Определение № 1878 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2040/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Е. Д. А., чрез адв. И.И. срещу решение №1085 от 14.08.2023г., постановено по в.гр.д. №2449/2022г. на Апелативен съд- София в частта, с която е потвърдено решение №261539 от 05.05.2022г. по гр.д. №2449/2022г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по предявените искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, че съществува изискуемо парично вземане в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД против касатора, произтичащо от сключен между тях договор за потребителски кредит №333-132 от 27.12.2012г. за следните суми: 9 391.29 лева - просрочена главница за периода 20.02.2015г. - 10.12.2019г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.02.2020г. до окончателното изплащане на вземането и за сумата от 3 737.46 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015г. до 10.12.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 29.05.2020г. по ч.гр.д. №9456/2020г. по описа на СРС, 75 състав. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо /поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца/ и неправилно- постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа възражението си, че липсват доказателства за правоприемство между „Юнионбанк“ АД и ищеца, респективно, че не е бил уведомен за такова правоприемство и не му била посочена сметка, по която да погасява задълженията си. Намира за незаконосъобразни и необосновани изводите на въззивния съд, който не е уважил възражението му за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Счита, че са неправилни и изводите на съда по отношение на възражението за изтекла погасителна давност, като защитава тезата, че била настъпила автоматична предсрочна изискуемост на вземанията по договора за банков кредит, на която той като длъжник може да се позове. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. В случай на универсално правоприемство, задължен ли е кредиторът и следва ли да уведоми длъжника за настъпилото правоприемство?; 2. Следва ли универсалният правоприемник- кредитор по договор за банков кредит да уведоми за новата служебно открита банкова сметка на длъжника, по която той да извършва плащанията?; 3. Може ли длъжникът по договор за банков кредит да се позове на клауза за „автоматична предсрочна изискуемост“?; 4. Само кредиторът ли по договор за банков кредит може да се ползва от клауза „предсрочна изискуемост“?; 5. Клаузата в договор за банков кредит „автоматична предсрочна изискуемост“ дерогира ли обща клауза за предсрочна изискуемост?; 6. Приложима ли е императивната разпоредба на чл.20а от ЗЗД относно договорена клауза за „автоматична предсрочна изискуемост“ в договор за банков кредит? и 7. В случай, че съдът не предоставя възможност на длъжник по договор за банков кредит да се позове на клауза за „автоматична предсрочна изискуемост“, нарушава ли се принципът на равнопоставеност на страните съобразно чл.9 от ГПК, съгласно който „Съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. Той прилага закона еднакво спрямо всички.“? Поддържа, че са налице основания за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, но не сочи практика на ВКС и на СЕС, на които решението да противоречи, нито излага доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно - основания за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите претенции с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема за установено, че между „МКБ Юнионбанк“ АД /с променено наименование „Юнионбанк“ ЕАД/, чийто правоприемник е ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД /ПИБ АД/, от една страна и от друга страна страна- ответника е сключен процесния договор за потребителски кредит, по силата на който банката е предоставила по сметка на кредитополучателя на 27.12.2012г. договорената сума от 12 000 лева за срок до 10.12.2019г., при договорено издължаване на 84 последователни месечни вноски; че последното погасяване от страна на кредитополучателя на задължения по договора е на 11.01.2013г., като на 01.03.2014г. в ПИБ АД служебно му е открита сметка с основание „миграция“, използвано при сливане/вливане на банки. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно възражението на ответника, че ищецът ПИБ АД не е активно материалноправно легитимиран да претендира процесните суми на основание договора за потребителски кредит. Излага доводи, че при служебна справка по реда на чл.32 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че на 03.04.2014г. е вписано преобразуване чрез „вливане“, като „Юнионбанк“ ЕАД е универсален праводател на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД. Въз основа на извършеното вливане на „Юнионбанк” ЕАД в „Първа инвестиционна банка” АД всички права и задължения на влялата се банка /включително и вземанията й по процесния договор/ са преминали към „Първа инвестиционна банка” АД в качеството й на универсален правоприемник. Съдът счита, че при универсално правоприемство праводателят не е бил длъжен да уведомява длъжника за новия кредитор /за разлика от частното правоприемство при цесия/, като ответникът е имал възможност да установи промените при добросъвестно упражняване на своите права, предвид публичността на търговския регистър. Апелативният състав намира за неоснователно възражението на ответника, че не е бил уведомен за откритата на негова име нова сметка в ищцовата банка. Съдът съобразява, че новата банкова сметка е била открита повече от година след извършеното от ответника последно плащане на вноските по кредита, поради което, ако последният добросъвестно бе изпълнявал своите задължения в срок, то той е щял да бъде информиран за настъпилото правоприемство, респ. за новата банкова сметка. Като неоснователно е отхвърлено и възражението свързано с предсрочна автоматична изискуемост на всички задължения по договора, като съдебният състав счита, че както към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, така и към датата на подаване на исковата молба – 07.01.2021г. крайният срок за издължаване на кредита е настъпил, като банката не се позовава на предсрочна изискуемост. Съдът намира, че основното задължение на кредитополучателя е да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, ведно с уговорената възнаградителна лихва. В случая е била поета насрещна парична престация за заплащане на годишна възнаградителна лихва- за първата година, считано от датата на първото усвояване на средства, с фиксиран годишен лихвен процент от 13.95 %, а след това - непогасената част от главницата по кредита, се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечен SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 980 базисни точки, но не по-малко от 13.95 %. Изрично е посочено, че стойността на тримесечния SOFIBOR към датата на сключване на договора е 1.38%. С оглед съдържанието на договора и като взема предвид, че при възникване на кредитното правоотношение кредитополучателят е бил наясно както с размера на отпуснатия кредит, така и с действителното икономическо бреме, което поема - посочена е конкретната лихвена ставка, посочени са месечните анюитетни погасителни вноски, в т.ч. възнаградителна лихва, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че клаузите за главница и възнаградителна лихва са неравноправни. Излага съображения, че съгласно чл.4, §2 от Директива 93/13/ЕИО извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език. Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената възнаградителна лихва са част от основния предмет на договора за кредит, поради което не подлежат на преценка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми. В случая този размер е ясно посочен и се равнява на 13.95%, т.е. клаузата е формулирана по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, поради което не е неравноправна. Акцентира, че договорът за банков кредит е възмезден по определение съгласно чл.430, ал.1, вр. ал.2 ТЗ, като заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства, поради което не може да бъде споделено становището на ответника, че не дължи възнаградителна лихва. Излага и допълнителни аргументи, че клаузите за едностранно, изменение на лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен характер, т.е. не попадат в обхвата на чл.4, §2 от Директива 93/13/ЕИО и чл.145, ал.2 ЗЗП, но в настоящия случай договорената възнаградителна лихва в размер на 13,95% не е била повишавана от банката през целия период на действие на договора до крайния му падеж на 10.12.2019г. С оглед изложеното, въззивният съд стига до извод, че възраженията на ответника за нищожност поради неравноправност на клаузите за главница и възнаградителна лихва в процесния договор за банков кредит се явяват неоснователни, а установителните искове за главница в размер на 11 840.72 лева и възнаградителна лихва в размер на 3 737.46 лева за посочения период са основателни. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Възраженията на касатора, че не е налице твърдяната в исковата молба облигационна връзка между страните, обосновани с твърдения, че не е доказано универсално правоприемство между банката- кредитор по процесния договор за потребителски кредит и ищеца, евентуално, че това правоприемство е непротивопоставимо на кредитопополучателя, тъй като не бил уведомен за него, са свързани с липсата на активна материалноправна, а не с липсата на активна процесуалноправна легитимация на ищеца, поради което дори да са основателни не биха довели до недопустимост на исковете. Липсата на материалноправна легитимация би довела до неправилност на съдебното решение, с което са уважени исковете, но не и до неговата недопустимост. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи, че след вливането на „Юнионбанк“ АД в ищеца- „Първа инвестиционна банка“ АД, банката-правоприемник е придобила и правата, и задълженията по договора за кредит, респ. е била длъжна да го уведоми както за правоприемството, така и за новата сметка, по която следва да изплаща дължимите суми, както и във връзка с твърдяната автоматична предсрочна изискуемост и начален момент на погасителната давност, представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението, както и за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора въпроси, които се свеждат до въпросите за задълженията на кредитора при универсално правоприемство за уведомяване на длъжника, са обсъдени от въззивния съд и са обосновали изводите му, но по отношение на тях не е налице нито една от допълнителните предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочена практика на ВКС и на СЕС, на която решението да противоречи, нито са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Останалите въпроси, които независимо от различната формулировка се свеждат до въпроса относно възможността на длъжника да се позове на договорна клауза за „автоматична предсрочна изискуемост“, не отговарят на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд, респективно не са обосновали изхода на спора. Решаващият съдебен състав е намерил за неоснователно възражението относно автоматичната предсрочна изискуемост, като е приел, че банката-кредитор не се позовава на предсрочна изискуемост, поради което този въпрос е извън предмета на спора. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд