Определение № 4140 от 07.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1593/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата Л. К. П. срещу въззивно решение № 97 от 03.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 131/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, VІІ въззивен с-в, с което, като е отменено решение № 1252 от 14.02.2020 год, постановено по гр. дело № 7729/2010 год по описа на Софийски градски съд, ГО, I-9 с-в, е прогласена нищожността на основание на чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 583, ал. 1 ГПК и чл. 576 ГПК на договор от 19.04.2010 год., сключен с нотариален акт №, том, рег. №, дело № / год. на нотариус В. М., с рег. № на НК, с който П. В. Г.-П. е прехвърлила на Л. К. П. недвижим имот, находящ се в гр.С., С. община, район „В.“, ул. „К. з.“ №, УПИ, кв. по плана на гр.С., местност Б., целият с площ от кв.м. по графични данни, а по нотариален акт с площ от кв.м., заедно с построената в дворното място сграда със застроена площ от кв.м., състояща се от приземен етаж, на който се намират гараж, склад и помещение за гориво и етаж, на който са разположени дневна, кухня, две спални, тераса, сервизни помещения, която сграда е „търпим строеж“ по смисъла на §16 от ПР на ЗУТ, срещу задължението на Л. К. П. да поеме гледането и издръжката на П. В. Г.-П. лично, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила досега, докато е жива, да се грижи за дома й здравето й, пазарува, подпомага я финансово при необходимост, да полага грижи, свързани с личността, здравето и бита на прехвърлителката, по предявения иск от З. Г. К., Г. Г. К., Й. В., В. В., Л. С., Д. Р., З. Р., С. В. и З. А. /встъпили по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса първоначална ищца П. В. Г.-П./ срещу Л. К. П.. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил установил надлежно активната процесуална легитимация на конституираните като ищци лица, явяващи се правоприемници на първоначалната ищца. Качеството им на правоприемници било оспорено от ответницата, както и всички представени от тях доказателства, установяващи според тях правата им на наследяване по закон. Липсата на активна процесуална легитимация била абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следвало да следи служебно. Решение, постановено по иск, който бил предявен или поддържан /при правоприемство/ от страна, която не притежавала качеството ищец, съответно правоприемник /наследник на правоимащ ищец/ се явявало недопустимо и като такова следвало да бъде обезсилено, а производството по делот – да бъде прекратено /чл. 270, ал. 3 ГПК/. Това възражение било направено и във въззивното производство, като съдът се бил ограничил да заяви, че същото е неоснователно, тъй като по делото били представени удостоверения за наследници, които не трябвало да бъдат легализирани, тъй като Република С. била страна по Хагската конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични документи /1961 год./. Ответницата била възразила по отношение на конституираната като страна в първоинстанционното производство на Л. З. К. и впоследствие на нейните наследници по закон Г. Г. К. и З. Г. К.. Правата си като наследница по закон на ищцата Л. З. К. установявала с представени две удостоверения за наследници № 001589 от 27.09.2011 год. и № 001780 от 25.11.2011 год., издадени от СО – район В.. Второто удостоверение било издадено на база на вече издаденото по-рано и било напълно идентично с него. Тези официални документи били оспорени, като съдът бил открил производство по чл. 193 ГПК, като бил разпределил доказателствената тежест за оспорващия – ответницата. В тази връзка били събрани доказателства, като оспорването било успешно, но съдът не бил постановил нарочен акт. Останалите конституирани ищци /граждани на Република С./ черпели права от удостоверения за наследяване, удостоверения за раждане, удостоверения за граждански брак. Открито било производство по реда на чл. 193 ГПК по отношение на удостоверение за наследници от 05.10.2011 год., като ответницата поддържала, че всички представени по делото доказателства от страна на ищците или предоставени по силата на съдебни поръчки до Република С., досежно гражданското състояние не се явяват официални документи, тъй като не били във формата на удостоверяване чрез „Апостил“, установена в Хагската конвенция /1961 год./. Свидетелската декларация /на л. 558 – 559/ не представлявала документ, като не било доказано, че лицето с имената З. С. Д. – родено на. год., а съгласно личния регистрационен картон на П. В. Т.-П. – на 01.12.1928 год., е идентично с лицето с имената З. В. /В./, роден на друга дата – год. Въззивният съд не бил обсъдил всички доводи и възражения ответницата, а именно относно необходимостта от легализирането на представените доказателства, както и по отношение направеното оспорване по чл. 193 ГПК. В обжалванато решение липсвали мотиви. Въззивният съд се бил позовал на две съдебни решения на ВКС във връзка с понятието „глухота“. Тълкуването на нормата на чл. 583, ал. 1 ГПК, проведено във възприетите решения на ВКС и в обжалваното решение, било разширително до степен, която водела до промяна и изкривяване на разума и духа на правната норма. При цялостния анализ на същата се налагал извода, че тя се прилага за всички лица със сериозни недъзи, идентични с посочените, които недъзи водят до невъзможност да разберат напълно характера и съдържанието на извършените от тях действия. Разбирането, че дори минимални отклонения във възприятията на лицата, страдащи от някакви недъзи, води до прилагане на нормата на ал. 2 на този член, не следвало да бъде споделено. И трите посочени недъга по различен начин ограничавали възможността за възприемане на комуникация с участващите в охранителното производство лица и нотариуса. Не ставало дума за временни или минимални затруднения, а за трайно установени форми на посочените недъзи. Когато се сравнявали лица, страдащи от различни недъзи, като глухи, неми или глухонеми лица, безспорно било, че става дума за идентични степени на увреждане. Доколкото нямало частично неми или глухонеми лица, нормата визирала лица с трайна увреда. Законът не въвеждал задължение за осъществявани на действия по нотариално удостоверяване за лица с намалена възможност за вербална комуникация поради глухота, а само за лица, при които липсвал гласов апарат способен да изрази волята на лицето. По същия начин се третирали и лицата, за които било установено, че слуховия им апарат не функционира и дори при положени усилия в комуникацията не могат да възприемат говорна реч. Нормата на чл. 583 ГПК не установявала задължение за нотариусите да изискват медицински заключения или анамнези за лица, за които имат съмнения дали влизат в категориите посочения в ал. 1 на тази норма. Законът бил възложил именно на този удостоверителен орган да прецени възможността на лицата да възприемат и да изразят воля. По същия начин нормите на охранителното производство възлагали именно на нотариуса да преценява възможностите на дадено лице да възприема свойството и значението за извършваните от него правни действия. Ако нотариусът имал съмнения във възможността на едно лице да възприема и преценява, той можел да поиска експертно заключение, до проведе специфично производство за установяване на волята на лицето /арг чл. 583, ал. 2 ГПК/ или да откаже поисканото от лицето удостоверяване. От събраните по делото доказателства било безспорно установено, че нотариусът, провел спорното нотариално производство, познавал добре ищцата, нейните възможности за преценка и разбиране на свойството и значението на това което извършва. В установени в рамките на няколко години отношения, нотариусът можел да прецени и установи степента на възприемане в рамките на нормална комуникация с ищцата, за да не прилага изискванията на чл. 583, ал. 2 ГПК. Допълнителен аргумент в тази насока бил фактът, че именно ищцата била депозирала преди нотариалното производство подготвен текст на нотариалния акт. Същият бил предварително прочетен и осмислен от ищцата. Следователно тя напълно съзнателно била встъпила в нотариалното производството, била наясно и добре запозната с акта, който следвало да подпише. Тези й възприятия, както и липсата на съществени пречки за възприемане в рамките на словесна комуникация с участващите в нтариалното производство лица не водели до неправилно разбиране, объркване или невъзможност за възприемане не само на основния текст, но и детайли от него. Установявайки това за нотариуса не било налице никакво съмнение, че ищцата не била от категорията лица, при които поради траен недъг следва да се приложи специалната процедура по норма на чл. 583 ал. 2 ГПК, свързана с нотариалното удостоверяване. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни? Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантните факти обстоятелства, на които основава решението си? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено своевременно оспорване по чл. 193 ГПК пред първоинстанционния съд, когато искането за това е част от възраженията във въззивната жалба, доколкото не е налице произнасяне на първоинстанционния съд? Следва ли съдът във връзка с възражение за непроизнасяне в открито производство по чл. 193 ГПК да изложи мотиви за това доказано или не е оспорването или е достатъчно да се позове в изводите си на материалната доказателствена сила на официален документ, за да се счита, че съдът е приел оспорването за недоказано? Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по направеното оспорване представляващо и част от възраженията включени във въззивната жалба, без да извърши анализ на събраните по делото доказателства ангажирани във връзка с това оспорване? 3/ Документи, представени като доказателства в исковото производство, издадени от органи на държава присъединила се към Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /1961 год., Хага/ представляват ли официални документи с материална доказателствена сила ако не притежават удостоверение по чл. 4 вр. с чл. 3 от Конвенцията? 4/ Длъжен ли е съдът да цени всички ангажирани доказателства в производство по оспорване по чл. 193 ГПК на документи, издадени от органи на държава присъединила се към Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ако те не притежават удостоверение по чл. 4 във вр. чл. 3 от Конвенцията? 5/ Каква е степента на трайните увреждане на слуха и/или говора, която изисква прилагането в нотариалното производство на мерките по чл. 583 ГПК? Може ли нотариусът сам да удостовери, че трайното увреждане от което страда лицето не влияе върху способността му да разбира в пълен обем свойството и значението на правните действия, които извършва в рамките на нотариалното производство, след като законът /чл. 583, ал. 1 ГПК / няма изискване към удостоверяване по друг начин на извършените от него /нотариуса/ действия? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първите четири въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 208 от 12.03.2021 год. на ВКС по гр. дело № 983/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 88 от 03.06.2021 год. на ВКС по гр. дело № 2747/2020 год., II г. о., ГК, решение № 13 от 12.02.2021 год. на ВКС по т. дело № 2896/2019 год., II т. о., ТК и решение № 80 от 02.06.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4031/2019 год., IV г. о., ГК /първият въпрос/, Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 40 от 04.02.2015 год на ВКС по гр. дело № 4297/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 373 от 23.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 3003/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 86 от 18.07.2011 год. на ВКС по т. дело № 682/2010 год., I т. о., ТК и решение № 46 от 14.06.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1913/2018 год., I г. о., ГК /вторият въпрос/, решение № 49 от 03.07.2017 год. на ВКС по т. дело № 603/2016 год., I т. о., ТК, определение № 475 от 10.07.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 328/2012 год., III г. о., Гк, определение № 295 от 18.05.2017 год. на ВКС по т. дело № 430/2017 год., I т. о., ТК и определение № 2 от 02.01.2018 г. на ВКС по ч. т. дело № 2270/2017 год., I т. о., ТК /третия и четвъртия въпроси/, а петият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, тъй като по същия има противоречива практика – решение № 138 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 684/2012 год., I г. о., ГК и решение № 75 от 15.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2750/2016 год., IV г. о., ГК. Ответниците по касационната жалба З. Г. К. и Г. Г. К. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Ответниците по касационната жалба Й. В., В. В., Л. С., Д. Р., З. Р., С. В. и З. А. не са депозирали писмени отговори. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 19.04.2010 год. бил сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по силата на който П. В. Г.-П. прехвърлила на Л. К. П. процесния недвижим имот, срещу задължението на Л. К. П. да поеме гледането и издръжката на П. В. Г.-П. лично, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила досега, докато е жива, да се грижи за дома й здравето й, пазарува, подпомага я финансово при необходимост, да полага грижи, свързани с личността, здравето и бита на прехвърлителката. Според представено медицинско направление от 14.04.2010 год., изготвено от д-р Л. П., П. В. Г. разбирала свойството и значението на постъпките си, но бил налице затруднен вербален контакт. Счел е за установено въз основа на заключенията на вещото лице по основната и допълнителната съдебно-психиатрични експертизи, че ищцата не била страдала от душевно заболяване, нямало данни за психотично разстройство към момента на прегледа и в миналото. Установен бил начален психоорганичен синдром, органично разстройство на личността и поведението, дължащо се на мозъчно заболяване на фона на дългогодишна артериална хипертония и мозъчно-съдова болест, който включва церебрастенни оплаквания, лекостепенни нарушения на познавателните функции /памет и внимание/, емоционална лабилност и засилване на характеровите особености. Интелектуалното й развитие било в границите на нормата, нямало данни за интелектуален упадък /деменция/. Описаните разстройства не нарушавали базисните й психически годности и не я лишавали от способността й да разбира говорната и писмената реч. Затруднения било възможно да възникнат при получаване на