Определение № 423 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2018 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби на двете ответници по делото И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. срещу решение № 218/10.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 411/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 12/11.01.2017 г. по гр. дело № 82/2016 г. на Старозагорския окръжен съд и на основание чл. 135 от ЗЗД е обявено за недействително по отношение на ищеца П. П. С. действието, извършено на 16.02.2016 г. от жалбоподателката Д., представляващо дарение в полза на жалбоподателката Ш.-П., чрез вътрешнобанков превод в системата на [фирма] – [населено място] на сумата 49 900 лв. от сметка на първата по сметка на втората, до размер 26 400 лв.; в тежест на жалбоподателките са възложени разноски по делото. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационните жалби – ищецът П. П. С. в отговорите си излага становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката И. Е. Д., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният правен въпрос: необходимо ли е при иск по чл. 135 от ЗЗД съдът да установи знание за увреждането у надарения, ако с договора за дарение той е поел задължения за издръжка и гледане на дарителя. Жалбоподателката Д. навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като твърди наличие на противоречие между обжалваното въззивно решение и тълкувателно решение № 6/15.05.2012 г. по тълк. дело № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС, тълкувателно решение № 96/28.06.1966 г. по гр. дело № 65/1966 г. на ОСГК на ВС и решение № 672/15.10.2008 г. по търг. дело № 299/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; както и че формулираният от нея правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Р. А. Ш.-П., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да съобрази решението си с решение на ВКС, по силата на което, обуславящо действителността на вземането правоотношение, е прието за нищожно; 2) налице ли е действително вземане до размера на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, при положение, че клаузата, която определя размера на вземането, е нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави; 3) следва ли съдът да разгледа възражението за нищожност на правоотношение, имащо значение за наличието на действително вземане на кредитора в производството по чл. 135 от ЗЗД; 4) следва ли да бъде уважен изцяло иск с основание чл. 135 от ЗЗД от въззивния съд, при нищожност на клауза от договор между ищеца и ответника, определяща размера на вземането на ищеца; 5) уврежда ли се интересът на кредитора при разпореждане от страна на длъжника с парични средства, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, получени съгласно застраховка „гражданска отговорност“; 6) налице ли е правен интерес от воденето на иск по чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност на договори с предмет несеквестируеми средства по смисъла на чл. 381 от КЗ; 7) следва ли съдът да допусне или следва да отхвърли иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, при положение, че главният ответник (длъжникът) се е разпоредил със средства, които не подлежат на принудително изпълнение съгласно чл. 381 от КЗ (чл. 198 от КЗ, отм.); 8) какви са обективните предели на правния интерес на кредитора от воденето на иска по чл. 135 от ЗЗД; 9) представлява ли намаляване на имуществото на длъжника разпореждане с парични средства, надхвърлящи по размер вече наложени обезпечения чрез запор върху парични средства на длъжника; и 10) следва ли съдът да допусне или следва да отхвърли иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, при положение, че ищецът има парично вземане, обезпечено със запор върху парични средства на ответника. Жалбоподателката Ш.-П. също навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като твърди наличие на противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 143/25.10.2017 г. по гр. дело № 4666/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и т. 13 от тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; както и че формулираните от нея правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателката Ш.-П. навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, излагайки съображения за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че е образувано и не е приключило тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по което (под № 2) е предмет на разглеждане следният правен въпрос: налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. В предметния обхват на този въпрос попадат първият и третият правни въпроси, формулирани в изложението на жалбоподателката Ш.-П., а именно: 1) следва ли въззивният съд да съобрази решението си с решение на ВКС, по силата на което, обуславящо действителността на вземането правоотношение, е прието за нищожно; и 3) следва ли съдът да разгледа възражението за нищожност на правоотношение, имащо значение за наличието на действително вземане на кредитора в производството по чл. 135 от ЗЗД. Тези два правни въпроса са и обуславящи изводите на апелативния съд в обжалваното въззивно решение. От една страна, той е приел, че съдът по П. иск (разглеждащ иска по чл. 135 от ЗЗД) не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение, като съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, а длъжникът в това производство не може да се брани с възражения, основаващи се на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор, които възражения може да използва само срещу иска за вземането. От друга страна, въззивният съд се е позовал на част от мотивите към решение № 236/24.10.2017 г. по гр. дело № 576/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, постановено между ищеца С. и жалбоподателката-ответница Д., с което спорът между тях относно паричното вземане на първия, респ. – насрещното задължение на втората, т.е. – правоотношение, произтичащо от сключен между тях договор за поръчка от 21.09.2014 г., от който и по настоящото дело ищецът извежда качеството си на кредитор, не е разрешен по същество, а след постановена от ВКС отмяна на въззивното решение по това дело, последното е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В тази част на мотивите на ВКС, на които се е позовал съдът в обжалваното по настоящото дело въззивно решение, е прието, че клаузата, с която е уговорено резултативно възнаграждение в договора за поръчка от 21.09.2014 г., е нищожна, но при констатираната частична нищожност тя трябва да се замести от повелителните разпоредби, прогласяващи принципа за възмездност на адвокатския труд – чл. 36, ал. 1 от ЗАдв, и определящи начина на формиране на адвокатското възнаграждение при липса на договореност между страните – чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, поради което при новото разглеждане на делото съдът, след като съобрази факта, че между страните е сключен валиден договор за правна помощ, следва да изиска от Адвокатския съвет да определи размера на възнаграждението по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. Като е посочил, че тези указания на ВКС, съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, са задължителни за въззивния съд по другото дело, по настоящото дело апелативният съд е приел, че договорът за поръчка е действителен, а нищожната клауза, с която е уговорено адвокатско възнаграждение в размер 33 % от обезщетението, което ответницата Д. ще получи, ще бъде заместена от повелителните норми на чл. 36 от ЗАдв. С оглед на това, въззивният съд е приел и че ищецът има действително вземане към ответницата Д., макар и неустановено към момента по размер, но липсата на точен размер на същото не се отразява на факта, че ищецът има качество на кредитор на тази ответница. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК, преди постановяването и обявяването на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело (в този смисъл са и имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение