Определение № 1756 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4257/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. П.-Й., чрез адв. В. против решение № 587/30.05.2024 г., постановено по в.гр.д. № 552/2024 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която като е отменено решение № 3746/17.11.2023 г. на Районен съд Варна по гр.д. № 42/2023 г. относно предоставяне ползването на семейното жилище на двамата бивши съпрузи и разпределение на ползването му, е постановено друго с което ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], район А., [улица], е предоставено на двамата бивши съпрузи, като И. В. Й. ще ползва стаята и санитарното помещение на партерния етаж, а Н. Х. П. - стаите и санитарните помещения на втория жилищен етаж, с общо ползване от двамата на първия жилищен етаж /дневен тракт от кухня, трапезария, хол и санитарно помещение/, входно антре на партерния етаж, коридор на първия етаж, както и стълбището от партерния към първия жилищен етаж, на основание чл.56, ал.1 СК. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Кои обстоятелства следва задължително да вземе предвид съдът, за да се произнесе по въпроса за предоставяне съвместно ползването на семейното жилище в най-добрия интерес на децата; 2/ Длъжен ли е съдът в правен спор относно съвместно ползване на семейното жилище / или части от него/ от бившите съпрузи и непълнолетните им деца да преценява съвкупно обстоятелствата, които имат значение за защита интересите на децата; 3/ Длъжен ли е съдът е съдът в правен спор относно претенция за съвместно ползване на семейното жилище да прецени, как това обстоятелство се отразява на настоящото положение на децата и ефикасността на по-рано взетите мерки; 4/ Длъжен ли е съдът да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и твърдения на страните-поотделно и в съвкупност, съгласно чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК; 5/ Длъжен ли е съдът да подложи на обстоен анализ всички относими факти и обстоятелства относно отношенията на съпрузите, интересите на децата, параметрите на семейното жилище, вкл. дали могат да бъдат обособени отделни помещения за самостоятелно ползване от единия съпруг и от другия съпруг, а други помещения да останал за общо ползване. По първите два въпроса се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС – ТР № 1 от 3.07.2017 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСГК; по третия въпрос – в противоречие с решение № 147/28.07.2022 г. по гр.д. № 4889/2021 г.; по четвъртия въпрос – в противоречие със задължителна практика на ВКС – т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. и казуална такава – решение по гр.д. № 232/15.07.2015 г. по гр.д. № 6692/2014 г. на IV г.о., а по петия въпрос – в противоречие със задължителната практика на ВС – т.10 на ППВС № 12/71 г. и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 116 от 11.04.2011 г. по гр.д. № 446/2010 г. на IV г.о., решение № 247 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 239/2009 г. на IV г.о., решение № 554/15.07.2010 г. по гр.д. № 1774/2009 г. на IV г.о. и решение № 119 от 15.05.2012 г. по гр.д. 693/2011 г. на III г.о. Ответната страна по жалбата – И. В. Й., чрез адв. А., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице заявените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По същество изразява становище, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение са неоснователни. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Предмет на въззивното производство са били единствено въпросите относно определения режим на лични контакти на бащата с децата Д. Й. и Х. Й., издръжката за последното и ползването на семейното жилище. Въпросите за прекратяването на брака между съпрузите и упражняването на родителските права и местоживеенето на децата, са разрешени с решението на първоинстанционния съд, което в тези части е влязло в сила като необжалвано. За да постанови решението си относно предоставяне ползването на семейното жилище, по отношение на което и двете страни са заявили претенция за ползването му, като тази на ответника е за съвместно ползване, въззивният съд е приел за установени следните факти: семейното жилище по смисъла на § 1 от ДР на СК, обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца представлява еднофамилна жилищна сграда на два етажа с разгърната застроена площ от 144 кв.м., находяща се в [населено място], [улица]; къщата е придобита в режим на съпружеска имуществена общност, като липсват доводи от страните по делото, че някой от съпрузите разполага с друг жилищен имот; съгласно заключението на СТЕ къщата се състои от два жилищни и един партерен етаж на кота терен, в който са разположени гараж, една стая, мокро помещение /незавършено и необорудвано с налични изводи за канализация и вода/, входно антре, коридор и вътрешно стълбище към двата жилищни етажа; в първия етаж са разположени кухня с трапезария и дневна-хол, като преградната стена между тях, предвидена по проект е премахната, баня с тоалетна и перално помещение, коридор, две тераси и вътрешно стълбище, водещо до втория етаж и таванско помещение, а на втория етаж са разположени две стаи, две санитарни помещения /незавършени и необорудвани/, тераса и вътрешно стълбище, водещо до таванско помещение. При така установените факти, съдът е приел, че семейното жилище разполага с достатъчно на брой стаи, позволяващи да се използват по предназначение, но има само едно санитарно помещение, което е довършено, оборудвано и може да бъде използвано /на първия жилищен етаж/, както и само едно помещение, в което има изградена кухня, а стаята на партерния етаж се ползва за живеене, поради което е възможно разпределение на жилищните помещение само при общо ползване на сервизното помещение и кухнята. При тези данни е пристъпил към изясняване на въпроса дали отношенията между страните са търпими, като е съобразил събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, от които се установява, че в отношенията между бившите съпрузи липсват данни за физически или психически тормоз, налице е поносимост, умереност, макар и възможността за диалог да е сведена до разговори във връзка с децата, не е налице телесна или вербална агресия, а поведението им е насочено към избягване на конфликти. При така установените отношения на търпимост, въпреки дълбокото и непоправимо разстройство на брака, въззивният съд е приел че семейното жилище може да се ползва съвместно от съпрузите, като на всеки от тях бъдат определени за индивидуално ползване конкретни жилищни помещения, при общо ползване на сервизните помещения и кухнята. С оглед на горното, на И. Й. е предоставено ползването на стаята и санитарното помещение на партерния етаж, а на Н. П. – стаите и санитарните помещения на втория жилищен етаж, с общо ползване от двамата на кухнята, санитарното помещение на първия жилищен етаж, входното антре на партерния етаж, коридора на първия етаж, както и стълбището от партерния към първия жилищен етаж. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора въпроси, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав намира, че първите два въпроса макар и да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице допълнителния критерий – противоречие със задължителна и съдебна практика на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е прието, че разпоредбата на чл.59, ал.2 СК, уреждаща служебното задължение на съда да се произнесе по въпроса за родителските права след развода, при липса на споразумение по ал.1, изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не са постигне споразумение по упражняването им. Настоящият спор обаче не е за упражняване на родителските права, тъй като той е разрешен още от първата инстанция, чието решение в тази част не е обжалвано с въззивна жалба, т.е. посоченото тълкувателно решение е неотносимо към разрешения от въззивния съд спор относно ползването на семейното жилище. Третият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е обоснован с несъгласието на касатора с фактическия извод за установена поносимост, умереност и диалог между съпрузите, макар и той да е сведен само до разговори във връзка с децата. Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК, с изключение на случаите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ и по-конкретно при хипотеза на допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато в конкретния случай не се разкрива. Освен това следва да се посочи, че цитираното от касатора решение по гр.д. № 4889/2021 г. на ВКС е неотносимо към конкретния спор, доколкото в него е даден отговор на въпроса кои обстоятелства следва задължително да вземе предвид съдът, за да се произнесе по иск за определяне на лични отношения на баба и дядо с детето, в най-добрия интерес на детето. Не обуславя допускане на касационно обжалване и процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като по него не е налице сочения допълнителен критерий. Въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос – налице ли е възможност семейното жилище да се ползва поотделно от двамата съпрузи, като е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с релевантните за спора факти. Съобразявайки заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е приел, че не е налице възможност за обособяване на самостоятелни реални части от семейното жилище /без общо ползване на помещения/. От друга страна, броят на жилищните помещения, каквито са към момента на развода, позволява да бъдат отделени помещения за самостоятелно ползване от всеки от съпрузите, а други от тях - да останат за общо ползване, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че отношенията между съпрузите са търпими, като при разпределението на ползването, въззивният съд изрично е посочил кое помещение от кой съпруг ще се ползват самостоятелно и кои помещения остават за общо ползване. Петият въпрос покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е решаващо произнесен от въззивния съд, но по него не е налице допълнителния селективен критерий – противоречие със задължителната и съдебната практика на ВКС, посочена от касатора. При разрешаването на въпроса за ползване на семейното жилище, въззивният съд е съобразил задължителните разяснения, дадени в т. 10 на ППВС № 12/71 г., които са застъпени и доразвити и в съдебната практика на ВКС, цитирана от касатора в изложението. Според тази практика семейното жилище може да се ползва от двамата съпрузи поотделно в случай, че жилищните и сервизни помещения могат да се обособят в отделни жилища, без преустройство, изменения или промяна в предназначението им, независимо дали отношенията са търпими или не, а ако няма достатъчно сервизни помещения за двамата, се разпределят жилищните помещения при общо ползване на сервизните, но само ако отношенията между бившите съпрузи са търпими. Тези отношения са търпими, когато са основани на толерантност, установена поносимост, умереност и е възможен диалог, когато липсва физически или психически тормоз, а поведението е насочено към избягване на конфликти, прояви на такт и разрешаване на проблемите чрез взаимни отстъпки. В посочената съдебна практика е посочен и начинът, по който съдът следва да подходи при решаване на мерките относно семейното жилище – първо да установи кой е собственик на жилището, от колко помещения се състои то и дали има помещения, които не се обитават от членове на семейството; на второ място съдът следва да прецени дали е възможно да се определят самостоятелни реални части от семейното жилище, без общо ползване на помещения, а ако това е невъзможно – се определя кои помещения от кого ще се ползват, като това изрично се посочва, стига отношенията да са търпими; едва когато се установи, че жилището не може да се разпредели за ползване между бившите съпрузи, съдът извършва преценката на кого да предостави жилището, като взема предвид жилищната нужда на съпрузите – чл.56, ал.1 СК, интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства – чл.56, ал.5 СК, като критериите не са изчерпателно изброени и съдът следва да ги обсъди поотделно и съвкупно, като интересът на децата е приоритетен критерия, от който се ръководи съда при предоставяне на семейното жилище на единия от съпрузите. Именно този подход е приложил и въззивния съд, поради което не е налице сочения от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на решението му до касационен контрол. Последният въпрос няма характер на правен въпрос, тъй като няма значение за формиране на решаващата воля на съда по правния спор. Същият е обоснован с довода на касатора, че ползването на семейното жилище от двамата съпрузи представлява форма на съвместно упражняване на родителските права от двамата родители, без за това да е постигнато споразумение между родителите, който довод не намира опора в закона. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1200,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 04.10.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,