освобождава длъжника-ответник спрямо неговия кредитор-трето лице, и наличието на правен интерес у ищеца да изпълни чуждото задължение, както и е дал възможност на страните да ангажират съответни доказателства във връзка с дадените указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да предприемат съответните процесуални действия.

Със становище от 06.12.2021г. въззиваемият ищец е уточнил, че правният му интерес да изпълни чуждото задължение е бил налице, доколкото към датата на плащането е била налице устна уговорка, че той ще придобие част от акциите в „ЗУУМ” АД, от чиято цена ще бъде приспадната платената сума по двата договора на дружеството с банката, и тъй като тази уговорка не се е осъществила, за него се е породил интерес да иска връщане на процесната сума. Посочил е, че уточнения в този смисъл е направил и пред първата инстанция в с.з. на 20.04.2021г. и 15.06.2021г.

В решението си въззивният съд е посочил, че е преквалифицирал предявения иск по чл. 74 ЗЗД съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, а не по чл. 59 ЗЗД, съгласно квалификацията в решението на първата инстанция. Изтъкнал е, че като е разгледал всичките правопораждащи спорното материално право юридически факти, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от ищеца иск с правно основание чл. 74 ЗЗД, а не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, и допуснатото нарушение от районния съд на приложимия материален закон следва да бъде съобразено от въззивния съд при постановяване крайния му съдебен акт. Поради това е приел, че обжалваното решение е допустимо.

Приел е за установени от събраните по делото доказателства следните факти: 1/ сключени договори за кредит № PDLD1514110765/21.05.2015г. и договор № PDLD1514110726/21.05.2015г. между кредитополучателя „ЗУУМ” АД и кредитодателя ОББ АД, като е налице просрочие към 30.06.2015 г. в размер на 22,05 лева и към 31.07.2015 г. в размер на 9 957, 05 лева; 2/ с вносна бележка от 22.10.2015 г. е внесена сумата от 10 325.00 лева в полза на „ЗУУМ” АД по сметка с вносител ищецът Р. О. и с основание за внасяне "захранване"; 3/ с вносната бележка от 07.08.2015 г., с вносител Р. О. и получател ОББ АД е внесена сумата от 9977.98 лева с основание за внасяне "погасяване на кредит на ЗУУМ" АД; 4/ в счетоводството на "ЗУУМ" АД е осчетоводено с дата 07.08.2015 г. погасяване на кредит по сметка 1521 - 02 ОББ в размер на 9 977,98 лева и с осчетоводеното плащане на сумата от 9977,98 лева е намалено задължението по двата договора в размер на 9977,98 лева. Приел е за установено от показанията на св. С., че част от внесената сума от ищеца е била предоставена от свидетеля в заем, а именно 4000 лева, която е била върната впоследствие, като внсената сума е била от лични средства на ищеца, и свидетелят е бил с него в деня, когато е посетил ОББ АД, и е внесъл процесната сума, както и че според свидетеля парите са били внесени като заем в полза на ответното дружество от ищеца. Приел е за установено от показанията на св. М., че погасяването на заемите на ответното дружество към ОББ АД се е правело от много хора, включително и от ищеца, без да е бил определен ред за това; че заемите са били погасявани както с фирмени пари, така и с лични средства на работниците и служителите; че свидетелят не помни да е давал фирмени пари на ищца за погасяване на заемите и към онзи момент имало договорки ищецът да закупи част от акциите на ответното дружество.

При така установените факти въззивният съд е намерил, че са налице всички елементи от състава на чл.74 ЗЗД - установени са наличие на договорни отношения по сключен договор за кредит между ответника и третото лице, неизпълнено парично задължение по този договор от страна на ответника, изпълнение на задължението от ищеца – заплащане от ищеца на задълженията на ответника към трето лице по договора за кредит от общо 9977.98 лв., което освобождава длъжника-ответник спрямо неговия кредитор-трето лице, и наличието на правен интерес у ищеца да изпълни чуждото задължение. Достигнал е до извод, че наличието на правен интерес за ищеца от изпълнението произтича от вътрешните правоотношения между длъжника и ищеца на основание уговорка първоначално да закупи част от акциите на ответното дружество, а впоследствие като заем в полза на ответното дружество, което означава, че облигационното отношение между третото лице - кредитора и длъжника засяга конкретни имуществени права на ищеца. Добавил е, че по делото не се доказва конкретно сумата от 9977, 98 лева да е била внесена от ищеца с пари, собственост на ответното дружество. Поради това въззивният съд е приел, че искът по чл. 74 ЗЗД е доказан по основание и в претендирания размер от 9977.98 лв., ведно със законната лихва от заявлението по чл. 410 ГПК - 06.07.2020 г. до окончателното заплащане.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по факти, които не са твърдени от ищеца в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и които са служебно въведени от въззивния съд. Уточнения във връзка с правния интерес на ищеца да погаси дълг на ответника са изложени в първоинстанционното производство в с.з. на 20.04.2021г. и 15.06.2021г., доколкото твърденията в заповедта за изпълнение и в исковата молба са били неясни, и при произнасянето си въззивният съд е съобразил така направените уточнения.

Първите шест процесуалноправни въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, са релевантни. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въпросите са поставени във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил следните, релевирани във въззивната жалба, доводи и доказателства: за неистинност на представената вноска бележка от 07.08.2015г., която е своевременно оспорена, и липсата на подпис на вносител; за внасяне на сумата по посочената вносна бележка по сметка, която е различна от посочените в договорите за банков кредит сметки; заключението на СИЕ относно отразените записвания по сметка 501 – каса в брой. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието на въззивното решение с формираната постоянна практика.

Формулираните от касатора седми и осми въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд. Въпросите са предпоставени от твърдения, които не кореспондират с приетите за установени от въззивния съд обстоятелства, поради което не се явяват обуславящи решаващия му извод.

Последният въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касасационната инстанция ще се произнесе в решението си по чл.290 ГПК.

По правилността на въззивното решение настоящият състав ще се произнесе в решението, поради което не следва да се обсъжда доводът за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „ЗУУМ” АД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 199,56 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение