Определение № 60399 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3018/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№1422/04.06.2021 г., подадена от М. Е. А. от [населено място] и В. Е. Р. от [населено място] чрез процесуалния им представител адв.З. С. от АК - С., срещу решение №88, постановено на 29.04.2021г., от Смолянския окръжен съд по в.гр.д.№429/2020г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на М. Е. А. и В. Е. Р., че А. Е. Р. е собственик по силата на наследство от Т. С. Р. на 1/8 идеална част от ПИ пл. № ....с площ от 356 кв.м., участващ в УПИ .... с 353 кв.м. и с 3 кв.м. в озеленяване, в кв.3 по ПУП на [населено място], общ. С., ведно с построената в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв.м. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса следва ли съсобственикът на недвижим имот, придобит при условията на съпружеска имуществена общност, да докаже при условията на пълно и главно доказване при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. №1/2012 г. Излагат съображения, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че Т. Р. е осъществявала владение върху процесния имот и е придобила по този начин 1/2 ид.част от него – липсват доказателства да е извършвала лично действия, с които е обективирала спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, както и доказателства за намерение за своене. Поради това считат, че фактическата власт, която Т. Р. е упражнявала, е държане. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба А. Е. Р. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв.Б. П. от АК - С., изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: А. Е. Р. е предявил по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК срещу М. Е. А. и В. Е. Р. иск за признаване правото му на собственост върху 1/8 ид.част от процесния недвижим имот, с твърдението, че правото на собственост е придобито по давност от техните родители Т. С. Р. и Е. И. Р.. След смъртта на Т. С. Р. всички нейни наследници, вкл. и бащата на страните Е. И. Р., продължили да стопанисват и владеят имота, а след смъртта на Е. И. Р. страните по делото в качеството си на приобретатели на имота по наследство, продължили да упражняват фактическата власт и нямали спорове помежду си, докато на 16.09.2019 г. ответниците не подали жалба срещу него до кмета на селото. Във връзка с жалбата направил справка в Служба по вписванията – гр. Смолян и получил н.а. № .... г., с който наследодателят Е. И. Р. е признат за собственик на имота на основание давностно владение, както и н.а.№ .... г., обективиращ договор, с който Е. И. Р. дарил на двамата ответници имота при равни права. Твърди, че никога не е преустановявал правата си на съсобственик по реда на наследяването след смъртта на Т. Р., като никой не е оспорвал тези негови права и тези права не са били придобити от Е. И. Р. по давност след смъртта на Т. Р.. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците оспорват така предявения иск. Поддържат, че имотът е бил собственост на общия наследодател на страните Д. Р., а след неговата смърт е придобит по наследство от Е. Р.. Твърдят, че имотът има наследствен характер и не представлява съпружеска имуществена общност, както и че родителите им нямат сключен граждански брак. Не спорят, че в тази жилищна сграда са родени и израснали страните по делото, но след навършване на пълнолетие са напуснали къщата и там останали да живеят само техните родители Т. и Е. Р.. След смъртта на майка им Т. в къщата останал Е. Р., който упражнявал фактическата власт върху имота, владял го и освен по наследство от своя баща Д. Р. придобил имота и по давностно владение, считано от 2002 г. до 2013 г., изрично демонстрирал своята воля (вкл. завета на съпругата си) пред своите деца, че имота ще придобият онези от тях, които останат да се грижат за преживелия от тях, като твърдят, че през последните години преди смъртта си Е. Р. оставал да живее в имота само през лятото, а през зимата живял при ответниците, които се грижели за него. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: Страните са наследници – деца на Т. С. Р., починала на 01.09.2002 г., и на Е. И. Р., починал на 09.03.2019 г., като по делото е установено, че Е. И. Р. и Т. С. Р. са имали сключен брак. Данни за последното обстоятелство според въззивния съд се съдържат в представеното по делото нотариално заверено извлечение от Регистъра на населението на с. Мугла, околия Д., от 1956 г., в който е записано, че Е. И. Р. е женен и като член на семейството му е вписана съпруга Т. С. Р., за която е вписано, че е омъжена на 25.08.1944 г., и по-нататък в регистъра са вписани децата на Т. и Е. – А., М. и В.. Взето е предвид, че липсва регистъра за брак от 1944 г. (удостоверение от 08.09.2020 г. на Община Девин), както и че липсва съхранен архив за извършени религиозни обреди за религиозни бракове през 1944 г. (удостоверение, издадено от Джамийското настоятелство на с. Триград. Изложени са съображения, че въпреки, че ищецът не разполага с акт за сключен граждански брак между неговите родители и не може да се снабди с копие от такъв акт, тъй като не е съхранен регистърът за граждански бракове от 1944 г., вписванията в Регистъра на населението установяват по един достатъчно убедителен начин, че Т. Р. и Е. Р. са имали сключен граждански брак и са били съпрузи. Прието е, че вписването в регистъра на конкретна дата, на която Т. Р. е омъжена, сочи, че това вписване е извършено не по устна информация, а въз основа на съставен акт за граждански брак. Посочено е, че индиция, че родителите на страните са били в граждански брак е и обстоятелството, че Т. е носила фамилното име на Е. Р., което официално е могло да се случи със сключването на граждански брак, като тези изводи се подкрепят и от свидетелските показания – св.Ч. е заявил, че от хората в селото и от близките на страните му е известно, че Е. Р. е имал брак с жената, с която живеел, а св. Н. Р. (на възраст 97 години, съпруга на А., брат на Е. Р., и живее в къщата – близнак на процесната), която има непосредствени и най-преки впечатления за семейния статут на Т. и Е. Р., изрично сочи, че Т. и Е. са имали брак. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели и декларираното от Е. Р. пред нотариуса през 2013 г. е прието за установено, че процесната къща е изградена през 1956 г. – 1958 г., т.е. по време на брака на Т. и Е. Р. – взето е предвид, че св.Р. сочи, че процесната къща е изградена от дядото И. (той плащал и правел всичко, децата му нямали средства), като И. построил къщата за синовете си Е. и А., а другите му деца останали в старата къща; И. казал двамата братя (А. и Е.) да останат в новата къща, като Е. и А. си разпределили къщата с чоп. С оглед тези показания и предвид установеното, че процесният имот се е ползвал единствено и само от Е. и Т., като другите наследници на И. Р. никога не са имали каквито и да е претенции към имота, въззивният съд е приел, че Е. и Т. Р. по време на брака си са придобили процесния имот в режим на СИО по силата на давностно владение. Независимо, че И. Р. е заплащал за строежа на къщата-близнак, въз основа на показанията на св. Н. Р. въззивният съд е приел, че той я е построил за синовете си Е. и А., като е установено, че всеки от братята е ползвал предоставения му близнак от къщата със съзнанието, че е собственик. Прието е, че това ползване Е. Р. не е осъществявал самостоятелно, а съвместно със съпругата си Т. – ползване с намерение за своене се е осъществявало и от съпругата на Е.. Изложени са и допълнителни съображения, че дори да не беше установено, че Е. Р. и Т. Р. са имали сключен брак, то владението от Е. и Т. със съзнание, че имотът е тяхна собственост, което е било достояние на останалите наследници на И., също би довело до възникване на съсобственост между Е. и Т. Р. при квоти по 1/2 ид.ч. за всеки от тях. Прието е, че обстоятелството, че по разписния лист на [населено място] от 1967 г. имотът е записан само на Е. Р. и само той го е декларирал след смъртта на Т., не може да елиминира установеното по безспорен начин, че както Е., така и Т., са владели процесния имот като свой собствен. По тези съображения от правна страна въззивният съд е приел, че Т. Р. е била собственик на 1/2 ид.част от процесния имот, като след нейната смърт през 2002 г. съпругът и трите им деца са наследили нейната част при равни квоти, поради което А. Р. е станал собственик на 1/8 ид.част от имота. Въз основа на показанията на свидетелите М. и Ч. е прието за установено, че след смъртта на Т. Р. ищецът продължил да ползва част от процесния имот – ползвал по една стая на двата етажа, правил ремонти на покрива, на канализацията и банята, имал ключ от къщата, през летния сезон редовно ползвал имота. Взето е предвид, че и свид. Н. Р. е посочила, че всички деца на Е. и Т. след смъртта на Т. идвали в къщата, знаели си я като тяхна обща. С оглед на това от правна страна въззивният съд е приел, че Е. Р. не е придобил по силата на давностно владение частта на Т. след нейната смърт, тъй като не се установява да е владял частите на останалите наследници на Т. с намерение да ги свои, да е демонстрирал това намерение, да е отблъснал владението на другите наследници на Т.. По тези съображения въззивният съд е приел, че при издаването на н.а. № .... г. не са били налице предпоставките Е. Р. да бъде признат за собственик по силата на давностно владение на целия имот и конкретно за 1/8 ид. част, придобита от А. Р.. И след като Е. Р. не е бил собственик на тази 1/8 ид. част е прието, че не е могъл да я дари на М. А. и В. Р. и последните не се легитимират като нейни собственици по силата на извършеното в тяхна полза дарение от Е. Р. с н.а. № ....г., макар да е установено, че именно М. А. и В. Р. са се грижели за баща си Е., когато той е имал нужда, а А. Р. и Е. Р. не са били в добри отношения и Е. Р. е искал да дари имота на двамата ответници по иска. Изложени са съображения, че Е. Р. не е могъл да се разпореди с частта на А. Р., поради което и ответниците по иска не са станали нейни собственици. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС, вкл. на соченото от касаторите ТР №1/06.08.2012 г. по тълк. д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Както е прието в ТР №1/06.08.2012 г. по тълк. д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В настоящия случай даденото в ТР №1/06.08.2012 г. разрешение намира приложение само по отношение на фактическата власт, упражнявана след смъртта на Т. Р.. По отношение на фактическата власт, установена и упражнявана от Е. Р. след построяването на сградата, приложение следва да намери разрешението, давано от тричленни състави на ВКС в решение № 484/04.02.2013 г. по гр.д.№ 740/2011 г. І гр.о. на ВКС; решение №3/25.01.2016 г. по гр.д.№3973/2015 г., I г.о. на ВКС; решение №32/08.02.2016 г. на I г.о. на ВКС по гр.д.№4591/2015 г.; решение №60/07.06.2018 г. по гр.д.№2420/2017 г., I г.о. на ВКС, според което е възможно предаване на владението от предишния собственик, или владелец /квазиправодаване/. То не е формален акт – може да стане с конклудентни действия, или да се изрази словестно. Когато владението е установено по този начин, или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС – приема се, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Ако владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защити фактическото си състояние с посесорни искове и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично, или с конкулдентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията по пристрояване и надстрояване. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид установеното по категоричен начин по делото, че И. е строил къщата-близнак за синовете си А. и Е., предал им е владението приживе и по тяхно съгласие къщата е била разпределена помежду им, като Е. Р. по време на брака си с Т. Р. е упражнявал така предадената и установено самостоятелна фактическа власт върху процесния имот. Съобразено е и разрешението, съдържащо се в т. 2 на ППВС №80/1980 г., според което имуществена общност е всеки недвижим имот, придобит по давност през време на брака. По така изложените съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – при постановяване на решението въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по въпросите, свързани с последиците от упражняването на фактическа власт върху недвижим имот както по време на брака, така и след прекратяването на брака и на съпружеската имуществена общност. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение