Определение № 593 от 24.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 89/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. Г. срещу решение № 256/28.10.2019 г. по в. гр. д. № 34/2019 г. по описа на Апелативен съд Велико Т., в частта, с която е отменено решение № 250/06.06.2018 г. по гр. д. № 879/2017 г. на Окръжен съд Русе за уважаване иска по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане, предявен от касаторката срещу ЗД „Бул Инс” АД, за сумата над 25 000 до 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП от 22.10.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.10.2016 г. до окончателното й изплащане.

В подадената от М. И. Г. жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по нередовна въззивна жалба. На същата е даден ход без да е събрана дължимата се държавна такса. Решението е неправилно постановено поради нарушение изискванията на процесуалния закон въззивната инстанция да изложи свои собствени изводи по същество на спора след цялостна преценка на доказателствения материал. Налице е и нарушение на материалния закон и прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. II ГПК. Формулирани са въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са решени в противоречие със задължителната практиката на ВС и практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Въпросите са следните:

1. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за редовността на въззивната жалба и за отстраняване на нередовностите й в определения срок, без значение дали е било налице възражение от въззиваемата страна в тази връзка?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения страните и събраните доказателства по делото при спазване на правилата на формалната и правна логика?

3. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за редовността на въззивната жалба и за отстраняване на нередовностите й в определения срок, без значение дали е било налице възражение на въззиваемата страна в тази връзка?“

4. „За преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и длъжен ли е въззивният съд да изложи свои мотиви към съдебното решение по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи?“

5. „Какво е приложението на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?”

Твърди се, че въззивният съд не е съобразил критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, закрепени в закона, задължителната практика на ВС и практика на ВКС, създадена по приложението на чл. 52 ЗЗД. Макар формално в мотивите да са посочени някои критерии за прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдът не е съобразил изцяло релевантните такива за прилагане на сочената разпоредба.

По първите три въпроса се твърди отклонение от задължителните указания, дадени с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО, решение № 8/2018 г. по т. д. № 2435/2016 г., решение № 674/2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на I ГО, решение № 351/2019 г. по т. д. № 2572/2017 г. на II ТО. По четвърти въпрос се твърди отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, както и от практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 715/2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV ГО, решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО, решение № 101/2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I ТО, решение № 219/2014 г. по гр. д. № 1325/2014 г. на III ГО. Последният въпрос е обоснован с противоречие на ППВС № 4/1968 г., решение № 178/2013 г. по т. д. № 89/2012 г. на II ТО, решение № 133/2015 г. по т. д. № 2745/2014 г. на I ТО.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

От ответника по касация ЗД „Бул Инс” АД е подаден отговор, с който е направено оспорване на подадената касационна жалба. Посочено е, че тя не отговаря на селективните критерии, предпоставящи развитие на касационно производство. Заявено е, че доводите на касатора са относми към правилността на въззивното решение, проверката на което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Сочената от касатора практика не е пренебрегната от въззивния съд.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявеният от М. И. Г. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане е основателен до размер на 25 000 лв. В мотивите на решението е посочил, че е установено наличието на противоправно и виновно поведение на застрахован по валиден договор за застраховка на гражданска отговорност при ответното дружество водач на МПС, причинените на ищцата вреди и тяхната обусловеност от поведението на делинквента. При оспорен размер на вредите въззивната инстанция е взела в предвид събраните по делото гласни доказателства /свидетелите П. и Г./, заключението на приетата и неоспорена по делото съдебно – медицинска експертиза и документирания престой на пострадалата в болнично заведение. Същият - наложен от причинената при ПТП травма на горен и долен клон на дясна пубисна кост. С решението е отчетен периодът на възстановяване – 2 - 3 месеца, както и фактът, че пострадалата не е претърпяла последващи усложнения. Въззивният съд е взел в предвид възрастта на ищцата към датата на инцидента, както и обществено - икономическата обстановка в страната към същата дата, съизмерена с актуалния нормативно определен лимит на обезщетение за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“. Наред с това е отчел липсата на връзка между причинената травма и влошения антикоагулационен контрол по повод имплантирана преди това на ищцата механична аортна протеза. Отделно от това, съдът е счел за неоснователно противопоставеното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат.

В частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено, решението на Апелативен съд Велико Т. е влязло в сила като необжалвано. В останалата част същото не следва да бъде допускано до касационен контрол, тъй като не са налице основанията нито за пряк достъп до касация, нито за селектиране на жалбата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед наведения порок, първо следва да бъде изяснено дали въззивното решение е допустимо.

Твърденията на касатора, че въззивното решение е недопустимо, са свързани с липсата на платена в дадения от съда срок държавна такса по повод подадената от застрахователното дружество въззивна жалба. Това възражение е направено пред въззивния съд, но произнасяне по него не е последвало нито при насрочване на делото, нито в проведеното на 21.05.2019 г. съдебно заседание, нито с крайния съдебен акт. Действително, с разпореждане от 16.07.2018 г. администриращият съд е разпоредил в седмичен срок от получаване на съобщението въззивникът да внесе по сметка на Апелативен съд Велико Т. държавна такса в размер на 600 лв. и да представи доказателства за извършеното плащане. Съобщение за постановеното разпореждане е получено от адвокат М. Г. на 08.08.2018 г., а държавната такса е платена на 27.08.2018 г., съответно доказателства за плащането са изпратени на същата дата до Окръжен съд Русе. Към релевантния момент в сила е редакцията на чл. 61, ал. 2 ГПК /ДВ бр. 86/27.10.2017 г./, която гласи, че сроковете спират да текат през дните, обявени за официални празници по чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, както и по времето на съдебната ваканция по чл. 329, ал. 1 от Закона за съдебната власт, с изключение на сроковете по делата по чл. 329, ал. 3 от Закона за съдебната власт. Тази разпоредба е действаща до отмяната й с ДВ бр. 65/2018 г. в сила от 01.09.2018 г. Правилото на чл. 329, ал. 1 от Закона за съдебната власт гласи, че съдилищата са в съдебна ваканция от 15 юли до 1 септември. Въззивното дело не попада в изключенията по чл. 329, ал. 3 от Закона за съдебната власт. Следователно, трябва да се приеме, че не е пропуснат срокът за изпълнение на вмененото от администриращия съд задължение за внасяне на държавна такса, тъй като за времето от 15.07.2018 г. – 31.08.2018 г. течението му е било спряно по силата на закона. Държавната такса е платена своевременно и въззивната жалба се явява редовно подадена, а оттам и постановеното въззивно решение не страда от твърдения в касационната жалба порок – недопустимост.

Няма съмнение, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съда решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV ГО и решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015г. на ТК, I ТО. Решението на Апелативен съд Велико Т. не е в отклонение от формираната по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК съдебна практика, доколкото в същото са обсъдени всички релевантни за спора обстоятелства. Именно защото въззивният съд е извел свои решаващи мотиви и оценил наново събрания по делото доказателствен материал, той е достигнал до различен от извода на първоинстанционния съд относно размера на обезщетението, което следва да репарира причинените на М. И. Г. от ПТП вреди, съобразявайки изцяло трактовката на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която дейността на въззивния съд е аналогична на тази на първата инстанция като без да представлява нейно повторение, я продължава. Дейността на въззивния съд е решаваща, а не проверяваща, съответно проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от тази дейност. Съвсем отделен е въпросът, че постановеният от въззивния съд резултат не удовлетворява касаторката, тъй като е намален размерът на дължимото й се по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение. В случая е необходимо да се отбележи, че във фазата на селекция касационната инстанция не може да извършва проверка за правилност на въззивното решение, каквато всъщност търси касаторката.

Последният въпрос, формулиран от касаторката, касае критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. Той отговаря на основния селективен критерий за достъп до касация, разяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, да е от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителния селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да е разрешен в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Основните разрешения, дадени в цитираните постановления, са съобразени и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на които касаторката се позовава. В процесната хипотеза Апелативен съд Велико Т. е взел в предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства. Не е налице твърдяното в касационната жалба игнориране на релевантните критерии за определяне размера на обезщетението. Анализът на въззивния съд е свързан с осъществени и доказани по делото конкретни факти – видът на травмата, интензитетът и продължителността на болките, благоприятната прогноза и липсата на функционален дефицит, възрастта на пострадалата към датата на ПТП, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Следва да се има предвид, че разликите в присъжданите обезщетения от състави на ВКС, илюстрирани с цитираната от касаторката практика по чл. 290 ГПК, имат своето основание в установените по всяко конкретно дело фактически обстоятелства. Няма две еднотипни или напълно покриващи се ПТП, съответно причинените в резултат от тях вреди няма как да са еднакви.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Велико Т..

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС