Определение № 2720 от 02.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1925/2026 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на П. Д. Н. срещу определение №1587 от 03.06.2026г. по т.д.№147/2026г на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу решение №605/18.07.2025г. по в.гр.д.№597/25г. по описа на Бургаски окръжен съд. С него след отмяна на решение №61/10.01.25г. по гр.д.№2801/24г. по описа на Бургаски районен съд са отхвърлени предявените от П. Н. срещу „Българо-американска кредитна банка“ АД искове за признаване за установено по отношение на ответника, че са погасени договорните ипотеки, учредени с нотариален акт №114, т.ІV, рег.№6972, дело №585/2006г. на нотариус Е. Б., рег.№342, с район на действие РС Бургас, върху два недвижими имота, представляващи самостоятелни обекти, находящи се в сгради в [населено място], община Созопол. Частният жалбоподател моли да се отмени атакуваното определение и да се разгледа подадената от него касационна жалба срещу решението на въззивния съд. Твърди, че независимо дали процесното дело ще бъде квалифицирано като гражданско или търговско, то същото категорично подлежи на касационен контрол, тъй като попада в изключенията по чл.280, ал.3, т.1 от ГПК – касае се за иск, свързан с други вещни права върху недвижими имоти. Изтъква, че приложената от състава на ВКС разпоредба на чл.69, ал.1, т.2 от ГПК определя именно цената на исковете за вещни права. Оспорва и твърдението, че делото е търговско по своя характер, като сочи, че макар и да се оспорва право по търговска сделка, спорът не се води между страните по нея, а между трето, физическо лице и една от страните по сделката. Ответникът по частната жалба „Българо - американска кредитна банка“ АД не е подал отговор на същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от П. Д. Н. касационна жалба, тричленният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, е приел, че делото е с търговски характер, тъй като предметът му е функционално обвързан с търговско правоотношение – спорното право касае договорна ипотека върху недвижими имоти, обезпечаваща вземания на банка по договор за банков кредит с търговско дружество, който представлява абсолютна търговска сделка. Позовал се е на разпоредбите на чл.69, ал.1, т.4, вр. т.2 от ГПК, според които цената на иска е в размер на данъчната оценка на имота. Посочил е, че в случая цената на предявения иск е под 20 000 лв., поради което и на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване. Определението е правилно. Извършената от първия тричленен състав преценка относно допустимостта на касационното обжалване е в съответствие с императивната норма на чл.280, ал.3 от ГПК. Исковото производство е по търговски спор по смисъла на чл.365, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото е за установяване несъществуването /погасяването/ на ипотечно право по договор за ипотека, сключен между две търговски дружества за обезпечаване на договор за банков кредит /чл.286 ал.1, във вр. с чл.286, ал.3 от ТЗ/. Предметът на спора – учредено обезпечение на търговска сделка и търговското качество на едната от страните по делото, са достатъчно основание за квалифициране на същото като търговско. В постоянната и непротиворечива практика на ВКС, намерила израз в определение №44 по ч.гр.д. № 725/2009г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, е прието, че при иск за прогласяване недействителността на договор за учредяване на ипотека, цената на иска се определя от данъчната оценка на ипотекирания имот съобразно правилото на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК, вр. чл.71, ал.2 от ГПК, тъй като предмет на делото е валидността на договора за ипотека. Последователно в практиката на ВКС се застъпва становището, че даденото с определение №44 по ч.гр.д. №725/2009г. на ВКС, IV г.о., разрешение е относимо не само към искове за установяване недействителност на договор за ипотека, но и към всички други искове, чрез които се цели установяване несъществуването на ипотечно право с източник договор за ипотека, независимо от съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане. В този смисъл са постановени определение №291/22.06.2016г. по ч.гр.д. №2494/2016г. на ВКС, ГК, IV гр.о., определение №15/16.01.2015г. по ч.т.д. №3456/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о., определение №301/12.07.2016г. по ч.т.д. №981/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. От изложеното следва, че първият състав на ВКС е бил сезиран с касационна жалба срещу решение по търговско дело с цена на иска по-малка от 20 000 лв, спорът не е потребителски, като съобразно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решенията по тези дела не подлежат на касационно обжалване. Като неоснователни следва да се определят доводите на частния жалбоподател, че въззивното решение попада сред решенията по чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, които подлежат на обжалване независимо от цената на иска - решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Предявеният в настоящото производство иск не попада в кръга на предвидените в посочената норма изключения, тъй като се оспорва валидността на договор за ипотека, а не се търси защита на право на собственост или друго вещно право върху процесните недвижими имоти. Цената на тези искове се изчислява по правилото на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК – по данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на вещното право. В случая видно от представените удостоверения за данъчна оценка, издадени от Община Созопол, данъчните оценки на двата имота, предмет на договора за ипотека, са съответно 10 367,20 лева и 5666,90 лева, съответно касационната жалба, подадена срещу постановеното по този иск въззивно решение, е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Предвид изложеното, правилно е прието от първия тричленен състав на ВКС, че решението на въззивния съд не подлежи на касационен контрол. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.274, ал.2, изр.2 от ГПК