Определение № 1297 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 303/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Банка ДСК“ АД срещу решение № 4736 от 17.07.2025 г. по гр. д. № 13634/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 18902 от 21.10.2024 г. по гр. д. № 17239/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявените от Л. Д. С. срещу “Банка ДСК“ АД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, че Л. Д. С. не дължи на “Банка ДСК“ АД поради изтекла погасителна давност следните суми: 14 303,75 лв. – главница по договор за кредит от 30.11.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до изплащане на вземането, 60 лв. – такса, 898,82 лв. – договорна лихва за периода 27.09.2012 г. - 28.03.2013 г., 343,65 лв. – наказателна лихва за периода 03.01.2013 г. - 28.03.2013 г., и 874,24 лв. – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС, 119-ти състав, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо предвид липсата на надлежна легитимация за „Банка ДСК“ АД като ответник по спора. Излага, че към датата на подаване на исковата молба в съда не е кредитор по издадения изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС, 119-ти състав, тъй като е цедирал вземанията си към „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 26.09.2013 г., а последното дружество е цедирало вземанията към „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 28.09.2018 г. Сочи, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД е и конституиран като взискател по образуваното въз основа на изпълнителния лист изп. дело № 20138460400388/2013 г. по описа на ЧСИ О. М.. Изтъква, че тези обстоятелства не са спорни по делото, установяват се от събраните писмени доказателства и са били известни на ищеца към датата на подаване на исковата молба в съда, евентуално ги е узнал в хода на делото с получаването на препис от писмения отговор на ответника. Счита, че производството по делото е недопустимо и на допълнително основание – част от периода, през който ищецът твърди, че е текла в негова полза погасителна давност, е изтекъл преди да му е връчена заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК с призовката за доброволно изпълнение на 16.09.2023 г., респективно тези факти са преклудирани от влязлата в сила заповед за изпълнение и не могат да бъдат основание на иска по чл. 439 ГПК. При условията на евентуалност излага доводи за неправилност на въззивното решение предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон. Оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд, че възраженията му за недопустимост на производството били преклудирани, като поддържа, че за допустимостта на процеса съдът следи и служебно в целия ход на делото, а за страните не настъпва преклузия да правят възражения в тази насока. Сочи, че възраженията са въведени с депозирания писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. Излага, че решението е постановено в нарушение на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като съдът е отказал да съобрази настъпилите в хода на делото правно релевантни факти по връчване на уведомление за цесията на ищеца. Оспорва като противен на закона и необоснован и извода на въззивния съд, че последното действие на принудително изпълнение, което е прекъснало теченето на давностния срок за процесните вземания, е извършено на 01.09.2017 г., като поддържа, че давността е прекъсната и с депозираната от цесионера молба от 10.04.2019 г., с която е поискал да бъде конституиран като взискател и да бъдат предприети действия на принудително изпълнение срещу длъжника, както и с молба от последния от 02.11.2023 г. Изтъква, че страните не твърдят заповедта за изпълнение да е връчена преди връчването й с призовка за доброволно изпълнение на 16.08.2023 г., респективно е влязла в сила на 16.09.2023 г., и от последната дата би могъл да бъде броен давностен срок по иска по чл. 439 ГПК, който не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба в съда. По тези доводи моли въззивното решение да бъде допуснато до касация и обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които се основават, и да изложи мотиви по тях?

2. Следва ли длъжникът да се счита за надлежно уведомен за извършено прехвърляне на вземания, когато уведомлението за цесия е приложено към депозирания от ответника отговор на искова молба, в това число и в хода на предходно исково производство с идентичен предмет между същите страни?

3. Представлява ли връченото уведомление за цесия в хода на процеса факт от значение за спорното право и следва ли да бъде съобразен от съда при решаване на делото с оглед на императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК?

Сочи, че въззивното решение е недопустимо, с което обосновава искането си за допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.

Ответникът по касация, Л. Д. С., оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въззивното решение не е недопустимо, доколкото при извършена справка по изпълнителното дело последната молба за конституиране на взискател е била от „ОТП Факторинг България“ ЕАД от 14.05.2018 г. Излага, че неизпълнението от съдебния изпълнител на задължението му да приложи към преписката повече от четири години молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за конституирането му като взискател, придобил вземанията по договор за цесия, не може да бъде вменена във вина на длъжника, като допълва, че ЧСИ не е и направил опит да му връчи уведомлението за цесия. Оспорва твърденията на ответника, че е разбрала за цесията от постановеното определение № 10768 от 12.03.2024 г. по гр. д. 66673/2023 г. по описа на СРС, като изтъква, че съдебният акт не съдържа информация за цесията. Намира въззивното решение за правилно, като сочи, че с депозираните от „ЕОС Матрикс“ ЕООД молби по изпълнителното дело не са заявени искания за извършване на конкретни изпълнителни действия, поради което тези молби не са прекъснали давностния срок. По тези доводи моли въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато, да бъде потвърдено като правилно.

Трето лице помагач на ответника - “ЕОС Матрикс“ ЕАД, преобразуван търговец от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, не депозира становище по касационната жалба на ответника.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е намерил за неоснователно възражението на въззивника - ответник за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес от предявените искове, обосновано с доводи, че към датата на предявяване на исковата молба ответникът няма качеството на кредитор на ищеца, поради прехвърляне на процесните вземания преди този момент на трети лица. Посочил е, че исковата молба е подадена в съда на 26.03.2024 г. от ищеца Л. Д. С. с предявени срещу ответника “Банка ДСК“ АД отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК с искане да бъде признато за установено, че вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС въз основа на влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК, са погасени по давност, изтекла след влизане в сила на заповедта за изпълнение /през м. 02.2015 г./ с начален момент на давността – 28.08.2017 г. Счел е, че от представените по делото доказателства се установява, че с договор за покупко-продажба на вземания от 26.09.2013 г. процесните вземания са прехвърлени от “Банка ДСК“ АД на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, но доколкото последното дружество е било преобразувано чрез вливане в ответника „Банка ДСК“ АД преди датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело /вливането е вписано в търговския регистър на 25.05.2023 г./, то уведомяването относно процесното прехвърляне на вземания не е относимо към въпроса за процесуалната легитимация на ответника, а от друга страна в резултат на посоченото преобразуване чрез вливане ответникът се легитимира като кредитор на процесните вземания към датата на предявяване на исковата молба. Изтъкнал е, че прехвърлянето на процесните вземания от „ОТП Факторинг България“ ЕАД на третото лице- помагач на ответника – „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с договор за прехвърляне на вземания от 28.09.2018 г. не може да обоснове твърдяната от ответника липса на правен интерес от търсената съдебна защита с предявените срещу него отрицателни установителни искове, като се е позовал на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо третите лица и длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Подчертал е, че по делото липсват доказателства, от които да е видно, че ищецът е бил надлежно уведомен за цесията преди датата на предявяване на исковата молба, поради което е намерил, че към релевантния за преценка момент за наличието или липсата на правен интерес - датата на предявяване на исковата молба, в правоотношението между ищеца и ответника именно последният се легитимира като титуляр на процесните вземания. Допълнил е, че не се установява твърдяното от ответника уведомяване на ищеца за цесиите по прекратеното гр. дело № 66673/2023 г. по описа на СРС, доколкото препис от депозирания от ответника отговор на исковата молба с приложено уведомление за цесията не е изпращан и не е връчван на ищеца, който би могъл да узнае за него едва от момента на връчване на определението за прекратяване на производството по делото на 90 състав на СРС- на 06.03.2024 г., което е след датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело. Обобщил е, че предвид липсата на надлежно уведомяване на ищеца за прехвърляне на процесните вземания на третото лице помагач на ответника - „ЕОС Матрикс“ ЕООД, преди датата на предявяване на исковата молба, към релевантния момент по отношение на ищеца като кредитор се легитимира ответникът, срещу който за ищеца е налице правен интерес от установяване на погасяването по давност на процесните вземания.

Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на ответника за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК предвид позоваването от ищеца на преклудирано от влязлата в сила заповед за изпълнение възражение за давност. Посочил е, че с исковата молба ищецът поддържа твърдението, че заповедта за изпълнение е връчена през м. 02.2015 г., а началният момент на погасителната давността е обоснован с момент, следващ влизането в сила на заповедта за изпълнение – налагането на запор на 28.08.2017 г. Приел е, че при така заявените твърдения предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК са допустими, тъй като са основани на твърдения за правно релевантен факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

По същество въззивната инстанция е намерила предявените искове за основателни. Посочила е, че между страните по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че в полза на праводателя на ответника „Банка ДСК“ АД е издадена влязла в сила към 31.03.2015 г. заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.05.2013 г. по ч. гр. дело № 13773/2013 г. по описа на СРС, 119 състав и изпълнителен лист от същата дата 16.05.2013 г. срещу ищеца за процесните суми, от които: сумата 14 303, 75 лв. - главница, представляваща задължение по договор за кредит от 30.11.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното изплащане; сумата 60 лв. – такса; сумата 898,82 лв. - договорна лихва за периода 27.09.2012 г. - 28.03.2013 г.; сумата 343,65 лв. - наказателна лихва за периода 03.01.2013 г. - 28.03.2013 г., и сумата 874,24 лв. - разноски по делото. Позовал се е на признанието на ищеца, че е получила през месец февруари 2015 г. заповедта за изпълнение, заедно с ПДИ, изпратена на 11.02.2015 г., както и че не е подал възражение по чл. 414 ГПК в срок. Изтъкнал е, че тези признати от ищеца с исковата молба факти не са оспорени от ответника, който също поддържа идентичното твърдение за влизане в сила на заповедта за изпълнение. Приел е, че с изтичането на двуседмичния срок, най-късно на 31.03.2015 г., заповедта за изпълнение е влязла в сила. Счел е, че соченият за пръв път от ответника с въззивната му жалба по-късен момент на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 16.09.2023 г., не следва да бъде обсъждан, доколкото е преклудиран факт на основание чл. 266, ал. 1 ГПК.

От приетите като писмени доказателства документи по преписката по изп. дело № 20138460400388 по описа на ЧСИ О. М. с рег. № 846 на КЧСИ е приел за установено, че: въз основа на изпълнителния лист от ответника е предприето принудително изпълнение с молба от 31.05.2013 г., включваща овластяване на съдебния изпълнител по реда на чл. 18 ЗЧСИ, както и искане за принудително изпълнение чрез удръжки от трудовото възнаграждение /пенсията на ищеца длъжник, за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, за принудително изпълнение върху МПС, движими вещи и върху недвижимо имущество – чрез опис и налагане на възбрана; на 02.06.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до посочените в тях банки; с молба от 14.10.2015 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е заявил искане до ЧСИ за конституирането му като взискател на мястото на „Банка ДСК“ АД в качеството му на частен правоприемник на последния по силата на договор за цесия от 26.09.2013 г., като е направено искане ЧСИ да уведоми за цесията длъжника, без да е заявено искане за предприемане на принудително изпълнение и за прилагане на изпълнителни способи; липсват доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за цесията, както и за конституирането с постановление от 14.10.2015 г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД като взискател в изпълнителния процес на мястото на „Банка ДСК“ АД; на 09.12.2015 г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до посочените в тях банки; със запорно съобщение от 28.08.2017 г., връчено на 01.09.2017 г., е наложен запор върху банкови сметки на длъжника в “Търговска Банка“ АД; след 28.08.2017 г. други изпълнителни действия не са предприемани от ЧСИ, не са правени искания и за реализиране на такива от страна на взискателя, няма постъпления на суми в резултат на наложените запори; с молба от 14.05.2018 г. от взискателя „ОТП Факторинг България“ ЕАД е заявено искане до ЧСИ за извършване на справка по изп. дело и проверка дали не е настъпила перемпция по него, като в последния случай от взискателя е заявено искане за връщане на оригинала на изпълнителния лист, заедно със заповедта за изпълнение, препис от ПДИ с отбелязване върху нея на датата на последното извършено валидно изпълнително действие. Съобразил е, че с молба от 10.04.2019 г. третото лице помагач – “ЕОС Матрикс“ ЕООД, е поискал да бъде конституиран като взискател по делото в резултат на извършено прехвърляне на вземания с договор за цесия от 28.09.2018 г., като впоследствие с молба от 04.11.2023 г. взискателят “ЕОС Матрикс“ ЕООД е уточнил размерите на задълженията и е направил искане за предоставяне на информация относно последното законосъобразно изпълнително действие.

При така установените факти въззивният съд е приел, че процесните задължения са погасени по давност към датата на предявяване на исковата молба. Посочил е, че вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, се погасяват с изтичането на петгодишна давност по аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Намерил е, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на 31.03.2015 г., доколкото заповедта за незабавно изпълнение е връчена на ищеца през м. 02.2015 г. и не е подадено възражението по чл. 414 ГПК в законоустановения двуседмичен срок. Подчертал е, че последното предприето от съдебния изпълнител изпълнително действие, с което давността е прекъсната, е налагането на запор на дата 28.08.2017 г. Приел е, че в конкретния случай по изпълнителното дело е настъпила перемпция на датата 04.06.2015 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, доколкото след изпратените на 02.06.2013 г. запорни съобщения други изпълнителни действия не са искани от взискателя и не са предприемани от съдебния изпълнител в рамките на следващите две години, считано от 03.06.2013 г. Посочил е, че изпълнителни действия са предприети от съдебния изпълнител едва на 09.12.2015 г. и на 28.08.2017 г. с изпращане на запорни съобщения, с които давността за процесните вземания е прекъсната, независимо от това че са реализирани след перемиране на изпълнителното дело. Позовал се е на задължителната практика по ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и изтъкнал, че давност не е текла до 26.06.2015 г., както и давността не е изтекла от тази дата до датата на предприетото от съдебния изпълнител изпълнително действие - запора от 09.12.2015 г., когато давността е прекъсната на основание чл. 116, б. “в“ ЗЗД. Счел е, че давността е прекъсната и с предприемане на следващото изпълнително действие от ЧСИ - запора от 28.08.2017 г., като е споделил задължителната практика, че предприетите изпълнителни действия след перемиране на изпълнителното дело прекъсват давността - ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Подчертал е, че от тази дата - 28.08.2017 г., до датата на предявяване на исковата молба - 26.03.2024 г., петгодишната давност за процесните вземания е изтекла.

Не е споделил възраженията на въззивника - ответник за прекъсване на давността с подадените от цесионерите молби за конституирането им като взискатели по делото и в частност – с тази на цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД от 10.04.2019 г., като е изтъкнал, че с тези молби цесионерите не са посочили и не са поискали реализиране на изпълнителни действия, нито е налице овластяване по реда на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител. Счел е, че искането за конституиране на частен правоприемник на взискателя в хода на висящото изпълнително дело не представлява по своята същност изпълнително действие и не води до прекъсване на погасителната давност за вземането, като прекъсване на погасителната давност би настъпило, само ако в молбата за конституиране на правоприемника като взискател е посочен и изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника, т. е. изрично е поискано извършването на валидно изпълнително действие, като този изпълнителен способ може да е нов или да е подновено искането на първоначалния взискател, но следва да е изрично обективирано в молбата до съдебния изпълнител. В този смисъл се позовал на съдебната практика по решение № 50094/16.11.2023 г. по т. д. № 770/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО.

По тези мотиви и предвид съвпадението в изводите на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение, с което отрицателните установителни искове са уважени.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съобразно нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Настоящият състав на съда като съобразява оплакванията по касационната жалба на ответника и доводите по депозираното изложение на касационните основания, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за проверка неговата допустимост.

Изводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на горепосоченото основание изключва необходимостта от обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, като съдът отчита и че поставените въпроси са относими към възраженията на касатора за недопустимост на въззивното решение и ще бъдат обсъдени от касационната инстанция при произнасянето и с решението по спора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение