Определение № 2327 от 26.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 2105/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Анимексс“ЕООД против решение №521/24.07.2023г., поправено с решение №610/29.09.2023г. по т.д.№474/22г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №260095/07.02.2022г. по т.д.№17/21г. на Софийски градски съд, с което е признато и допуснато изпълнението на територията на Република България на влязлото в сила арбитражно решение от 17.07.2019г. по арб.д.№М-39/2019г. на Международния търговски арбитражен съд при Търговско-промишлената палата на Руската федерация, с което „Анимексс“ЕООД е осъден да заплати на „Комбайнов завод“Ростселмаш“ООД [населено място] на Дон Руска федерация сумите 121 148,79 евро главница, 18 414,62 евро неустойка и 17 946 щ.д. разходи за регистрационна и арбитражни такси.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон, нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът поддържа довод за неправилно прилагане от съда на установените в Нюйоркската конвенция, Хагската конвенция и КМЧП правила относно признаването и допускането на изпълнението на арбитражното решение, както и константната практика на ВКС по приложимостта им.Сочи,че съдът е приел да се произнесе по предявения иск въз основа на представен нотариално заверен препис от арбитражното решение, без да е налице надлежна нотариална заверка на подписите на арбитрите и на съдържанието на решението. Намира за изцяло неправилни, като направени в противоречие с материалния закон, изводите на въззивния съд, че е спазена разпоредбата на чл.V т.1 б.“б“ от Нюйоркската конвенция,тъй като дружеството е било надлежно уведомено за назначаването на арбитър и за арбитражното производство и,че е имало възможност да защити правата си пред МТАС; че решението на МТАС е станало задължително за страните; че признаването и допускането на изпълнението му не противоречи на обществения ред в Република България. Твърди,че при постановяването на въззивния съдебен акт съдът е допуснал процесуални нарушения,като не се е произнесъл по направеното от касатора оплакване във въззивната жалба за непълнота и неточност на направения от първата инстанция доклад по делото, а вместо това ,без да му укаже,че следва да ангажира доказателства,че не е получил книжата по арбитражното дело, е приел този факт за недоказан; не се е произнесъл по основни възражения на дружеството за приложимото материално право, за приложимото национално право, за необходимата заверка от нотариус на подписите и качеството на лицата, подписали арбитражното решение, за неспазване разпоредбите на чл.V от Нюйоркската конвенция и за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения; не е извършил самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения при съобразяване с ограниченията на оплакванията във въззивната жалба. По подробно изложени в този смисъл съображения касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и исковата претенция на ищеца да бъде отхвърлена.Претендира разноски за трите инстанции.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в обосноваване приложното поле на общото и допълнителното основание за допускане на контрол по същество от касационната инстанция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторът сочи,че с постановеното от него въззивно решение съставът на апелативния съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по съществените за изхода на делото въпроси:

1. Приложима ли е императивната разпоредба на чл. 119 ал. 2 от КМЧП само за съдебни решения или се отнася и при признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение? 1.а. Изисква ли се наличие на предпоставките в чл.119 ал.2 КМЧП и чл.III от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркска конвенция/ относно чуждестранно арбитражно решение, за да бъде уважен иска по чл. 51 КМЧП? /противоречие с определение № 743 от 28.12.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2415/2015 г., II т. о., ТК, определение № 79/25.02.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7343/2014 г., I ГО и определение № 331 от 26.07.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 414/2022 г., II т. о., ТК/;

2. Обусловено ли е признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България от изискванията, установени в чл. IV и чл. V от Нюйоркската конвенция и при съответното приложение на чл. 118-122 от КМЧП, съгласно изричното препращане на чл. ІІІ от същата Конвенция? /противоречие с решение № 162а от 25.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 993/2009 г., II т. о., ТК и определение № 743 от 28.12.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2415/2015 г., II т. о., ТК/;

3. Съгласно съществуващата правна уредба, задължителна ли е заверка на чуждестранно арбитражно решение от Министерство на външните работи на РБ в производството по неговото признаване /чл. 51, ал. 3 ЗМТА/? 3.а При подаване на молба с основание чл. 51 ал. 3 ЗМТА за признаване и изпълнение в Република България на чуждестранните арбитражни съдилища и техните удостоверения, издадени в държава, която също е обвързана от правилата на Хагската конвенция, необходима ли е заверка от нотариус на подписите и качеството на лицата, които са ги издали? /противоречие с определение № 743 от 28.12.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2415/2015 г., II т. о., ТК, определение № 457/10.07.2012 г. по ч. гр. д. № 328/2012 г. на ВКС, ГК, III ГО и определение № 331 от 26.07.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 414/2022 г., II т. о., ТК/;

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за основателност на молбата за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България? 4.а Следва ли при решаване на делото въззивният съд да обсъди всички доказателства, установяващи осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства в тяхната пълнота, излагайки съображения защо възприема едни, а други отхвърля? 4.б Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и да даде собствено разрешение но предмета на делото? /противоречие с решение № 113/24.02.2022 г. по гр. д. № 2906/2021 г. на ВКС І г.о.; решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ВКС IV г.о.; решение № 14/26.04.2022 г. по т. д. № 1349/2021 г. на ВКС II т.о.; решение № 15/31.03.2022 г. по т. д. № 406/2021 г. на ВКС І т.о., решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС І т.о., решение № 86/06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ВКС II т.о., решение № 317 от 12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г. на ВКС II т.о., решение № 186 от 07.02.2018 г. по т. д. № 1785/2016 г. на ВКС II т.о., решение № 86 от 06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ВКС II т.о, решение № 112 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС II т.о./;

5. Когато във въззивната жалба страната се позове на нарушения в доклада по делото, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за предприемане на процесуални действия, изразяващи се в посочване на относими за делото доказателства, съответно да допусне направени пред него доказателствени искания, които страните са пропуснали да извършат пред първа инстанция, поради непълнота или неточност на доклада? /решение № 180 от 02.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 340/2017 г., I т. о., решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. ВКС, решение № 300 от 14.10.2014 г. по гр. д. №[ЕИК] г. на ВКС ІV ГО, решение № 212 от 21.02. 2019 г. гр. д. №[ЕИК] г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 162а от 25.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 993/2009 г. II т. о./.

Наред с това касаторът поддържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че същото е очевидно неправилно, обосновавайки тезата си с доводи,че съдът е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, като е нарушил основни съдопроизводствени принципи и е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.

Ответникът по касация „Комбайнов завод“Ростселмаш“ООД в писмен отговор е оспорил наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на САС. Поддържа доводи за неговата правилност по подробно изложени съображения. Претендира разноски за касационната инстанция.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да потвърди обжалвания пред него първоинстанционен акт, с който е признато и допуснато изпълнението на арбитражното решение на МТАС при ТППРФ, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на въззивника – ответник за недопустимост на иска, поради липса на доказана правосубектност на ищцовото дружество по съображения за неустановен статут на представения по делото препис-извлечение от Единния държавен регистър на юридическите лица на Руската федерация и на органа, който го е издал. За да се обоснове, съставът се е позовал на приложимия към случая, съгласно чл.31 КМЧП, Федерален закон за държавната регистрация на юридическите лица на Руската федерация, според който вписаните в регистъра данни са публични и общодостъпни и предоставянето им под формата на електронен документ е безплатно. Въз основа на това съдът е направил извод, че, подобно на националния, така и чуждият закон установява публичност и право на свободен и безплатен достъп до базата данни, съдържащи се в регистъра, който е публично достъпен на интернет страницата http://egrull.nalog.ru, а от представения препис-извлечение от този регистър се установява актуалното състояние на търговското дружество-ищец. Във връзка с оплакването на въззивника за допуснато от първата инстанция съществено нарушение на процесуалните правила,в частност – на разпоредбата на чл.43 КМЧП, регламентираща задължение на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право, свързано с довода,че съдът е определил арбитражното решение веднъж като официален, а впоследствие като частен документ, съдът е посочил,че изясняването на правната характеристика на документа е от съществена важност за делото, тъй като касае въпроса за допустимостта на иска. Развил е съображения,че решението не следва да бъде разглеждано като доказателствено средство, поради което нормите относно доказателствената му сила и срок за оспорване са неприложими, а от значение в случая е единствено кой е органът, който е постановил акта, чието признаване и допускане на изпълнението се иска на територията на Републиката – съответно – дали това е решение на чуждестранен съд или е акт на друг орган по смисъла на чл.117 КМЧП,с оглед изискванията за неговата легализация.

В тази връзка съдът е цитирал нормата на чл.119 ал.2 КМЧП, като е посочил,че практиката на касационната инстанция /определение №743/28.12.2015г. по ч.т.д.№2415/15г. на ІІ т.о. на ВКС/ приема,че са налице изключения от правилото за заверка на документите, установено в нея – когато документите са скрепени с апостил, съгласно Хагската конвенция и когато между Република България и държавата, в която са издадени документите има договор за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, по силата на който документите, съставени или заверени от компетентни органи, съгласно установената форма, се приемат на територията на другата държава без легализация. Посочил е, че това правило и изключенията от него са приложими само относно съдебните решения, докато предмет на предявания иск е признаването и допускането на арбитражно решение, постановено на територията на друга държава от „друг орган“ по смисъла на чл.117 ал.1 КМЧП, поради което са приложими разпоредбите на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркската конвенция/, в чийто чл.ІV са въведени специални изисквания към молбата за признаване и допускане изпълнението на чуждестранното арбитражно решение да бъдат представени „надлежно заверен оригинал на арбитражното решение или надлежно заверен негов препис и оригинала на съглашението, подписано между страните или надлежно заверен негов препис; съответно – с превод на тези документи, заверен от официален или заклет преводач.

Тези изисквания съдът е приел за изпълнени с представените от ищеца преписи от арбитражното решение и договора между страните, съдържащ арбитражното съглашение, верността на които е удостоверена от руски нотариус, истинността на подписа и длъжността на който е удостоверена с апостил, издаден от Министерство на правосъдието на Руската федерация; преводът на документите е направен от заклет преводач,като верността на подписа му е удостоверена от български нотариус. С това съдът е приел,че изискванията на чл.ІV от Нюйоркската конвенция са изпълнени, което е обосновало и извода му за допустимост на молбата по чл.51 ал.3 ЗМТА вр. чл.118 и сл. КМЧП.

Наведените във въззивната жалба оплаквания по същество за неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.V ал.1 б.“б“, чл.V ал.1 б.“д“ и ч.V ал.2 б.“б“ от КПИЧАР /Нюйоркската конвенция/ от първоинстанционния съд, съставът на апелативния съд е намерил също за неоснователни. Констатирал е като установено от събраните по делото доказателства,че със сключения между страните договор за доставка на резервни части и агрегати за комбайни и друга земеделска техника от 14.05.2013г. те са се съгласили всички спорове,възникнали по време на изпълнението на задълженията по него да се отнасят за разглеждане от Международния търговски арбитражен съд към Търговско-промишлената палата на Руската федерация с приложимо право – правото на Руската федерация, като решенията на този съд ще бъдат окончателни и задължителни за двете страни. Установил е от събраните по делото доказателства,че с уведомление за връчване от 28.03.2019г., изходящо от МТАС при ТППРФ, на ответника били изпратени препис от искова молба на „Комбайнов завод „Ростселмаш“ООД и приложените към нея документи с указания в 15-дневен срок да посочи арбитър и в 30-дневен срок да представи отговор на исковата молба, подкрепен с писмени доказателства; това уведомление с приложенията било доставено на адреса по седалището на ответника в [населено място] от куриер на DHL Express на 01.04.2019г. и връчено на лице,подписало се под името „К.“; с уведомление от 04.06.2019г., също изходящо от арбитражната институция, на ответното дружество била изпратена призовка за насрочено на 27.06.2019г. заседание по арбитражното дело с посочване имената на членовете на арбитражния състав; това уведомление било доставено на същия адрес с куриер на DHL Express на 05.06.2019г. и връчено на лице,подписало се под името „Ц.“; на 17.07.2019г. е постановено арбитражното решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца задължение в размер на 121 148,79 евро, 18 414,62 евро неустойка и 17 946 щ.д. разходи, а според приложена справка от 22.06.2020г., издадена от арбитражната институция, решението подлежи на изпълнение от датата на постановяването му,без да са необходими допълнителни актове за влизането му в сила.

Въз основа на така установените обстоятелства въззивният състав е квалифицирал като неоснователно възражението на ответника,че доставката на съобщенията не следва да се разглежда като извършена по пощата, доколкото, според Закона за пощенските услуги, куриерските такива изрично са приравнени на пощенските, а доставчикът на такива – като оператор, извършващ неуниверсални пощенски услуги. Поради това е приел доставянето на документите по делото и призовката за съдебно заседание за надлежно удостоверено със съпроводителните доставката документи. В тази връзка е отказал да сподели тезата на ответника,че ищецът не е доказал самоличността на лицата,подписали се за получатели на пратките, доколкото в тежест на ответното дружество, с оглед благоприятните факти, които извлича от твърдението,че тези лица не са негови служители, е да докаже това си твърдение. В подкрепа на извода,че ответникът е бил надлежно уведомен за арбитражното дело и насроченото заседание на арбитражния състав, съдът е тълкувал и удостовереното в мотивите на арбитражното решение, че същият е бил депозирал на 25.06.2019г. искане за отлагането му. Позовал се е на чл.120 ал.2 КМЧП, регламентиращ забрана за ответника в производството по признаване и допускане изпълнението на чуждестранното решение да се позовава на нарушения по чл.117 т.2 КМЧП, които е могъл да изтъкне пред чуждия съд, но не е навел такива възражения в молбата си за отлагане на заседанието.

По второто възражение на ответника – че решението не е станало още задължително за страните /чл.V ал.1 б.“д“ КПИЧАР/, съдът е съобразил приложимото право – действащия на територията на Руската федерация Закон за международния търговски арбитраж, според чиято диспозитивна норма на чл.34 ал.1 страните могат да приемат в арбитражното си споразумение,че арбитражното решение е окончателно, при което то не подлежи на отмяна. Съдът е констатирал,че в процеса пред първата инстанция ответникът не е оспорил валидността на клаузите от договора му с ищеца, включително арбитражната клауза на чл.6.1, в която изрично са приели,че решенията на арбитража по възникналите между тях спорове ще са окончателни и задължителни за двете страни.От това е заключил,че наличието на такава изрична уговорка предпоставя извода за неоснователност на възражението по чл.V ал.1 б.“д“ КПИЧАР, тъй като решението е станало задължително за страните с факта на постановяването му. Доколкото възражението е било основано на довода за необходимост от постановяване на последващ акт на държавен съд, съдът е отказал да сподели такава теза, като е посочил,че във връзка с изпълнението на арбитражните решения в нормативния акт не е регламентирано задължително изискване за последваща санкция на съдебен орган, освен ако те се изпълняват на територията на Руската федерация, за което е необходимо внасяне на писмена молба в компетентния за това съд, съгласно чл.35 ал.1 ЗМТАРФ.

За неоснователно съдът е счел и последното възражение на ответника, основано на разпоредбата на чл.V ал.2 б.“б“ КПИЧАР с твърдението,че признаването и допускането на изпълнението на арбитражното решение ще противоречи на обществения ред в страната, тъй като то е частен документ с недоказано авторство и е в противоречие с естествената справедливост, подлагайки под съмнение обществената защита. Несъстоятелността на това твърдение на страната съдът е аргументирал с препращане към предходно изложените съображения относно правната характеристика на обсъждания правораздавателен акт и автентичността му, удостоверена в съответствие с изискванията на Нюйоркската конвенция. Посочил е,че по делото липсват данни при постановяването на арбитражното решение да е било допуснато нарушение на общия принцип за осигуряване от съдилищата на равенство и условия за състезателност на страните в процеса, тъй като, като страна в арбитражното производство, ответникът е разполагал с еднакви процесуални права с ищеца за защита на материалните му права, съобразно заеманата от него процесуална роля – да участва в процеса с представител, да бъде уведомен за исканията на другата страна с връчване на преписи от исковата молба и доказателствата, да участва при предприемане на действията на правораздавателния орган, като бъде призован за съдебното заседание.

По така изложените съображения съдът е заключил,че липсват основания за отказ арбитражното решение за бъде признато и допуснато до изпълнение на територията на Република България.

Настоящият състав на Върховен касационен съд Търговска колегия Второ отделение намира,че допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано с първия от поставените от касатора въпроси, доколкото е получил директно разрешение в мотивите на въззивния съд, който е посочил,че правилото на чл.119 ал.2 КМЧП и неговите изключения се прилагат само относно съдебните решения, но не и в производството по признаване и допускане изпълнението на чуждестранни арбитражни решения, в които случаи е приложима Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения. Този решаващ извод на въззивния съд е в противоречие с приетото в постановеното по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №743/28.12.2015г. по ч.т.д.№2415/15г. на ІІ т.о. на ВКС, с което се приема,че изискванията на чл.119 ал.2 КМЧП са приложими в производството по чл.51 ал.3 ЗМТА по силата на изричното законово препращане. С оглед това въпросът се явява обоснован и с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обжалването следва да бъде допуснато по въпроса, преформулиран от настоящия състав по следния начин: Приложима ли е императивната разпоредба на чл.119 ал.2 КМЧП в производството по признаване и допускане изпълнението на чуждестранни арбитражни решения или същата касае само съдебни решения?

Останалите поставени от касатора въпроси не могат да бъдат квалифицирани като обуславящи изхода на делото, доколкото не кореспондират с решаващите изводи на състава на апелативния съд.

На касатора следва да бъде указано да заплати дължимата държавна такса за разглеждането на спора в размер на 25 лв., като бъде предупреден за последиците от евентуалното неизпълнение на указанията.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд,Второ търговско отделение