Определение № 4596 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3439/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Д. Д., чрез пълномощника му и негова съпруга М. Г.-Д., срещу определение № 2026 от 23.06.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1448/2026 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 7447 от 31.03.2026 г., постановено по гр. д. № 3009/2025 г. по описа на Софийски градски съд, за връщане на искова молба с вх. № 21618 от 25.02.2013 г. и прекратяване на производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Твърди се, че същото е постановено от незаконен състав. Искането е за отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа бланкетно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като не поставя конкретен правен въпрос, по който съдът се е произнесъл в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на ЕС. Сочи се, че съдът е допуснал нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Поддържа се също, че обжалваното определение е постановено от незаконен състав, тъй като съдиите, участвали в постановяването му, са си давали отводи по други дела, които е водил в Софийски градски съд и с което са показали, че са предубедени, а в случая не са се отвели. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил от фактическа страна, че Софийски градски съд (СГС) е сезиран с предявен от М. Д. против З. П., Л. П. и Ц. П. иск с цена 28 500 лв., по което е образувано гр. д. № 2657/2013 г. по описа на СГС; че впоследствие ищецът е намалил размера на иска си до 19 800 лв. и е поискал делото да бъде изпратено по компетентност на Софийски районен съд (СРС), като това е сторено с определение от 16.03.2018 г. и е образувано гр. д. № 26872/2018 г. по описа на СРС; че докато е било висящо, искането на ищеца за освобождаване от държавна такса е било оставено без уважение с определение от 01.10.2019 г., който отказ е потвърден с определение № 43462/11.03.2024 г. по гр. д. № 6275/2022 г. на СГС, като с определение № 4557/11.10.2024 по ч. гр. д. № 1913/2024 г., ВКС не е допуснал касационно обжалване. Въззивният състав е констатирал още, че с разпореждане от 30.10.2024 г., съдът е дал указание на ищеца да отстрани пороци в съдържанието на исковата молба, а също така и да внесе държавна такса от 50 лева. Взел е предвид, че същият е бил предупреден за последиците съгласно чл. 100а ГПК, че писмените му изявления, съдържащи обидни квалификации, няма да имат правно действие, както и че при неизпълнение исковата молба ще се върне. При тези данни въззивната инстанция е посочила, че горното разпореждане е било връчено на ищеца на 09.01.2025 г., като същият не го е изпълнил, вместо което е увеличил иска на 28 500 лева. Изтъкнала е, че съответно СРС с определение от 22.01.2025 г. е прекратил производството пред себе си и делото е изпратено на СГС по компетентност. Съобразно изложената фактическа обстановка, второстепенният съд е приел, че следва да бъдат споделени изводите на СГС, че процесуалните действия, извършени от СРС, докато делото е било висящо, са запазили своето правно значение, като това се отнася и до дадените указания за отстраняване на неясноти в исковата молба и внасянето на държавна такса в размер на 50 лева. Изрично е съобразил, че тези указания за внасяне на определената държавна такса в размер на 50 лева не са изпълнени и към настоящия момент. Поради пълното съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното определение е потвърдено като правилно. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай жалбоподателят изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното определение. Жалбоподателят не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Същият се е задоволил да посочи бланкетно, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, без да формулира и уточни конкретен правен въпрос. Твърдяното нарушение на „решение на ЕСПЧ по дело срещу Д. от Х.“ също не е от естество да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото решенията на Европейския съд по правата на човека не са сред актовете, които могат да обосноват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По същество оплакванията на страната срещу определението на въззивната инстанция се извеждат от твърдението му, че съдът в случая е действал в незаконен състав защото е следвало да се отведе от разглеждане на частната жалба, тъй като се е отвеждал от други дела на ищеца срещу СГС. Тези оплаквания обаче не могат да обосноват допускане до касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2 ГПК поради вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установеното в практиката на ВКС разрешение, уважаване от същите съдии на направено от жалбоподателя искане за отвод по други дела само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, наличието на факти, пораждащи съмнение в безпристрастността на членовете на състава по настоящото дело /пр. определение № 248 от 03.04.2012 г. по ч. гр. д. № 180/2012 г. на ІІІ г.о., определение № 22 от 01.02.2017 г. по гр. д. № 5826/2015 г. на ІІ г.о., определение № 172 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 3577/2017 г. на ІІІ г.о./. Отделно от изложеното, видно от данните по делото, в случая по образуваното производство пред САС, няма надлежно отправено искане от жалбоподателя за отвод на състава на съда и което да поражда задължение на същия да се произнесе по искането, включително и заради постановени отводи по други дела и когато членовете на състава са били съдии в СГС. За пълнота на мотивите следва да се посочи още, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното определение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби, респ. частните касационни жалби, по реда на чл. 288 от ГПК, съответно чл. 274, ал. 3 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,