Определение № 60776 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1968/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Д., чрез адв. М. Д. и адв. П. Д. против решение № 127/06.04.2021 г. по в.гр.д. № 224/2021 г. на Окръжен съд Благоевград, с което след отмяна на решение № 6827/22.12.2020 г. на Районен съд Благоевград, постановено по гр.д. № 1746/2020 г., предявените от касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са отхвърлени. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивния съд е приел, че ищцата не е оборила презумпцията на чл.8, ал.2 КТ, тъй като не е обсъдил всички нейни доводи и възражения, нито е преценил допустимите и относими факти и доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Твърди се, че анализът на последователно осъществилите се факти налага извод, че ответникът не е упражнил работодателската си власт поради съображения, свързани с естеството на работата, а е целял единствено да уволни ищцата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя въпросът длъжен ли е въззивният съд, при преценката относно наличие на злоупотреба с право от страна на работодателя, да обсъди в решението си всички доводи и възражения, както и да прецени в съвкупност, във взаимовръзка и в контекста на обстоятелствата на конкретния случай, доказателствата, на които страната се е позовала в хода на съдебното производство пред въззивната инстанция, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС – ППВС №7/1965 г. и на т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г., както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 43 от 04.06.2014 г. по т.д. № 213/2012 г. на II т.о., решение № 246 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 4719/2017 г. на IV г.о., решение № 37 от 5.03.2019 г. по гр.д. № 3148/2018 г. на IV г.о., решение № 457 от 10.12.2015 г. по гр.д. № 3455/2015 г. на IV г.о. и решение № 6 от 8.02.2019 г. по гр.д. № 1659/2018 г. на III г.о.. Съгласно част от посочената практика, въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно решение на правния спор, с който е сезиран. Съгласно съдебната практика, съдържаща се в останалата част от сочените решения на ВКС, в случаите когато ищецът –работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, той трябва да обоснове твърденията си за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи. От своя страна, съдът следва да се произнесе по законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение на всички доводи, възражения и доказателства, въведени в преклузивните срокове по ГПК, като преценката за наличието на злоупотреба е конкретна и е съобразно установените за всеки отделен случай обстоятелства, тъй като в зависимост от особеностите на конкретния случай, едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права. Насрещната страна – Бюджетно звено „Заведения за социални услуги“, представлявано от кмета на [община], чрез гл. юрисконсулт К., в отговора на жалбата поддържа неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, изложени в касационната жалба. За да отмени решението на първата инстанция и да отхвърли предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че от посочените от ищцата факти за злоупотреба с право, не може да се направи категоричен извод, че предприетите изменения с въвеждане с длъжностната характеристика на новото изискване за квалификация „социални дейности“ се цели единствено и само уволнението на ищцата, а не да се усъвършенства ръководенето на социалните услуги за стари хора. Приел е, че соченият от ищцата факт за неприключило дисциплинарно производство, по повод на което е дала обяснения не може да се тълкува еднозначно като подкрепящ единствено тезата й, тъй като работодателят може да поиска обяснения за всяко деяние от работника или служителя по повод и във връзка с изпълнение на трудовите му задължения и след събиране на съответните доказателства да прецени дали деянието, представлява нарушение и да го санкционира чрез дисциплинарно наказание или да предприеме други действия, от които не могат да се изключат и такива по оптимизиране на работата чрез промени в длъжностните характеристики. При тази съображения, съдът е приел, че промяната в длъжностната характеристика за длъжността, заемана от ищцата, разгледана в контекста на данните за наличие на дисциплинарно производство не обосновават по несъмнен и категоричен начин извод за злоупотреба от работодателя с правото на уволнение на ищцата на основание чл. 328, ал.1, т.6 КТ. Видно от мотивите на решението, въззивният съд изобщо не е обсъдил останалите конкретно наведени в исковата молба факти и обстоятелства, обосноваващи твърденията на ищцата, че в конкретния случай е налице злоупотреба с правото на уволнение от страна на ответника, а именно: на 15.05.2020 г., т.е. само два месеца преди прекратяване на трудовото й правоотношение, кметът на [община], е утвърдил нова длъжностна характеристика, в която са заложени същите изисквания за заемане на длъжността, както при възникване на трудовото правоотношение през 2014 г.; едва след публикациите във вестник „С.“ за наличие на нередности в дома за стари хора „С.П.“, ответникът е променил длъжностната й характеристика именно с цел да приложи разпоредбата на чл.328, ал.1, т.6 КТ; на ищцата не е наложено дисциплинарно наказание – уволнение, въпреки че пред медиите е направено изявление за започнало дисциплинарно производство, тъй като при това основание се прилага закрилата на чл.333 КТ, а ищцата се е ползвала със защитата на чл.333, ал.1, т.2 КТ, тъй като е била инвалидизирана поради общо заболяване със срок на трайно намалена работоспособност до 01.06.2023 г. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос отговаря на общия и допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери налице ли е противоречие с разрешенията, дадени в практиката на ВКС, посочена в изложението. Касаторът не дължи държавна такса за касационното обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,