Определение № 40042 от 03.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2859/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№330/26.04.2021г., подадена от П. Д. К. от [населено място], приподписана от адв.Ч. Н., срещу решение №7, постановено на 25.02.2021г. от Софийски градски съд, ГО, II „Б“ състав по в.гр.д.№9792/2020г. и по частна жалба с вх.№5276/21.06.2021г., подадена от П. Д. К. срещу решение №38 от 03.06.2021г., постановено от Софийски градски съд, ГО, II „Б“ състав по в.гр.д.№9792/2020г.

С решение №7, постановено на 25.02.2021г. от Софийски градски съд, ГО, II „Б“ състав по в.гр.д.№9792/2020г. е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени:

• предявеният от П. Д. К. срещу Х. Д. Й. и К. Р. Й. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че договор за покупко-продажба (нотариален акт №...., том ....., н.д.№3.... от 02.03.2001г. на нотариус №007 Ч. Б.), сключен между Д. Х. К. и Ц. И. К. като продавачи и Х. Д. К. като купувач е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като продаденият първи етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица], парцел ........ в кв...........по плана на [населено място] не е съществувал към датата на продажбата (погинал поради разрушаване през 1984г.);

• иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от П. Д. К. срещу Х. Д. Й. за признаване за установено, че П. Д. К. е собственик на основание учредено право на строеж с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 З. (отм.) от 28.05.1981г. на Д. Х. К. и преработване на първия етаж от жилищна сграда, който етаж е с идентификатор №..........., в поземлен имот с идентификатор ...........и адрес: [населено място], [улица], и за осъждането на Х. Д. Й. да му предаде владението на този недвижим имот.

За неправилен и неотговарящ на действителната фактическа обстановка счита извода на въззивния съд, че новопостроените елементи и новопостроените площи са станали част от сградата или от общите ѝ части, както и изводът, че не е налице хипотезата на чл. 97 ЗС. Поддържа, че чрез преработване на първия етаж е придобил собствеността върху същия, както и че със заявлението от 1981г. му е дадено правото да построи втори етаж и сграда по одобрен архитектурен план. Твърди, че е построил по одобрен архитектурен план нов първи етаж, като е удължил живота му чрез укрепване, построил е по протежение на всички остатъчни стари стени от ниво горна част на прозорците до плочата трегери, допостроил е нова част и е излял плоча, като с тези нови съставни елементи, части и укрепващи колони е създал нов обект. По иска с правно основание чл. 26 ЗЗД твърди, че структурата на етажа не била изяснена, тъй като в нарушение на процесуалните правила не му била допусната поисканата експертиза. Твърди също така, че въззивният съд не е обсъдил всички факти и доказателства по делото и по този начин е допуснал процесуално нарушение.

В изложението към така подадената касационна жалба поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №222/30.03.2010г. по гр.д.№4076/2008г. на IV г.о. на ВКС; решение №137/17.08.2010г. по гр.д.№3954/2008г. на II г.о. на ВКС; решение №118/16.11.2016г. по гр.д.№766/2016г. на II г.о. на ВКС) въззивният съд се е произнесъл по въпроса дали суперфициарят е собственик на всички обекти в построената сграда, когато далият суперфицията не си е запазил за себе си обекти в сградата.

Навежда довод, че след като далият заявление по чл. 56 З. за построяване на втори етаж и сграда по одобрен архитектурен план не е договорил параметрите на архитектурния план и е извършена изцяло реконструкция на стария първи етаж (40%) и достроена нова част от 14 кв.м. към него, нито след строителството ще има запазен конкретизиран обект за себе си в сградата, вкл. не е договорил за себе си преработения стар етаж, то сградата е станала собственост на получилия супрефицията, вкл. и старият преработен и достроен етаж.

Поддържа също така, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не е съобразил факта, че далият суперфицията не си е запазил право на собственост върху обект в сградата, а суперфициарният собственик е построил всичко съобразно с архитектурния план, при което съдът не е съобразил и практиката на ВКС, а се е позовал на практика, която не засяга настоящия казус.

Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса с оглед прилагане на принципа на справедливостта следва ли съдът да отхвърли иска (на касатора П. К.) при конкретната фактическа обстановка и да го лиши по този начин пи погиване на сградата от възможността да я построи наново с оглед даденото му правомощие като суперфициар и така да трябва да построи нов етаж на ответниците. Счита, че този въпрос има значение за развитието на правото с цел създаване на съдебна практика.

Поддържа, че е налице и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че за точното прилагане на закона има значение въпросът след като общите части на етаж – плоча, трегери, носещи колони, стени частично, то може ли да се счита, че това е изцяло старият етаж или се касае за самостоятелен обект, смесица от новопостроено и остатъчно старо и е нов обект.

По иска по чл. 26 ЗЗД поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за точно прилагане на закона и връщане на делото за ново разглеждане, като поставя следните въпроси:

• процесуално нарушение ли е да се ограничава ищецът в доказване на своя иск и да се взема решение при неизяснена обстановка;

-страната има ли право да избере доказателствените средства, чрез които ще докаже своя иск;

-какви са критериите за изясняване на обема на материала по чл. 95 ЗС;

-при обединяване на новопостроен обект и стар обект създава ли се нововъзникнал обект и намира ли при такъв обект приложение чл. 95 ЗС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба К. Р. Й. и Х. Д. Й. чрез процесуалния си представител адв. Г. Н. Ц. от САК изразяват становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените разноски.

С решение №38 от 03.06.2021г. въззивният съд е оставил без уважение искането на П. Д. К. за допълване на Решение №7 от 25.02.2021г. в мотивите към същото.

Касаторът счита за неправилни констатациите на въззивния съд, че евентуалната липса на мотиви или незаконосъбразност на мотивите не е основание за допълване, а за отмяна на решението, доколкото с молба вх.№328/26.04.2021г. е поискал решението да бъде допълнено, а не отменено.

В изложението към жалбата поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1.Има ли право въззивникът да поиска въвеждане на яснота по вече дадени мотиви по реда на чл. 250 ГПК от съда, постановил въззивното решение, с оглед на това да осъществи правото си по чл. 280 ГПК, за да подаде в пълен обем касационната си жалба?

2.Процесуално нарушение ли е да се лиши от възможност да се възползва от допълване на решението въззивникът, за да подаде в пълен обем касационната си жалба.

Поддържа също така, че решението е и очевидно неправилно, тъй като поради отказа да се конкретизират мотивите и да се внесе яснота в тях е лишен от възможността да изготви в пълен обем касационната си жалба, на която има право.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба К. Р. Й. и Х. Д. Й., чрез процесуалния си представител адв. Г. Ц. от САК, изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащи на обжалване актове на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

По касационна жалба с вх.№330/26.04.2021г.:

П. Д. К. е предявил срещу Х. Д. Й. иск за признаване право на собственост и предаване владението на първия етаж от сграда, който етаж е с идентификатор .............., с твърдението, че въз основа на учредено през 1981г. от родителите му право на надстрояване през 1984г. е надстроил едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място] не [улица] като построил втори етаж, но при извършване на надстрояването е излял укрепващи колони на съществуващата стара сграда съобразно одобрен архитектурен проект, положил плоча и достроил първия етаж с една стая. Поддържа, че по този начин е придобил правото на собственост и върху първия етаж, тъй като го е преработил и доизградил, като етажът е загубил своята самостоятелност.

Предявил е по реда на чл. 212 ГПК и инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, сключен на 02.03.2001г., поради невъзможен предмет, с твърдението, че обектът на прехвърлителната сделка не е съществувал във вида, в който е прехвърлена, както и че към момента на сключване на договора вещта е погинала, тъй като е разрушена през 1984г., за да бъде построен вторият етаж от сградата.

Ответниците Х. Д. Й. и К. Р. Й. оспорват предявените искове като неоснователни. Поддържат, че след извършеното надстрояване ищецът е станал собственик единствено на втория етаж, а собственици на първия етаж са останали Д. К. и съпругата му Ц. К., които са прехвърлили собствеността с договора за покупко-продажба, сключен на 02.03.2001г., като към момента на сделката прехвърленият имот е съществувал.

При постановяване на решението си въззивният съд е възприел фактическите констатации, съдържащи се в първоинстанционното решение, като е приел, че съгласно н.а.№.........../1974г. собственик на дворното място и на тогава съществуващата едноетажна сграда е бил Д. Х. К., като с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ДТСУ (отм.) от 28.05.1981г. на Д. Х. К. ищецът П. Д. К. е придобил право на надстрояване съгласно одобрен архитектурен проект за втори етаж от сградата. Взето е предвид, че с н.а. за покупко-продажба №......., том ...., н.д.№......от 02.03.2001г. Д. Х. К. и Ц. И. К. са продали на Х. Д. К. първия етаж от сградата.

Прието е, че при извършеното надстрояване старата сграда е била пристроена и укрепена, като новопостроените елементи и присъединените площи са станали част от сградата като части от етажите или от общите части, защото сградата е станала етажна собственост. При това е взето предвид, че според заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза на в.л. Г. Г. при надстрояването са били изградени нови елементи – ж.б. колони, греди, плоча и стълби, изградени са нови основи и стени на някои от помещенията и ново входно предверие на първия етаж, като новите ж.б. греди обримчват и стъпват на стените на целия първи етаж. Съобразено е, че според вещото лице старата сграда е пристроена и укрепена, но са запазени и старите кухня и по-ниска баня-тоалетна, както и че ж.б. греди и новите колони не могат да се отделят от първия етаж, защото укрепват цялата къща и служат и на двата етажа.

Въз основа на тези данни въззивният съд е приел за правилен извода, че първият етаж не е бил унищожен и построен наново, а се касае само за преустройство, укрепване и пристрояване на същия. Прието е, че новопостроените елементи и присъединените площи са станали част от сградата като части от етажите или от общите части, защото сградата е станала етажна собственост, при което извършените преустройства не могат да обосноват приложение на чл. 97 ЗС или на чл. 92 ЗС.

Изложени са съображения, че е логически и юридически абсурдно първият етаж да се „присъедини“ към втория етаж като главна вещ, а по-скоро е възможно обратното, но не и в процесния случай. Посочено е, че ищецът би могъл да придобие първия етаж само по давност, но такова основание на иска не е заявено и разгледано.

Изложени са съображения, че със самия факт, че е приел да надстроява първия етаж, ищецът е признал самостоятелното съществуване и бъдещото запазване на този етаж, който освен това не е владян от него.

За ирелевантно е прието каква е стойността на извършените подобрения и дали същите са на по-голяма стойност от старата едноетажна сграда, а оттам е прието, че е без значение изследването на тези стойности, тъй като не е доказано унищожаване на старата сграда и изцяло ново строителство, а само са добавяни нови конструктивни елементи или стари елементи са заменяни, но само частично, с нови. Взето е предвид, че е извършено временно премахване/заменяне на части от имота, например покрива/покривна плоча или на определени стени от помещенията, но е прието, че това не означава, че сградата е премахната.

За ирелевантно е прието обстоятелството дали старата сграда е била незаконна по съображения, че този довод е преклудиран и неотносим към предявените искове. Посочено е, че и върху незаконна сграда може да се придобие право на собственост, както и че по З. (отм.) са съществували множество възможности за узаконяване, както и че ако старата сграда е била незаконна, незаконно би било и нейното надстрояване.

За ирелевантно е прието и обстоятелството дали старата сграда е имала баня и тоалетна по съображения, че новите градоустройствени изисквания не се прилагат за заварени сгради.

За ирелевантно е прието и обстоятелството какви документи са били представени при изповядването на договора за покупко-продажба през 2001г. по съображения, че ищецът не е доказал да е собственик на процесния имот на визираното от него основание, а по други основания съдът не следва да се произнася. Посочено е, че страните ясно са изразили волята си по отношение на първия етаж при сключването на договора и не е налице невъзможен предмет.

При така изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че принципът на приращението по чл. 92 ЗС намира приложение когато изграденото в повече от учредената суперфиция представлява самостоятелен обект на собственост по строителните правила и норми. Р. строителство в повече от това, за което е учредено право на строеж, когато отговаря на изискванията за самостоятелен обект е приращение и се придобива в собственост от собственика на терена. Когато извършеното строителство не представлява такъв обект се прилага нормата на чл. 97 ЗС, съгласно която собственик на допълнително построеното е собственикът на обекта, към която то е присъединено. Когато изграденото надхвърля обема на учреденото право на строеж, вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. В случаите, когато построеното в повече има характеристиката на самостоятелен обект, то правото на собственост по отношение на този обект преминава изцяло в патримониума на собственика на терена, като по отношение на тях не намират приложение постигнатите договорености между страните по договора за отстъпване правото на строеж. Последните уреждат отношенията между договарящите страни единствено по отношение на обема, за който е учредена суперфицията. Същите нямат действие спрямо построените в повече самостоятелни обекти, които както вече беше посочено, по силата на чл.92 ЗС стават изцяло собствени на собственика на терена (решение №61/13.02.2012г. по гр.д.№291/2011г. на І г.о. на ВКС; решение №118/16.11.2016г. по гр.д.№766/2016г. на II г.о. на ВКС и посочените в него решение № 316 от 20.05.2013 г. по гр.д. № 217/2012 г., II г.о. и по решение № 173 от 20.06.2013 г. по гр.д. № 1273/2013 г., I г.о. на ВКС). Обемът на правото на надстрояване е изрично определен в договора (или друг документ за отстъпването), построеното извън този обем, което не е част от етажа – самостоятелния обект, за който е учредено правото, не е придобито в собственост от носителите на правото на надстрояване (решение №151/03.06.2014г. по гр.д.№890/2014г. на І г.о. на ВКС).

С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.

Сочените в изложението решения на тричленни състави на ГК на ВКС разглеждат хипотези, които са различни от настоящата, поради което дадените с тях разрешения на поставени въпроси в случая са неприложими.

В решение №118 от 16.11.2016г. по гр.д.№766/2016г. на II г.о. на ВКС е разгледана хипотеза, при която собственикът на терена е учредил право на строеж за построяване на цяла сграда (а не на етаж от сграда, както е в настоящия случай), при запазване на право на строеж върху определени обекти от тази сграда. По настоящето дело е учредено право на надстрояване върху съществуващ първи етаж от сграда, в който случай собственикът на терена притежава правото на собственост върху съществуващата към момента на учредяване на правото на настрояване постройка и не е необходимо изрично негово изявление, че запазва това свое право на собственост. При това следва да се отбележи, че след като едно лице е придобило право на собственост върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ и го притежава, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза (в този смисъл трайно установената практика на ВКС - решение №78/14.06.2017г. по гр.д.№3765/2016г. на I г.о. на ВКС). В настоящия случай липсват данни собственикът на терена да се е отказал от правото си на собственост върху старата сграда, представляваща понастоящем първи жилищен етаж. Той е престанал да бъде носител на правото на собственост върху първия жилищен етаж с факта на продажбата му, осъществена през 2001г.

В решение №222 от 30.03.2010г. по гр.д.№4076/2008г. на IV г.о. на ВКС също е разгледана хипотеза, при която собственикът на терена е учредил право на строеж върху незастроено място, като е запазил за себе си правото върху определени обекти от сградата, която предстои да се построи. Както вече беше отбелязано, настоящата хипотеза е съвършено различна, тъй като е учредено право на надстрояване върху съществуваща сграда, при което изрично изявление на собственика на тази постройка, че запазва правата си не е необходимо. С факта на учредяване на правото на надстрояване за втори етаж правото на собственост върху първия етаж не се загубва за неговия собственик.

Не обосновава допускане на касационно обжалване и соченото в изложението решение №137 от 17.08.2010г. по гр.д.№3954/2008г. на I г.о. на ВКС, в което е прието, че при учредено право на строеж когато е надхвърлен обемът на правото на строеж, вещноправният режим на допълнително пристроеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. Прието е, че разпоредбата на чл. 97 ЗС намира приложение, когато при неспазване на учреденото право на строеж е увеличена застроената площ на съществуваща сграда, както и на разрешена нова пристройка или надстройка, като за такъв обект важат правилата на чл. 97 или 98 ЗС – той или следва режима на главната вещ или се присъединява чрез неделимо свързване с дружа вещ. Приетото от въззивния съд по настоящето дело не противоречи на това разрешение, тъй като пристроената стая се намира на първия етаж и е функционално свързана с него, а по отношение на колоните, трегерите и стените приложение намира правилото на чл. 38 ЗС, както е прието и в обжалваното решение.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно, доколкото при постановяването му не е приложена отменена правна норма, нито е приложена правна норма, която да не е релевантна към правния спор. Разпоредбите на чл. 92, 97, 98 и 64 ЗС са приложени от въззивния съд според техния точен смисъл, при съобразяване с трайно установената практика на ВКС и при спазване на правилата на формалната житейска логика.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото поставените въпроси по същността си са фактически и представляват конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които не биха могли да бъдат разглеждани във фазата по допускане на касационното обжалване. При това следва да се отбележи, че тези въпроси нямат принципно значение за развитието на правото, доколкото са свързани с конкретна фактическа обстановка.

Така поддържаното основание не е налице и по отношение на въпросите, поставени във връзка със съображенията на въззивния съд за неоснователност на инцидентния установителен иск, доколкото тезата на касатора, че в случая главната вещ е жилището на втория етаж изначално противоречи на формалната житейска логика и на събраните по делото доказателства. В подобна хипотеза съдът не е длъжен да допуска и събира доказателства, доколкото същите не биха променили крайния му извод. Обстоятелството каква сума касаторът е вложил при построяването и дали тази сума е по-висока от стойността на старата сграда, с колко години е удължен животът на старата сграда с извършените строителни дейности по укрепването ѝ са приети от въззивния съд за ирелевантни, доколкото не рефлектират върху вещноправния статус на самостоятелните обекти в сградата, което съответства на вече посочената практика на ВКС. При това следва да се отбележи, че дори старата сграда да е била изцяло разрушена и построена на ново, то новоизграденият първи етаж ще принадлежи на собственика на терена, както вече беше отбелязано, доколкото същия е учредил единствено правото на надстрояване, т.е. правото да се построи втори етаж, и само в рамките на този обем касаторът може да придобие права.

По частна жалба с вх.№5276/21.06.2021г.:

След постановяването на решение №7/25.02.2021г. по гр.д.№9792/2020г. е постъпила молба от П. Д. К. за неговото допълване с искане съдът да допълни мотивите към вече постановеното решение с твърдения, че съдът не е обсъдил приложените доказателства, както и че мотивите не са конкретизирани в отделни техни части, че липсва произнасяне по становището, съдържащо се в отговора и писмените бележки. Искането е прието за неоснователно от въззивния съд и оставено без уважение по съображения, че мотивите не подлежат на допълване по реда на чл. 250 ГПК, както и че евентуалната липса на пълни и законосъобразни мотиви не е основание за допълване на решението, а за отмяна на същото по реда на касационното обжалване. Посочено е също така, че по всички искове, предявени от П. Д. К., съдът се е произнесъл в основното решение.

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС, според която съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, съдържащо се в исковата молба, т.е. по надлежно предявените искове (в този смисъл решение №60254 от 02.09.2022г. по гр.д.№4074/2020г. на IV г.о. на ВКС). На допълване подлежи това съдебно решение, чиито диспозитив не съдържа произнасяне по целия предмет на спора, с който съдът е бил сезиран. По реда на чл.250 ГПК не могат да бъдат отстранявани други пропуски на съда при постановяване на решението, дори такива да са налице (решение №241 от 20.09.2013г. по гр.д.№2309/2013г. на IV г.о. на ВКС).

Мотивите към въззивното решение следователно не подлежат на допълване по реда на чл. 250 ГПК. Тяхната непълнота, както и незаконосъобразността на съдържащите се в тях изводи сочат на неправилност на решението, а не на липса на произнасяне по надлежно заявени искове. Искането за допълване на мотивите с цел обосноваване на касационни оплаквания не попада в приложното поле на чл. 250 ГПК с оглед на точния смисъл на закона и трайно установената съдебна практика. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение