Определение № 2342 от 27.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1909/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 522 от 24.07.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.т.д. № 1000 по описа на съда за 2022 г., което е потвърдено първоинстанционно решение № 260625 от 10.10.2022 г., постановено по т.д. № 35 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд /СГС/, ТО, VI-6 състав, с което са уважени предявените срещу касатора от „МИНИ МАРИЦА - ИЗТОК“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] искове за осъждане на касатора да заплати на основание чл. 442 от ТЗ, на „МИНИ МАРИЦА - ИЗТОК“ ЕАД сумата 245 741,07лв. (двеста четиридесет и пет хиляди седемстотин четиридесет и един лева и седем стотинки), представляваща сумарна величина от дължимите от банката суми по банкови гаранции, както следва: 1.) сума в размер на 9 994,21 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006638/19.04.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 164/30.04.2018 г. с предмет на договора - доставка на шарнири, оси и други резервни части за ходови механизми за ТМО и ГТЛ; 2.) сума в размер на 36 635,96 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006630/10.04.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 147/19.04.2018 г. с предмет на договора - изработка, доставка и монтаж в готово изделие на секции комплект СШН 1800; 3.) сума в размер на 47 669,40лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006629/10.04.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 146/19.04.2018 г. с предмет на договора - изработка, доставка и монтаж в готово изделие на секции комплект СШН 1800 комплект с шарнирани ролкови станции; 4.) сума в размер на 45 750 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006716/20.07.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 269/31.07.2018 г. с предмет на договора - доставка на ходови ролки, звезди и тележки за ТМО и ГТЛ; 5.) сума в размер на 31 504 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006754/03.09.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 350/27.09.2018 г. с предмет на договора доставка на станция шарнирна ролкова поддържаща; 6.) сума в размер на 4 590 лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006654/11.05.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 204/06.06.2018г. с предмет на договора - доставка на валове за редуктори за ТМО и ГТЛ; 7.) сума в размер на 31 597,50лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006665/25.05.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 209/08.06.2018 г. с предмет на договора - доставка на резервни части за работен орган кофово–верижни багери ERs 710 и 8.) сума в размер на 38 000лв. по банкова гаранция № 000LG–L–006646/04.05.2018 г., издадена за изпълнение на договор № МТ 187/23.05.2018 г. с предмет на договора - ремонт на тягов ел. двигател GBM 350 kW/1500V за електрически локомотив EL-2, ведно със законната лихва върху сумата 245 741,07лв., начиная от 07.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оспорват се изводите на въззивния съд в насока на това, че банковата гаранция е изцяло „абстрактна сделка“, при която банката - гарант няма право на възражения във връзка с валутното правоотношение, въз основа на което е издадена, като неправилни и необосновани и такива, които не се споделят нито в теорията, нито в практиката /определение № 50271/20.04.2023 г. постановено по т.д. № 1205/2022 г. на ВКС; решение № 64 от 02.08.2013 г. по търг.д. № 457/2012 г. на ВКС; „Банковата гаранция“, Издателство „Сиби“, 1998 г. - К. Т./. Според касатора съжденията на САС относно абстрактността на сделката по чл. 442 от ТЗ са неизчерпателни и не обхващат всички хипотези, застъпени в теорията и практиката, а възприетите от съдебните състави на СГС и САС грешни доводи са формирали воля на съда, която е довела до постановяване на неправилно решение. Сочи се, че задължението на банката - гарант е субсидиарно (то следва неизпълнението на главното задължение), поради което тази зависимост на задължението на гаранта спрямо главното гарантирано задължение (по валутното правоотношение) разколебава тезата за пълната абстрактност на банковата гаранция. Поддържа се, че абстрактността на безусловната гаранция има своите граници - тя свършва там, където започва недобросъвестността на бенефициера. Неоснователна и недобросъвестна ще е претенция на бенефициера тогава, когато валутното отношение, по повод на което е издадена гаранцията, се е развило по начин, несъвместим с претендирането. Такъв е и случаят, когато наредителят е изпълнил задълженията си, обезпечени с гаранцията, а бенефициерът се домогва да получи и гаранционната сума. При безусловната гаранция, каквито са и процесните, това неоснователно претендиране може да се извърши чрез неверни твърдения/изявления в претенцията или претендиране на гарантираната сума на основание нищожна клауза в договора, какъвто касаторът счита, че е и настоящия случай, а именно – поради нищожността на неустоечните клаузи по валутното правоотношение, въз основа на което е издадена всяка една от гаранциите. Касаторът излага, че при абстрактната банкова гаранция, банката - гарант извършва с грижата на добрия търговец проверка за външната редовност на представените от бенефициера документи, която обхваща: вида на документа, който следва да съответства по характер и авторство на посочения в гаранцията; наличие на явни признаци, сочещи на неистинност на документа, включително на поправки в същия без ясно установено авторство; очевидни противоречия в документа или в документите, включително удостоверяване на взаимно изключващи се факти или диаметрално противоположни твърдения; влагане в едно и също понятие на коренно различно значение или обхват /словесно тъждество при липса на тъждество по съдържание/; откровено лъжливи, нелогични или крайно двусмислени съждения; пълна липса на конкретност и определеност на твърденията; позоваване на невъзможни събития/явления или други подобни, като преценката е винаги конкретна. /Така решение № 153 от 19.12.2012 г. по търг.д. № 1189/2011 г. на ВКС, решение № 22 от 02.08.2016 г. по т.д. № 3349/2014 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 1168 от 27.06.2013 г. по т.д. № 2259/2012 г. на СГС, решение № 31 от 22.03.2021 г. по т.д. № 865/2020 г. на ВКС, Първо т.о./ С оглед горното касаторът счита, че изводът на въззивния съд по отношение на вида проверка, който банката - гарант следва да извърши при предявяване на искане за плащане на „безусловна“ абстрактна банкова гаранция е грешен и е довел до постановяване на неправилно и необосновано въззивно решение. Оспорва се приетото от съда, че не дължи произнасяне по въпроса с наведените от ответника възражения за нищожност на неустоечните клаузи, в качеството му на банка - гарант по валутното правоотношение, което касаторът счита за неправилно, противоречащо на материалния закон и необосновано. Твърди се, че банката, именно в изпълнение на правата и задълженията си на гарант е изложила своите съображения пред съда по отношение на неустоечните клаузи в договорите, въз основа на които са издадени и самите банкови гаранции. Застъпената теза от банката е закрепена и дадена в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Като подробно възпроизвежда застъпените в посоченото тълкувателно решение на ВКС тези досежно функциите на неустойката и правомощията на съда по преценка действителността на същата, и като цитира допълнителна практика на ВКС в така възприетите насоки, касаторът сочи, че в настоящото производство банката - гарант не е оспорвала действителността на неустойката като прекомерна, а като противоречаща на добрите нрави, но видно и от двете решения на инстанциите по съществото на спора, тези възражения не са обсъдени от съда нито в първа инстанция, нито във въззивна. На следващо място се сочи, че дори да се приеме извода, до който са достигнали и двете инстанции, че банката следва да бъде осъдена да плати по предявените банкови гаранции, защото са надлежно предявени и банката няма право на възражения по валутното правоотношение, то неправилни и необосновани са изводите на съдебния състав, че банката няма право да извърши извънсъдебното или съдебно прихващане. Твърди се, че банката, като ответник и жалбоподател е представила доказателства в хода на производството пред първа инстанция, с които е обосновала валидно извършено прихващане, с напълно ликвидно и изискуемо към момента на прихващането вземане и се настоява, че с извънсъдебното прихващане, което е напълно действителен способ за погасяване на задължения, задължението на банката - гарант е изпълнено до размера 209 553,58 лева. Възражението по отношение на остатъка за плащане в размер на 22 980,22 лева, е обосновано и подкрепено с приети по делото писмени доказателства, че не е преведен по сметка на ищеца, поради наличие на обезпечителен запор върху всички настоящи и бъдещи вземания на ищеца към банката – ответник в общ размер на 236 040,04 лева по ИД № 20207650400157 по описа на ЧСИ Г. И., с peг. № 767 на КЧСИ. Според касатора обезпечителният запор представлява непреодолима правна пречка за надлежното изпълнение от страна на гаранта, което води до обективна невъзможност за изпълнение /чл. 81, ал. 1 ЗЗД/. Оспорва се като неправилен довода в мотивите на СГС, подкрепен изцяло от САС, по отношение на съществуването на вземането на банката - гарант и привилегията, с която то се ползва. Излага се, че противно на приетото от СГС, респективно от САС, че банката - гарант няма ликвидно и изискуемо вземане, срещу което да извърши прихващане, в хода на съдебното дирене са представени достатъчно доказателства от страна на банката, че такова съществува и то се ползва с първа по ред привилегия. Твърди се, че съдът сам признава, че ответникът има качеството на кредитор с вземане, произтичащо от договор за цесия сключен с трето, неучастващо по делото лице, чийто размер е 573 475,63 лева, произтичащо от посочените в приложение № 1 към договора за цесия вземания по описаните и издадени фактури; не се спори по делото и че тази цесия е породила действие между страните по нея, както и по отношение на длъжника /ищеца/, уведомен за цесията от цедента на 25.06.2013 г., и който е извършил частично плащане на цесионера в размер на 430 106,72 лева на 21.11.2013 г. От цитирания текст от решението на СГС според касатора става ясно, че съдът възприема правилно само част от фактите, но не обосновава верни изводи по отношение на ликвидността на вземането. Сочи се, че ищецът в качеството си на длъжник по цесията е признал вземането на ответника, като цесионер и кредитор, по отношение на когото следва да заплати дължимите суми по процесиите фактури, и още с уведомяването за договора за цесия на 25.06.2013 г., длъжникът по цесията – ищецът, е приел, че дължи на ответника общата сума по фактурите, а именно 573 475,63 лева. В този смисъл според касатора, възражението на ищеца за надлежно изпълнение към кредитора – ответника, като частично изпълнение към цесионера и частично изпълнение към НАП е недопустимо и неоснователно, а твърденията му, че изпълнението на запора, наложен от НАП, съгласно който ищецът и настоящ ответник по касационната жалба твърди, че е заплатил 25 % от сумата по всяка фактура, го освобождава от отговорност към носителя на вземането – банката, са напълно необосновани. Според касатора към момента на изпълнение на първия и втория запор, наложени от публичен изпълнител върху вземанията на праводателя му по договора за цесия към ищеца, вземането на банката, произтичащо от договора за цесия е валидно и изискуемо и това, че е изпълнено погрешно на НАП, не води до извода, че не съществува, че длъжникът не го е признал и че същото е дължимо в пълен размер към цесионера – банката - ответник, а не към НАП. В подкрепа на тези си твърдения касаторът изтъква приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата съдебно счетоводна експертиза. Изтъква се, че освен, че ищецът неколкократно е признавал съществуването на вземането на ответника по договора за цесия от 25.06.2013 г., вещото лице също е констатирало, че общата сума платена към цесионера /банката/ и към НАП, съответства на общата сума на задълженията по фактурите, описани в приложение към договора за цесия, което води до неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Поддържа се, че неправилно е възприет от СГС, а впоследствие и от САС въпросът и с изискуемостта на вземането, с което банката прихваща, в какъвто смисъл се излагат подробни съображения. От всичко гореизложено според касатора следва, че към датата на плащане от страна на ищеца към банката-ответник, на част от дължимата сума по договора за цесия (430 106,72 лева на 21.11.2013 г.), активното вземане на банката е било изискуемо и ликвидно, а неоснователни и необосновани са доводите на съда, че щом е платено на НАП, банката няма вземане, с което да прихване. Оспорват се изводите на СГС, които САС е възприел, че поради обстоятелството, че ищецът е уведомен за цесията след първото (20.03.2013 г.) и второ (20.06.2013 г.) запорно съобщение от НАП, вземането на банката-ответник не е противопоставимо на ищеца, респективно ищецът правилно и законосъобразно е изпълнил задължението си по запора и изпълнението е противопоставимо на банката. Изводът на съда, че ответникът няма вземане с привилегия, което да е противопоставимо на наложените запори в изпълнителното производство по ДОПК, според касатора е очевидно неверен, откъдето произтича и несъстоятелност на изводите на съда, че всички доводи във връзка със съществуване на насрещно вземане на ответника, произтичащо от договора за цесия, правопогасителните му възражения от компенсационен характер, възраженията на ищеца за погасителна давност на тези вземания и твърденията на ответника за наличие на основанията за прекъсване на давността, „не следва да бъдат разглеждани поради тяхната безпредметност“. От всички събрани в хода на делото доказателства, според касатора се установява по несъмнен начин, че вземането на банката, произтичащо от договора за цесия съществува, то е ликвидно и изискуемо, не е погасено по давност, вземането ѝ е лихвоносно, като за забавеното плащане се начислява единствено законна лихва. Излага се, че погасяване на част от вземането към НАП, не освобождава от отговорност за изпълнение ищеца като длъжник по договора за цесия, от което напълно основателно и обосновано се стига до извода, че изявлението за прихващане е породило действие и насрещните вземания са погасени до размера на по-малкото от тях, а исковите претенции се явяват напълно неоснователни и недоказани. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и отхвърляне на предявените от касатора искове в цялост, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите: I. 1./ „Задължен ли е въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд?“ 2./ „Какво следва да е съдържанието на мотивите на въззивния съд към решението, с което се потвърждава изцяло първоинстанционното решение и има ли задължение въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните, и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а не да препрати към мотивите на първоинстанционния съд като изцяло споделени?“ Излага се, че е налице трайно установена практика, според която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните. /Така и решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр.д. № 2032/2021 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр.д. № 5201/2016 г. на ВКС, Второ г.о., определение № 236 от 08.03.2016 г. по гр.д. № 507/2016 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС./ II. На следващо място касаторът счита, че е налице процесуален пропуск при постановяване на решението, тъй като видно от мотивите към постановеното решение, съдът не е разгледал и не се е произнесъл по конкретното възражение за нищожност съгласно чл. 26 от ЗЗД, наведено от жалбоподателя - на основание „противоречие с добрите нрави“, а не „прекомерност“ на неустойката. Във връзка с това оплакване се поставят въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото, решени са в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: „Какви са разликите между „противоречието с добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и прекомерността по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД и чл. 309 ТЗ като основания за нищожност на неустойката?“ „Основанието за нищожност „противоречие с добрите нрави“ поглъща ли хипотезата на „прекомерност“ на неустойката?“ „Основанието за нищожност на неустойката поради прекомерност съдържа ли се в основанието противоречие с добрите нрави, коя е частната и коя общата хипотеза и може ли една неустоечна клауза да е нищожна едновременно поради противоречие с добрите нрави и прекомерност?“ III. На трето място касаторът счита, че съдът се е произнесъл във въззивното решение по следните материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото, решени са в противоречие с практиката на ВКС и същевременно са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: 1./ „Може ли банката-гарант по безусловна банкова гаранция да излага правоотлагащи, правопогасяващи, правопрекратяващи и правоотменящи възражения във връзка с валутното правоотношение въз основа и във връзка, е което е издадена?“ 2./ „Какви възражения, свързани с валутното правоотношение може да противопостави срещу бенефициера гаранта по една безусловна банкова гаранция?“ 3./ Може ли банката гарант в качеството си на кредитор да противопостави на бенефициера - в качеството му на длъжник по договор за цесия възражения и какви могат да бъдат те? Според касатора горните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, тъй като практика по така формулираните въпроси няма. В постановените решения, които засягат част от тези въпроси има противоречива практика /определение № 50271/20.04.2023 г. постановено по т.д. № 1205/2022 г. на ВКС, решение № 64 от 02.08.2013 г. по търг.д. № 457/2012 г. на ВКС, решение № 22 от 02.08.2016 г. по т.д. № 3349/2014 г. на ВКС, Първо т.о./ IV. На четвърто място се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за изхода на делото и по които все още няма формирана практика на ВКС, а именно: „1./ Валидно извършено ли е извънсъдебно прихващане в хипотезата на предявена банкова гаранция когато едното лице е едновременно банката гарант - в качеството си на кредитор и бенефициера - в качеството му на длъжник по друго правоотношение между същите страни, което не е свързано с гаранционното или валутното правоотношение?“ „2./ Има ли право на възражение респ. поражда ли целения погасителен ефект извършено от страна на гаранта по безусловна банкова гаранция възражение за извънсъдебно прихващане в случай, че гаранта е придобил качеството и на кредитор по валутното правоотношение и прихващането се извършва с вземане на бенефициера също произтичащо от валутното правоотношение?“ Именно последният въпрос касаторът счита, че е правният въпрос, който е от значение за разрешаване на спора по делото, решен е неправилно от въззивния съд и е от значение за точното приложение на закона. По него няма формирана практика на ВКС и следва да бъде допуснат до касационно разглеждане. V. Заявява се и очевидна неправилност на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, поради неговата явна необоснованост, обосновавана от касатора с подробно изложените от него аргументи в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, към които по този раздел от изложението общо се препраща. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение, и като е възпроизвел в решението си иначе безспорната между страните фактическа обстановка по делото, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение следното: След възпроизвеждането на белезите на банковата гаранция, като абсолютна търговска сделка и подробен анализ на отношенията между лицата, участващи във възникващите по повод издаването ѝ правоотношения – гаранционното и валутното, съдът е посочил, че банковата гаранция може да бъде условна и безусловна. При условната банкова гаранция страните са длъжник /наредител/, неговият кредитор /получател/, банката - гарант. Условните гаранции по принцип са каузални, т.е. - тяхното валидно възникване се обуславя от условията на главното задължение, поради както гаранта, така и наредителят могат да правят възражения по валутното отношение. При безусловните гаранции, които са абстрактни едностранни сделки, възраженията могат да се основават само на недействителност на самата гаранция, на отлагателни, прекратителни модалитети в гаранцията, но не и на възражения, свързани с главното задължение. При безусловните гаранции отношенията между наредител и бенефициент са външни на гаранционното правоотношение и по никакъв начин не го засягат, поради което гарантът не може да прави възражения, основани на несъществуването или изискуемостта на обезпеченото вземане по валутното правоотношение. Според съда в разглеждания случай процесните банкови гаранции съдържат необходимите реквизити на безусловна банкова гаранция, платима при поискване, а именно: индивидуализиране на наредителя, индивидуализиране на бенефициера, индивидуализиране на гаранта, индивидуализиране на сделката, въз основа на която се изисква издаването на гаранцията, сумата, подлежаща на плащане и валутата, в която е платима, дата на валидност/срок на гаранцията. Съдът сочи, че банковата гаранция е неотменяема и представлява едно твърдо задължение на банката, издала гаранцията, да плати сумата по документа, при настъпването на условията, посочени в него. Предмет на разглеждане в настоящия случай е поето от ответната банка задължение по безусловна банкова гаранция /платима при поискване/. При гаранциите при поискване задължението на гаранта по дадена гаранция е да плати сумата, посочена в нея, срещу представяне на писмена претенция и на други посочени в гаранцията документи, които външно изглеждат съответстващи на условията на гаранцията. Според съда в разглеждания случай не се спори /липсват каквито и да било възражения в тази насока от ответната банка/, че ползвателят на банковата гаранция – ищецът, е изпълнил предвидените в нея изисквания, а именно наред с искането за плащане, е представена писмена декларация, в която е декларирано наличие на неизпълнение от страна на наредителя, на задълженията по договора, за обезпечаване на чието добро изпълнение същата е издадена. Доколкото процесните банкови гаранции са безусловни, при които банката-гарант поема абсолютното задължение да плати при първо поискване на бенефициера, с предявяването им от страна на ищеца в предвидения в гаранциите ред и с представянето на единствения посочен в банковата гаранция документ - декларация за неизпълнение на задълженията на наредителя по обезпечения договор, за ответната банка е възникнало задължението за заплащане на посочените в тях суми. Според въззивния състав в случая възраженията на банката - гарант, респ. - оплакванията във въззивната жалба са свързани с валидното възникване и съществуване на задължението на наредителя по валутното правоотношение, които с оглед вида на банковите гаранции се явяват ирелевантни за съществуването на гаранционното правоотношение и като такива не следва да бъдат обсъждани, и тъй като по делото е безспорно установено, че банката - гарант не е изпълнила поетите с издадените гаранции задължения, следва да се приеме, че е налице основание за ангажиране на отговорността на банката, и в полза на ищеца е налице вземане в размер на сумата, предмет на неизпълнените гаранции. / Бел. на докладчика в касационната инстанция: Тук следва да се посочи, че релевираните в отговора на допълнителната искова молба възражения на ответника – касатор срещу валидността на заложените в обезпечените, каузални договори между наредителя по процесните гаранции и бенефициера по същите, неустоечни клаузи, са подробно обсъдени от първоинстанционния съд. По също така подробни мотиви, базирани на приемане, че с оглед лимитирания размер на предвидените неустойки и този на отговорността на гаранта /банката/, съставляващ половината от възможния размер на неустойките, както и на липсата на противоречие на уговорените неустойки, с присъщите три функции на неустойката, обстойно анализирани от съда в светлината на задължителната и казуална практика на ВКС, същите възражения са аргументирано отхвърлени./ Според съда по-натам неоснователно е възражението на банката-гарант за погасяване на задълженията по процесните банкови гаранции чрез извършено на 13.01.2020 г. извънсъдебно прихващане с негови вземания спрямо ищеца по договор за цесия от 25.06.2013 г. Въззивният съд сочи, че извод за неоснователност на така наведеното от банката-гарант правопогасяващо възражение е направен и от първоинстанционния съд в обжалваното му решение, мотивите към които напълно се споделят от въззивния състав, поради което същият препраща препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Твърденията на страните и подкрепящите ги доказателства в частта им досежно възражението за прихващане от фактическа