непълна или в различна степен на невярна информация поради значително намаления слух /практическа глухота/. При ищцата не се установявали данни за психоза и деменция както към времето на сделката, така и при проведения преглед на 3.06.2011 год. Диагностичната оценка от психиатричното изследване на 14.04.2011 год потвърждавала данните за наличието на органични нарушения по съдов тип, които били в лека степен и не нарушавали базисните психични годности на ответницата. Не се установявали психиатрични причини, които да са лишавали ищцата от способността й да възприеме информация в устен и писмен вид. В съдебно заседание вещото лице било уточнило, че извършеният преглед бил затруднен поради намаления слух, но изследванията били проведени и заключението било, че ищцата могла да разбира свойството и значението на действията си. И при консултацията, извършена от д-р Л. П. през 2010 год., както и от проведения от вещото лице преглед през 2011 год., били установени начални промени на познавателните функции на П. Г. П., които се дължали на мозъчно-съдова болест и били възрастово обусловени, свързани с атеросклеротични промени в мозъчните съдове, но тези нарушения не били стигали до деменция, нито до психоза, нямало душевно заболяване по смисъла на закона, което да нарушава базисните й психични годности. Оплакванията водели до субективен дискомфорт, но не нарушавали способността на човека да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си. По отношение на извършената консултация през 2010 год. било посочено допускане за повишена податливост на външно влияние и манипулируемост, които били качества и на здравата психика, тъй като всеки човек притежавал в различна степен склонност да бъде лесно манипулиран и внушаем. Не било установено психично заболяване, което да е тежка личностова промяна или друго психично заболяване, което да обуслови болестно повишена внушаемост или манипулируемост. Описаните характерови особености на освидетелстваната от нейния племенник и при клиничното изследване, което вещото лице било провело, установявали, че по характер е била по-доверчива и склонна да действия под влиянието на непосредствени емоции /но това при клиничното изследване и по анамнезни данни/. Ищцата била с нисък образователен ценз, по-примитивна личностова структура, но интелектуалното й ниво безспорно било в границите на нормата, вероятно на едно малко по-ниско ниво. По време на прегледа тя била заявила, че знае каква сделка е извършила, че се е излъгала и предоверила и затова сега водела дело, за да си върне имота, което водело до извод за наличие на критичност. Видно било от заключението по вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че при първоначалната ищца била налице почти пълна двустранна глухота, като интензивността на говора трябвало да е в рамките на 80-85 вБ, на разстояние по-малко от 30-40 см, и то при положение, че лицето наблюдава говорещия. Експертът бил посочил, че е много трудно да се определи каква част от говорната реч е възприемаема, но е в рамките на 20-30% от речта. Ищцата възприемала отделни думи, но трудно схващала смисъла на цели изречения. За възприемане на по-голям процент на разбираемост на думите се налагало повторение на текста, приближаване към ухото на по-малко от 30-40 см и ясна артикулация. При липса на познаване на реалната обстановка, при която била изповядана сделката при нотариуса, за постигане на по-голяма разбираемост трябвало да бъдат изпълнени посочените технически указания, като в противен случай говорният контакт с ищцата щял да е невъзможен, дори и с помощта на слухов апарат. Въззивният съд е посочил, че по делото са били ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля А. С. Ц., който дал показания, че с ищцата били съседи от 1970 год., че не познава ответницата и не я бил виждал никога. Ищцата живеела сама и идвало едно момче да я взема с кола, внук на брат й. Чул, че са я нападнали някакви крадци и затова не спи в Б.а, а я вземал Г.. Виждал, че й носят торби, но не знае дали е храна. Не бил ходил на гости, минавал покрай тях. Ищцата си имала градина в Б.а и я засаждала, имала кокошки. Свидетелят Г. И. М. бил дал показания, че познавал ищцата от две-три-пет години, но ответницата виждал за първи път в съдебната зала. Виждал я да ходи при негова съседка на ул. „Е. С.“, над Х., тъй като ищцата е нейна леля. Синовете на неговата съседка я вземали вечерно време, тя нощувала при тях и сутрин я връщали в Б.а, където живеела. По празници също бил виждал ищцата при съседката. Свидетелят П. А. П. бил дал показания, че познава и двете страни по делото. Л. му е била квартирантка 10 години. Ходила да живее в Б., но не освобождавала квартирата. Неговата майка била наемодателка, тъй като той бил в чужбина. Ответницата била напуснала жилището през м. април една година преди съдебното заседание на 09.06.2011 год. Л. била отишла да живее в Б.а при П.. Свидетелят бил дал показания, че работи на пазара, където и Л. и масите им били близо. Ищцата познавал от преди пет-шест години. Тя ходела при Л., говорели си, ходели да пият кафе. Л. стояла 15-20 дни при П., и му споделила, че е болна и ще се грижи за нея. Л. му била споделила, че П. й е като майка, а тя като нейна дъщеря. Свидетелят ходил много пъти при П., карал й дърва, купувал й продукти, тъй като Л. го карала и му давала пари. Л. работела на маса на пазара и затова не можела да отиде, а го карала него да ходи при П.. Имало случай, когато П. била отишла при Л., защото се страхувала, тъй като я били нападнали и били. Само веднъж бил виждал при П. неин племенник, който я бил докарал до тях. Като попитал П. тя му била казала, че нищо не знае, карат я и я връщат и, че не зависи от нея. Виждал бил П. да пазарува на пазара, но казвала на Л. да плати. Два-три пъти бил посещавал П., а последните дни – през два дни. Свидетелката В. М. М. била дала показания, че работи като нотариус от 1998 год. и познава ищцата от 2000 год, която е ходила при нея многократно по различни поводи. По искане на П. Г. била извършвала няколко нотариални удостоверявания – през 2000 год. бил подписан договор за наем с нотариално заверени подписи с М. М., който бил неин племенник или неин познат за обекта, предмет на сделката. През 2002 год. ищцата била направила нотариално завещание в полза на М., което през 2004 год. била отменила. Посещавала била кантората на свидетелката за съвети за прехвърляне на имота на трето лице срещу задължение за издръжка и гледане, тъй като имала нужда от помощ и грижа. Ищцата била обсъждала с нея процесната сделка около година и половина, като били обсъждали рисковете и качествата й. П. носела слухов апарат. Многократно била звъняла на свидетелката на домашния й телефон, когато имала съмнения или тревоги. Свидетелката била заявила, че нямала съмнения, че П. добре била чула, разбрала и преценила условията по тази сделка. По време на срещите, когато са контактували, свидетелката никога не била ползвала тълковник. Ищцата я посещавала сама, както и с други хора, които не й били придружители, тъй като нямала нужда. Ходела съвсем самостоятелно, ориентирала се и се била справяла. Освен Л., била водила при нотариуса и други двама души също за сключване на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка. Правела била разлика между прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане и не очаквала да получи плащане от страна на Л.. Не била коментирала намерение за продажба. Свидетелката била заявила, че е сигурна, че ищцата била чула съдържанието на нотариалния акт при сключване на сделката, тъй като за да се подпише, го били обсъждали в рамките на 3-4 месеца преди това. За да е сигурна, че П. разбира добре правните последици на сделката, била изискала от нея медицинско психиатрично свидетелство, че разбира свойството и значението на действията й. Свидетелката била заявила, че познавала единствено М. М. като близък на ищцата П., на когото била направила нотариално завещание, но впоследствие го била отменила. Представила го била като неин племенник. Свидетелката не знаела кой се бил грижил за ищцата, тъй като тя сама се грижела за себе си, пътувала сама и се справяла. От правна страна въззивният съд е намерил на първо място, че възраженията на ответницата, че не е налице процесуална легитимация на конституираните наследници на П. В. Г.-П. се явяват неоснователни. Представените удостоверения за наследници на ищцата удостоверявали, че конституираните лица са нейни наследници. Същите не следвало да бъдат легализирани, тъй като Република С. била в списъка на държавите, подписали Хагската конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични документи /1961 год./. По отношение на претенцията по чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД е изложил съображения, че за приложението на чл. 583 ГПК /респ. 479, ал. 1 ГПК /отм.// било достатъчно да се касае за загуба на слуха, при която с лицето не може да бъде осъществен нормален словесен контакт, за който да не се изискват някакви специални условия – да се говори от близко разстояние, ясно, отчетливо, високо, лицето да може да вижда говорещия, за да следи движението на устните му и пр. Не било достатъчно лицето да може да чува и да разбира отделни думи. Това следвало от целта на правилото на разпоредбата да обезпечи възможност на участващите в акта лица да проверят съответствието на съдържанието на акта с тяхната действителна воля. Законът не ограничавал изпълнението на това изискване до случаите, когато в акта участва лице с напълно изгубен слух, затова следва да се приеме, че се касае за лице, което не е достатъчно да може да чува и да разбира отделни думи /решение № 138 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 684/2012 год., I г. о., ГК и решение № 1140 от 04.12.2008 год. на ВКС по гр. дело № 3463/2007 год., IV г. о., ГК/. В случая от заключението по съдебно-медицинската експертиза се установявало, че действително първоначалната ищца имала почти пълна двустранна глухота към момента на прегледа на 18.05.2011 год., и следвало да й се говори от разстояние от 30-40 см., като тя наблюдава говорещия; че речта била възприемана около 20-30 %; липсвало познаване на реалната обстановка при нотариуса, но следвало да се бъдат изпълнени посочените технически указания. От ангажираните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелката М., изповядала като нотариус процесната сделка, се установявало, че сделката била обсъждана в продължение на месеци, че ищцата носела слухов апарат, че добре чула и разбрала условията по сделката; нотариалният акт не й бил предоставен да го прочете сама и заяви дали го поддържа. Вещото лице било заявило, че обстоятелството, че ищцата била със слухов апарат не променяло неговите изводи. В тази връзка въззивният съд е формирал извода, че ищцата била имала затруднения при разбирането на говорна реч. От съдържанието на нотариалния акт и свидетелските показания на нотариуса не се установявало послдният да е съобразил състоянието на ищцата и да се е убедил, че тя чувала и възприемала казаното от него и останалите участници в сделката. Свидетелските показания били в насока, че преди сделката същата била обсъждана и разяснявана, а не и по време на самата сделка, което било ирелевантно за спазването на формата при изповядване на същата. Поради това въззивният съд е счел, че претенцията по чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД се явява основателна и процесният договор се явява нищожен поради неспазена форма – чл. 583, ал.1 ГПК вр. с чл. 576 ГПК. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение, а искът по чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД – уважен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първите четири поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроса са свързани с довода за недопустимост на въззивното решение, за която касационната инстанция следи служебно и в стадия на производството по чл. 288 ГПК /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/, поради което не могат да обосноват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК отделно от основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради евентуална негова недопустимост. По правило в хипотезата на настъпило правоприемство по чл. 227 ГПК правоприемникът става страна вместо починалия и го замества в процесуалното правоотношение, стига обективното право да допуска приемство и в спорното материално правоотношение. Заместването настъпва независимо дали правоприемникът желае да участва и независимо дали ще вземе фактическо участие в процеса. В тези случаи твърдяното от наследника материално правоприемство /по силата на закона или по силата на завещание/ обуславя и неговата процесуална легитимация. Ако насрещната страна оспори твърдяното материално правоприемство, съдът следва да се произнесе по това оспорване, но не по повод основателността на предявения иск, а във връзка с преценката за неговата допустимост. Спорът е по абсолютна процесуална предпоставка на предявения иск. За предпоставките на процеса е допустимо да се събират и доказателства, а „процесът относно процеса“ се развива паралелно с този по предявения иск. В разглеждания случай по представените удостоверения за наследници първоинстанционният съд е констатирал, че първоначалната ищца е починала в хода на процеса и на основание чл. 227 ГПК е конституирал като ищци по делото наследниците й закон: З. Г. К., Г. Г. К., Й. В., В. В., Л. С., Д. Р., З. Р., С. В. и З. А.. Ответницата е оспорила удостоверенията за наследници. Част от тези удостоверения са издадени по реда на българското законодателство от длъжностно лице по гражданското състояние, след справка в регистрите на населението. Останалите удостоверения са издадени в Република С. и са снабдени със служебен печат. Качеството наследник се придобива от дадено лице по силата на закона и е обусловено от наличието на установени от закона отношения, като произход, брак, осиновяване и др., като установяването на лицата, на които законът придабава качеството на наследници, може да стане с различни доказателства, едно от които е удостоверението за наследници. Удостоверението за наследници, издадено по регламентираната в нормативните актове процедура, от длъжностното лице по гражданското състояние, след справка в регистрите на населението /чл. 24, ал. 2 от Закона за гражданската регистрация, чл. 9 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 год. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението/, е официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила досежно удостоверените обстоятелства /вписванията в регистрите на населението/, която може да бъде оборена и верността на съдържанието му да бъде проверена. До оборването й доказателствената му сила следва да бъде зачетена – решение № 100 от 02.03.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1820/2009 год., I г. о., ГК, решение № 234 от 18.05.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1108/2011 год., I г. о., ГК, решение № 93 от 20.10.2020 год. на ВКС по гр. дело № 136/2020 год., I г. о., ГК и др. Издадените в Република С. удостоверения за наследници представляват чуждестранни публични актове по смисъла на чл. 1 от Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 25.05.2000 год. и обн. ДВ, бл. 47 от 09.06.2000 год., както и от Република С., поради което не подлежат на легализация. Съгласно чл. 3 от Конвенцията, единствената формална процедура, която може да се изисква за удостоверяване истинността на подписа, на качеството, в което е действало лицето, подписало документа, и при необходимост достоверността на печата или марката, поставени върху документа, е прилагането на описаното в чл. 4 удостоверение от компетентния за това орган на държавата, от която произхожда документът /т. нар. апостил, който доказва официалния характер на документа/, но според ал. 2 на същия текст, формалната процедура, упомената в предходната алинея, не може да се изисква в случаите, в които закон, правилник или утвърдилата се практика в държавата, в която се представя документът, или договореност между две или повече договарящи държави я изключват, опростяват или освобождават документа от легализация. Между Република Б. и Ю. действа и към настоящия момент договор за взаимна правна помощ – ратифициран с Указ № 167 на Президиума на Народното събрание от 08.06.1956 год., обн., Изв., бр. 16 от 22.02.1957 год., който в чл. 51 изключва необходимостта от заверяване на официалните документи, съставени или издадени от съд или от друг държавен орган в едната договаряща държава, ако са снабдени със служебен печат /както е в частност/, за да се използват пред съдилищата и другите държавни органи на другата договаряща държава. Следователно формалната и материалната доказателствена сила на издадените в Република С. удостоверения следва да бъде зачетена – чл. 179, ал. 1 ГПК. Идентичност на лице, обозначено с различни имена в документи може да бъде установявана с нарочен, предвиден в закона документ или инцидентно с всички доказателствени средства. В първата хипотеза това може да стане с нарочна декларация на лицето или наследниците му, дадена под страх от наказателна отговорност, пред държавен орган, ползваща се с материална доказателствена сила, като в спорно производство насрещната страна следва да представи доказателства, оборващи декларираното обстоятелство /чл. 534 ГПК/, както и с издадено от общината удостоверение за идентичност на имена, изготвено въз основа на данните, съдържащи се в регистъра на населението, което е официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК. Във втората хипотеза установяването може да стане с преки доказателства /удостоверения за раждане, в които са посочени имената на бащата на лицето, удостоверения за брак, в които е посочено, че един от съпрезите приема фамилното име на другия съпруг, съдебни решения за осиновяване или признаване на произход, решения за отмяна на осиновяване, решения за промяна на името на дадено лице и др./ или с косвени такива, като за да се приме, че два или повече документа се отнасят до едно и също лице е достатъчно в тези документи да съвпада поне личното име на лицето и да има доказателства за причините, поради които това лице е използвало различни бащино и фамилно име в тези два документа /например, поради сключването на брак преди 1944 год., когато съпругата е запазвала само личното си име, а за нейно бащино и фамилно име са се вписвали личното и фамилното име на съпруга й/. Следователно не във всички случаи е необходимо да има доказателства за причините, поради които едно лице е обозначено с различни имена в два или повече документи. Преценката е конкретна по всеки спор и зависи от това дали са представени нарочно създадени по предвиден в закона ред или преки доказателства за установяване на идентичност на лица с различни имена или доказването е чрез косвени доказателства /решение № 106 от 19.02.2010 год. на ВКС по гр. дело № 3210/2008 год., IV г. о., ГК, решение № 372 от 27.04.2010 год. на ВКС по гр. дело № 90/2009 год., I г. о., ГК, решение № 36 от 26.03.2018 год. на ВКС по гр. дело № 1733/2017 год., ІІ г. о., ГК/. В частност съвкупната преценка на представените по делото удостоверение за родствени връзки, удостоверения за раждане и удостоверение за наследници, издадени в Република С. /снабдени със служебен печат/, както и декларация за идентичност на имена, обуславя извода, че имената З. В. и З. С. Д. принадлежат на едно и също лице – П. В. и З. В. са брат и сестра, като техни родители са В. Г.– баща и Е. В. – майка. В. Г. е починал на 22.03.1931 год., като през 1933 год. Е. В. /по баща Д./ е сключила граждански брак със С. З.. Изясняването на причините за промяна на име може да бъде релевантно само когато установяването на обстоятелството се извършва с косвени доказателства, а в случая е представена нарочна декларация, като ответницата не е ангажирала доказателства, оборващи декларираното обстоятелство. Последният поставен в изложението въпрос, който е свързан с начина на съставяне на нотариален акт с участието на лицата по чл. 583, ал. 1 ГПК, е от значение за изхода от спора. По приложението на посочената разпоредба не е налице противоречива съдебна практика, налагаща казуално тълкуване – с посоченото от касатора решение № 75 от 15.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2750/2016 год., IV г. о., ГК, е даден отговор на въпроса дали е валидна нотариална заерка на подписа, осъществена по реда на чл. 579, ал. 2 вр. с чл. 189 ГПК на лице, което грамотно, но поради залобяване е увредена способността да пише и говори и приложима ли е разпоредбата на чл. 583 ГПК при нотариална заВерка на подписа на лице с такъв недъг, като е прието, че чл. 583 ГПК не може да намери приложение, щом не се касае за лице, което да е глухо, нямо или глухонямо, тъй като нарушенията в говора вследствие на прекарано заболяване не са равнозначни и не определят лицето като „нямо“. Не е установена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според приетото в решение № 8 от 23.02.1999 год. на ВКС по гр. дело № 677/1998 год., І г. о., ГК, решение № 1140 от 04.12.2008 год. на ВКС по гр. дело № 3463/2007 год., ІV г. о., ГК, решение № 304 от 12.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 235/2009 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 155 от 26.04.2011 год. на ВКС по гр. дело № 917/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 485 от 11.12.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1404/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 138 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 684/2012 год., I г. о., ГК /цитирано от касатора/, за приложението на чл. 583, ал. 1 ГПК, респ. чл. 479, ал. 1 ГПК /отм./, е достатъчно да се касае за загуба на слуха, при която с лицето не може да бъде осъществен нормален словесен контакт, за който да не се изискват някакви специални условия – да се говори от близко разстояние, ясно, отчетливо, високо, лицето да може да вижда говорещия, за да следи движението на устните му и пр. Не е достатъчно лицето да може да чува и да разбира отделни думи. Това следва от целта на правилото на чл. 583 ГПК – да обезпечи възможност на участващите в акта лица да проверят съответствието на съдържанието на акта с тяхната действителна воля. Нотариусът трябва да се увери, че с участващото в сделката лице взаимно се разбират, като предвидената процедура по удостоверяване на волеизявлението на лицата по чл. 583, ал. 1 ГПК, респ. чл. 479, ал. 1 ГПК /отм./ намира приложение и в тези случаи, когато участващото в нотариалното удостоверяване лице не търси помощ и не е налице видима нужда от това. Обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения. Въззивният съд е приел за установено, че първоначалната ищца имала почти пълна двустранна глухота и следвало да й се говори от разстояние от 30-40 см., при положение, че тя наблюдава говорещия, като възприемала около 20-30 % от говорната реч, независимо от употребата на слухов апарат, както и че при изповядване на сделката нотариалният акт не й бил предоставен да го прочете сама и заяви дали го поддържа, като нотариусът не се бил убедил, че тя чувала и възприемала казаното от него и останалите участници в сделката, поради което е формирал решаващия извод, че състоянието на ищцата е било пречка да разбере точния смисъл на извършеното от нея действие. Доказана е липсата на форма на процесния договор поради опорочаване на нотариалното действие по смисъла на чл. 576 вр. с чл. 583, ал. 1 ГПК. Обстоятелството, че първоначалната ищца и нотариусът са обсъждали сделката предварително не обуславя различен извод /още повече, че в медицинското направление от 14.04.2010 год., описано в процесния нотариален акт, изрично е отразено, че вербалният контакт с ищцата е затруднен/. Ето защо не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на З. Г. К. и Г. Г. К. действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 533.88 евро /равняващи се на 3 000 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение