Определение № 1172 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4765/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Софийска градска прокуратура против въззивно решение № 5652 от 13.09.2025г. по в.гр.д. № 10676/2024г. на Софийски градски съд, в частта досежно присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в която е потвърдено решение № 13554 от 9.07.2024г. по гр.д.№ 17247/2024г. на Софийски районен съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Д. П. Б., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата от 10 000лв., за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила на 28.06.2016г. присъда по н.о.х.д. № 2049/2013г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 16.01.2021г. В частта досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди и за отхвърляне на предявения иск за разликата над 10 000лв.до 20 000лв.решението е влязло в сила. В изложението, приложено към касационната жалба, прокуратурата се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните два поставени въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, обуславящи дължимото обезщетение за неимуществени вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? и 2. Как се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди се противоречие на въззивния акт с ППВС № 4/23.12.1968г.на ВС и с приложени актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Срещу подадената жалба е постъпил отговор от Д. П. Б., чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че съдът е съобразил всички установени факти и обстоятелства и съобразно тях е отчел действително причинените вреди, които е обезщетил. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ и съдействие от 1.12.2025г., в който е посочено, че договореното възнаграждение от 1 000лв. за „изготвяне на отговор на касационна жалба срещу решение по в.гр.д.№ 10676/2024г.на СГС“ е заплатено при подписване на договора. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е определил за справедлив размер на дължимо обезщетение от 10 000лв., съобразявайки следните преценени от него като релевантни обстоятелства: Наказателното производство срещу ищеца е започнало на 8.09.2008г., по реда на чл.212, ал.2 НК, когато е образувано ДП № 2021/2008г.по описа на 05 РПУ София и е задържан заедно с още две лица, за 24часа, за деяние по чл.346, ал.1, вр.чл.20,ал.2 вр.чл. 18, ал.1 НК. Впоследствие му е предявено обвинение и е задържан от прокурор 72ч. С определение на съд му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 5.12.2008г. обвинителният акт за посоченото деяние е внесен в съда, като е образувано н.о.х.д.№ 13765/2008г.на СРС. Мярката за неотклонение е изменена в „домашен арест“. Общо задържането е продължило за срок от около година, а след това му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ първоначално в размер на 1 000лв., а впоследствие намалена на 500лв. По време на задържането – с разпореждания му е разрешавано периодично да води детето си, което страда от детска церебрална парализа, с автомобил до клиника за лечение, физиотерапия и рехабилитация. След проведени множество съдебни заседания, СРС е постановил оправдателна присъда. /Другите двама подсъдими са сключили споразумение, одобрено от съда/. След протест от Прокуратурата, въззивният съд е отменил постановената оправдателна присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Образувано е н.о.х.д.№ 12048/2012г.на СРС, което е било прекратено, а делото върнато на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 4.02.2013г.е внесен нов обвинителен акт срещу ищеца в съда за същото деяние. Образувано е н.о.х.д.№ 2049/2013г.на СРС, което също е прекратено и върнато на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Това разпореждане е отменено от въззивен състав и делото върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Насрочени са множество съдебни заседания, многократно е отлагано делото поради различни причини и е поставена оправдателна присъда на 28.03.2018г. Последвал е протест, който е върнат и присъдата е влязла в сила на 27.03.2019г. Общата продължителност на воденото производство е 10 години и повече от 6 месеца. Ищецът е многократно осъждан за различни престъпления и срещу него има образувани множество прокурорски преписки, включително и по време на процесното производство. С гласни доказателства по делото е установено, че воденото производство се е отразило тежко на психологическото състояние на пострадалия, който не се е чувствал добре, бил е притеснен, често е плачел, бил е или избухлив, или затворен в себе си. Заради продължителния период, през който е бил задържан, се е наложило неговата съпруга да работи, за да осигури средства за живот на семейството. Наложило се е и вземане на заем. Освен изложените факти, въззивният съд е посочил, че отчита и неразумната продължителност на воденото производство при не висока фактическа и правна сложност, принудила пострадалия за дълъг период от време да е в неизвестност за бъдещето си. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси, които могат да се обединят в един и той е за релевантните обстоятелства, които съдът следва да отчете при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да е съобразен принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД. В случая този въпрос е разрешен от въззивния съд съобразно установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съгласно същите - справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи обстоятелства, които са били надлежно установени по делото. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на увреждането, като се отчитат съответните обществено-икономическите условия в страната. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия и установеното състояние, общественото му и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и при липса на направено възражение за прекомерност, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 510 евро. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение