Определение № 4423 от 17.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3124/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.2 изр.1 пр.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. М., чрез пълномощника адв.Б., срещу въззивно определение на Габровски окръжен съд № 370 от 15.05.2026 г. по ч.гр.д.№ 235/ 2026 г., с което е потвърдено определение от 24.03.2026 г. по гр.д.№ 490/ 2025 г. на Габровски районен съд, с което е оставено без уважение искането за прекратяване на производството по делото поради международна некомпетентност на българския съд. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно и немотивирано, защото съдът не взел предвид обстоятелството, че се касаело до ответник с кипърско гражданство, каквото било и гражданството на детето му. Не било отчетено признанието в исковата молба, че майката и детето дошли от Кипър в България само за довършване на образованието на майката, а не за установяване на детето в България. Майката започнала работа в България едва на 25.09.2024 г., преди това не можело да се счита за трайно уседнала, а от тази дата до завеждане на исковата молба не били минали дори шест месеца. Затова неправилен бил изводът на съда, че обичайното местопребиваване на детето не било в Кипър, а в България, съответно актът, съдържащ такъв извод, следвало да бъде отменен и производството по делото да бъде прекратено поради международна некомпетентност на българския съд. Като основание за допускането на този акт до касационен контрол поставя въпросите 1. „ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ, ЯВЯВАЩА СЕ КАТО ВТОРА ТАКАВА, ДЪЛЖИ ЛИ ПРОИЗНАСЯНЕ ПО ВСИЧКИ НАВЕДЕНИ ПРЕД НЕЯ ВЪЗРАЖЕНИЯ ОТ СТРАНА НА СТРАНИТЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО И ДЛЪЖНА ЛИ Е ДА ОБСЪДИ ПО ОТДЕЛНО И В ЦЯЛОСТ ЦЯЛОСТНИЯ ДОКАЗАТЕЛСТВЕН МАТЕРИАЛ ПО ДЕЛОТО?; 2. „СЛЕДВА ЛИ ПРИ ОПРЕДЕЛЯНЕ НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ ПО ЧЛ. 7 ОТ РЕГЛМАЕНТ (ЕС) 2019/1111 СЪДЪТ ДА ИЗВЪРШИ ЦЯЛОСНТА ПРЕЦЕНКА НА ВСИЧКИ ФАКТИ ОТНОСНО ИНТЕГРАЦИЯТА НА ДЕТЕТО В СОЦИАЛНАТА И СМЕЙЕНАТА МУ СРЕДА, ИЛИ Е ДОСТАТЪЧНО ДА УСТАНОВИ ФИЗИЧЕСКОТО МУ ПРЕБИВАВАНЕ В ДЪРЖАВАТА, КЪМ МОМЕНТА НА ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА?“; 3. „ДЛЪЖЕН ЛИ Е СЪДЪТ СЛУЖЕБНО ДА ИЗСЛЕДВА ДАЛИ КЪМ МОМЕНТА НА СЕЗИРАНЕ НА СЪДА ДЕТЕТО Е ПРИДОБИЛО НОВО ОБИЧАЙНО МЕСТОПРЕБИВАВАНЕ В ДРУГА ДЪРЖАВА ЧЛЕНКА, КОГАТО ПРЕДИ ТОМА Е ЖИВЯЛО ТРАЙНО В ДЪРЖАВАТА НА ПРОИЗХОД?“; 4. „ПРЕДСТАВЛЯВА ЛИ НАРУШЕНИЕ НА ПРАВИЛАТА ЗА МЕЖДУНАРОДНА КОМПЕТЕНТНОСТ РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ИСК ЗА УПРАЖНЯВАНЕ НА РОДИТЕЛКА ОТГОВОРНОСТ ОТ СЪД НА ДРУГА ДЪРЖАВНА ЧЛЕНКА КОГАТО ДЕТЕТО Е БИЛО С ОБИАЙНО МЕСТОПРЕБИВАВАНЕ В ДРУГА ДЪРЖАВА ЧЛЕНКА ПРЕДИ ОТВЕЖДАНЕТО МУ?; И 5. „ДЛЪЖЕН ЛИ Е СЪДЪТ СЛУЖЕБНО ДА ОБСЪДИ ВСИЧКИ ОТНОСИМИ КРИТЕРИИ ИЗВЕДЕНИ В ПРАКТИКАТА НА СЪДА НА ЕС ОТНОСНО ПОНЯТИЕТО ОБИЧАЙНО МЕСТОПРЕБИВАВАНЕ НА ДЕТЕТО КОГАТО МЕЖДУНАРОДНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ Е СПОРНА МЕЖДУ СЪДИЛИЩАТА НА ДВЕ ДЪРЖАВИ ЧЛЕНКИ?“. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт, дължаща се на неправилно приложение на разпоредби от Регламент /ЕС/ 2019/1111, липса на мотиви и необсъждане на доказателства и поради явна несправедливост. Ответната по частната жалба страна В. Г. я оспорва като поддържа, че не са налице основания за достъп до касационен контрол. Счита, че обжалваният акт съответства на трайната и уеднаквена практика на ВКС и че не е очевидно неправилен, бе за да излага конкретни съображения за тези си доводи. Изложени са съображения по същество за правилност на въззивното определение. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Основното производство е образувано по искова молба, подадена от В. Г. против Д. М., предявен е иск за развод, съединен с претенции по чл.322 ал.2 изр.2 ГПК, тъй като от брака има ненавършило пълнолетие дете /С. М., [дата на раждане] /. В отговора срещу исковата молба ответникът е оспорил компетентността на българския съд с доводи, че обичайното местопребиваване на детето било в Кипър, че бащата е дал съгласие за пътуването му до България само до завършване на обучението на майката, че това съгласие е оттеглено през януари 2025 г., след което детето се задържа от майката неправомерно извън мястото на обичайното му местопребиваване в Кипър. С протоколно определение от 24.03.2026 г. по гр.д.№ 490/ 2025 г. на Габровски районен съд отводът за международна некомпетентност на българския съд бил отхвърлен. С обжалвания в настоящето производство въззивен съдебен акт определението на първата инстанция било потвърдено. Окръжният съд приел, че компетентността на българския съд произтича от чл.3, б.“а“, пр.VІ от Регламент 2019/1111, доколкото ищцата има обичайно местопребиваване в Република България - живяла е в държавата шест месеца непосредствено преди подаване на исковата молба на 24.03.2025 г. и е гражданин на Република България. Тя и детето С. пристигнали в България на 04.09.2024 г. и се установили в [населено място]. Ищцата е започнала работа по трудов договор на 25.09.2024г.; за детето бил избран личен лекар в [населено място] на 12.09.2024 г.; детето постъпило в училище в [населено място] в края на първия срок на 2024/2025 г. От началото на 2025 г. ищцата заживяла на семейни начала с друг мъж в [населено място]. Относно свързаните с родителската отговорност искове, компетентността на българския съд произтичала от чл.7 от Регламент 2019/1111, тъй като детето С. било с обичайно местопребиваване в Република България към момента на сезиране на съда /на 24.03.2025 г./.То било установено трайно да живее в [населено място] със своята майка от началото на месец септември 2024 г. Според установената съдебна практика „обичайно местопребиваване“ било мястото, което отразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистични познания, семейните и социални отношения ,поддържани от детето в тази държава, като се държи сметка за съвкупността от фактически обстоятелства за всеки конкретен случай. Трябвало да се отчете, че с влязло в сила решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 6252/ 2025 г. била отхвърлена молбата на бащата по чл.6 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца за връщането на детето в Република Кипър поради наличие на общо съгласие на двамата родители за промяната на местоживеенето на детето. То било изведено от държавата по обичайното местопребиваване и с изричното съгласие на бащата се установило да пребивава на територията на Република България със своята майка. Към момента на подаване на исковата молба детето С. било интегрирано в своя среда след преместването му в България, учело в училище в [населено място], имало личен лекар, говорело български език. Било отглеждано в сигурна и спокойна среда, посещавало редовно учебно заведение, където се адаптирало успешно. Имало българско гражданство и не било изведено незаконно от Република Кипър. Съвкупното обсъждане на тези обстоятелства обосновавали извод, че в интерес на детето било спорът за родителската отговорност между неговите родители да бъде разрешен от съда по настоящото му обичайно местопребиваване. Този извод съответствал и на съображенията в т.19-23 от преамбюла на Регламент 2019/1111. По иска за издръжка компетентността на българския съд произтичала от чл.3, б“г“ от Регламент 4/2009. Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като няма вероятност актът да е нищожен и недопустим, а доводите на касатора за очевидната му неправилност са неоснователни. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, неговите доводи са за нарушение на материалния закон и за допуснати процесуални нарушения, а те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Доводът за явна несправедливост е неразбираем. Обжалването не следва да бъде допуснато и по поставените въпроси. Първият от тях е правен и обуславя обжалваното решение, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. При постановяване на обжалвания акт е съобразена установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Вторият от поставените въпроси не отговаря на изискванията, който чл.280 ал.1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая касаторът е формулирал във въпросителна форма твърдението, че при определяне на международната компетентност по чл. 7 от Регламент (ЕС) 2019/1111 съдът не е извършил цялостна преценка на всички факти относно интеграцията на детето в социалната и семейната му среда, а се е задоволи да установи физическото му пребиваване в България към момента на предявяване на иска. Това е довод за процесуално нарушение, неподлежащ на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Третият въпрос е правен, но не обуславя обжалваното определение. В него съдът не е приел, че за него съществува или не съществува задължение служебно да изследва дали към момента на сезирането му детето е с обичайно местопребиваване в друга държава членка. Такъв въпрос обжалваният акт не разрешава. За останалите два въпроса важат съображенията, изложени по втория въпрос. Третото питане е въпросително формулиран довод на касатора, че съдът е нарушил правилата за международна компетентност по дела за родителска отговорност, разглеждайки такива искове по отношение на дете с обичайно местопребиваване в друга държава членка; а четвъртото – че съдът не е обсъдил всички относими критерии, изведени в практиката на Съда на ЕС, относно понятието обичайно местопребиваване на детето. Последното питане е и неотносимо, тъй като касаторът е поставил като условие за даването на отговор наличието на спор за международна компетентност между съдилищата на две държави членки. За наличие на такъв спор няма данни по делото. По тези съображения обжалването не следва да бъде допуснато, но не следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски по частното производство. Тези разноски следва да бъда разпределени от първоинстанционния съд, с оглед изхода от спора, при постановяване на крайния акт по делото /арг. чл.81 ГПК/. По изложените съображения съдът