страна, са подробно възпроизведени и анализирани от въззивния съд в мотивите към решението му. От правна страна, като е възпроизвел относимите разпоредби на чл. 103-104 от ЗЗД, въззивният съд е изложил и собствени мотиви относно възприетата неоснователност на възражението на ответника за прихващане, като е посочил, че от събраните по делото писмени доказателства и от констатациите на изслушаната и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към датата на получаване на изявлението за прихващане от страна на ищеца - 13.01.2020 г., задължението му към ответника по договор за цесия от 25.06.2013 г. е изцяло погасено, респ. – към този момент липсва вземане на ответника към ищеца, с което да бъде извършено прихващане към насрещното вземане на ищеца по процесните банкови гаранции. В изложената насока подробни мотиви, които въззивният съд е изложил, че изцяло споделя, и към които нарочно е препратил, се съдържат в първоинстанционното решение, където е прието главно, че: Договорът за цесия, от който ответникът черпи заявеното си за прихващане, активно свое вземане, има действие както между страните по него, така и спрямо длъжника - ищеца, доколкото му е надлежно съобщен, и по това не се спори. Вземанията, предмет на същия са такива на трето лице към ищеца. Върху същите вземания – предмет на договора за цесия, при ищеца са наложени запори от публичен изпълнител към НАП в рамките на действия по принудително изпълнение по реда на ДОПК, и от съдебни изпълнители - по изпълнителни дела по реда на ГПК. По отношение на тези вземания конкретно – предмет на договора за цесия, първоинстанционният съд е приел, че не се доказва по делото същите да са заложени в полза на ответника по договори за особен залог на всички, включително и бъдещи вземания на ответника към третото лице – кредитор на ищеца, по които договори за особен залог в един момент /16-17. 12. 2013 г./, ответникът е пристъпил към изпълнение, и въз основа на което претендира непротивопоставимост нему на наложените от НАП при ищеца запори. В тази насока съдът е приел, че от събраните по делото доказателства, които не включват договорите за особен залог, които обезпечават вземанията на ответника спрямо неговия цедент – кредитор на ищеца, произтичащи от банкова сделка, се установява, че предмет на заложното право са вземания по договори, които не попадат в обхвата на цесията. По-натам, според първоинстанционния съд, в случая е налице конкуренция между правата на цесионера и тези на взискателя по принудителното изпълнение по ДОПК, защото част от вземанията, предмет на обезпеченията по ДОПК съвпадат с вземанията, които са предмет на договора за цесия, на който ответникът основава възражението си за прихващане. В мотивите на съда е установено, че първите два от наложените от НАП запори със съпътстващите ги нареждания до ищеца за плащане по тях в полза на НАП на 25 % от размера на запорираните вземания, са наложени /връчени на ищеца/, преди същият да бъде уведомен за цедирането на вземанията – предмет и на договора за цесия между ответника и третото лице, и на така наложените от НАП запори /това важи и за получаването от ищеца на уведомлението за пристъпване от страна на ответника към изпълнение по реда на ЗОЗ, и за вписването на това пристъпване към изпълнение в ЦРОЗ/. Съдът е приел, въз основа на заключението на ВЛ по ССЕ, че след налагането на първите два запора от НАП и преди уведомяването на ищеца за цесията, на която ответникът основава възражението си за прихващане, ищецът е платил по искане на публичния изпълнител и в полза на НАП, суми в размер от по 25 % от запорираните вземания по фактури /които са предмет и на договора за цесия между третото лице – кредитор по тях и ответника/. Анализирайки конкретните обстоятелства - поредността на получаването на запорните съобщения с нареждания за плащане в полза на НАП, на уведомлението за цесията, на уведомлението от банката – заложен кредитор за пристъпване към изпълнение и вписването на това пристъпване в ЦРОЗ, както и на приложимите редакции на съответните, също приложими норми на ЗОЗ, ДОПК и ГПК, съдът е приел, че така извършеното от ищеца в полза на НАП плащане, преди получаването на уведомленията за цесията и за пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, и преди вписването на същото в ЦРОЗ /при прието вече от съда и това, че не е доказано по делото конкретните, запорирани от НАП вземания, да са предмет и на особен залог в полза на ответника/, е противопоставимо на ответника. Поради изложеното съдът е намерил, че ищецът правомерно и в съответствие с императивните норми на закона е извършил плащане на НАП въз основа на двата първи запора, които са му съобщени преди съобщението за цесията, поради което тя е непротивопоставима на взискателя по публичното принудително изпълнение. С оглед нормата на чл. 206, ал. 2 ДОПК от датата на получаване на запорното съобщение за третото задължено лице възниква забрана да извърши разпореждане със актива, върху който е наложен запора и по отношение на него то има качеството на пазач. Евентуално изпълнение след получаване на запора влече недействителност спрямо държавата и третото задължено лице носи солидарна отговорност с длъжника до размер на задължението. След получаване на запорните съобщения за ищеца не е съществувала правна възможност да не изпълни разпореждането на публичния изпълнител, поради което длъжникът по цесията и настоящ ищец е освободен от задължението си да извърши плащане на цесионера - ответника, тъй като прехвърлянето на вземането е непротивопоставимо на наложените запори. В обобщение съдът е приел, че извършеното плащане към НАП освобождава ищеца – длъжник, от отговорността му за плащане към ответника – цесионер до размера на платеното на НАП, тъй като това плащане е не зле, а надлежно извършено. По отношение на останалата част от вземанията – предмет на договора за цесия /75 % от общата стойност на цедираните вземания по фактури, извън платените 25 % по сметка на НАП/ съдът, кредитирайки отново неоспореното и прието по делото заключение на ВЛ по ССЕ е приел, че същите са погасени от ищеца, преди получаването на изявлението на ответника за прихващане, чрез извършено в негова /на ответника/ полза, плащане и по това не се спори по делото. В крайна сметка съдът е формирал извод, че преди получаването на изявлението за прихващане от ответника, и по изложения начин – чрез извършено частично плащане към ответника и частично такова към НАП, което обаче е противопоставимо на ответника, и има погасително действие в отношенията между страните, ищецът е погасил изцяло задълженията си по фактурите, вземанията по които са предмет на договора за цесия между третото лице и ответника. При така изложеното и доколкото, според съда, липсва непогасено, активно вземане на ответника, с което да се извърши прихващане с вземанията на ищеца по процесните банкови гаранции – предмет на делото, то и заявеното от ответника възражение за прихващане е прието за неоснователно. Като резултат от това съдът е приел, че всички доводи във връзка със съществуване на насрещното вземане на ответника, произтичащо от договора за цесия, правопогасителните му възражения от компенсационен характер, възраженията на ищеца за погасителна давност на тези вземания и твърденията на ответника за наличие на основания за прекъсване на давността, не следва да бъдат обсъждани, тъй като са безпредметни, а тази безпредметност следва от извода на съда за липса на вземане на ответника, което е противопоставимо на наложените запори в изпълнителното производство по ДОПК, в резултат на които ищецът е извършил плащане на публичния изпълнител. Според въззивния съд накрая, неоснователно е оплакването на ответника за недопустимост на предявения иск с оглед наличието на запор /наложен в друго, обезпечително производство/, върху вземанията на ищеца по процесните банкови гаранции, тъй като наличието на запор върху процесните вземания не съставлява пречка същите да бъдат предмет на осъдителен иск, а би имало отношение единствено към събираемостта на вземането, но не и към установяване неговата дължимост. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно. Претендираната от касатора очевидна необоснованост на решението, но по общо препращане към изложените от него в жалбата му и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК аргументи, не е от естество да доведе до твърдяната очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., така както белезите на същата са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция. Същите изискват възможност за установяването на очевидната неправилност при обикновен прочит на мотивите и диспозитива на съдебния акт, без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му, и на постановеното въз основа на тях в диспозитива на акта. При прочит на действителното съдържание на обжалваното решение, като единство от мотиви и диспозитив, не се установява да е налице заявената от касатора само общо и бланкетно, негова явна необоснованост. На свой ред, произнасянето по изтъкваните от касатора оплаквания в случая изисква, за да извърши проверка за основателността им, ВКС да разгледа спора по същество и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, и събраните по делото доказателства. Това изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт, и предполага произнасяне по неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Двата въпроса от първия раздел на изложението на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от частично възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд и тези на първоинстанционния съд, към които въззивният състав е препратил, инстанциите по същество са взели предвид и подложили на преценка в производството, както твърденията и възраженията на страните по фактите и по правото, така и подкрепящите ги, според страните, ангажирани по делото доказателства, в приетата им от съдилищата да е относима и допустима, тяхна част, като са мотивирали актовете си, съобразно изискванията на процесуалния закон. Изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират. Както приема задължителната и казуалната практика на касационната съдебна инстанция /т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., указанията в която са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, и в постановените въз основа на тях пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. и др./, не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива /особено при спор с голяма фактическа и правна сложност, като процесния/. Достатъчно е от мотивите на съда да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Съобразно изложеното и с оглед конкретното съдържание в случая на мотивите на постановените по делото, завършващи производството съдебни актове в инстанциите по същество, настоящият касационен състав намира, че въззивният съд в достатъчна за целите на разрешаването на спора, е изпълнил вменените му от процесуалния закон в изложената насока задължения, както и че надлежно е мотивирал решението си, поради което по отношение на същото не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите във втория раздел на изложението не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същите са формулирани абстрактно и теоретично, и нямат предметна връзка с конкретните мотиви на въззивното решение, а по препращане – и на първоинстанционното такова. Въззивният съд въобще не е обсъждал възраженията на ответника за нищожност на неустоечните клаузи в договорите между ищеца и наредителя по процесните банкови гаранции, за изпълнението на които договори гаранциите са издадени, като с оглед конкретния вид на гаранциите /безусловни и абстрактни/, е намерил тези възражения за ирелевантни за спора. На свой ред първоинстанционният съд ги е разгледал и след като подробно се е мотивирал, обосновано ги е отхвърлил. При това – не поради липса на прекомерност на неустойката /както това предполагат въпросите на касатора/, по отношение на който институт съдът изрично е посочил, че е неприложим по търговска сделка, сключена между търговци /чл. 309 ТЗ/, каквито са и процесните сделки между ищеца и наредителя по банковите гаранции, а именно поради това, че същите клаузи не са нищожни, като противоречащи на добрите нрави, но напротив – че същите са действителни. Изложеното по-горе досежно въпросите в раздел втори от изложението, се отнася и до тези, поставени в третия раздел от същото. Въпросите са теоретични и нямат връзка, както с действителните обстоятелства по делото и конкретните възражения на ответника по същото, които в тази им част – досежно валутните отношения между ищеца и наредителя по процесните гаранции, се заключават само в релевираната нищожност на неустоечните клаузи в обективиращите ги договори, и по отношение на които важи изложеното непосредствено по-горе в настоящите мотиви, така и с конкретните изводи на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Самият касатор в жалбата си излага подробни твърдения досежно възможността гарантът да релевира произтичащи от валутните правоотношения между наредителя и бенефициера възражения и техния вид, и от материалите по делото е видно, че такива от него /с изключение посочените – за нищожност на неустоечните клаузи, поради противоречие с добрите нрави, обсъдени и отхвърлени от съда/, не са обективирани. При изложеното на така поставените въпроси следва да се отрече качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване въпросите от четвъртия раздел на изложението. Доколкото въобще са ясни, същите са относими от една страна към правилността, респ. – неправилността на въззивното решение, тъй като отговорите им зависят изцяло от приетите от съда за установени обстоятелства по делото от фактическа страна. Самата неправилност на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, може да бъде преценявана само в производство по чл. 290 от ГПК и след евентуално допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане. От друга страна, въпросите са изцяло несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото и видни от мотивите на съда към решението му в относимата им към въпросите част. Тези изводи на съда /подробно аргументирани от първоинстанционния съд, към мотивите на който в тази им част въззивният е препратил/, са изцяло основани не на отричане на правото на касатора да прихваща, или на валидността на такова негово изявление за прихващане, или в крайна сметка – на липсата на погасителен ефект на такова едно прихващане, както това въпросите на касатора предполагат, а на ясно и категорично приетото от съда, че липсва активно вземане на прихващащия ответник, с което прихващането да бъде извършено, поради погасяването на това негово вземане чрез извършено плащане, преди обективирането и довеждането до знанието на противната страна, на изявлението му за прихващане. При изложеното по отношение на въпросите на касатора по раздели от втори до четвърти от изложението му включително, не се дължи преценка за наличието на поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение