Определение № 375 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Голд“ ООД против решение № 56 от 9.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 585 по описа за 2018 г. на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, с което е отменено решение № 46 от 9.2.2018 г. по гр.д. № 964 по описа за 2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частите за отхвърляне на предявените от В. Н. Д. против Стоян В. Русков и „Голд“ ООД искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от претърпян на 13.11.2014 г. инцидент в асансьор на хотел „Рич“, собственост на „Голд“ ООД, над присъдения размер от 37 000 лв. до 100 000 лв., както и обезщетение за забава за периода от 13.11.2014 г. до 28.12.2015 г. над присъдения размер от 4 231,26 лв. до 11 268,81 лв., постановено е друго решение, с което ответниците са осъдени да заплатят разликите до пълните предявени размери от 100 000 лв. и 11 268,81 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителните части.

Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност, както и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Когато по договор между две предприятия едното е възложило определена работа, при извършване на която настъпят вреди и съгласно императивни изисквания на закон второто предприятие дължи извършването на работата със свои работници и при негов контрол и организация, на кое предприятие следва да се възложи отговорността за вредите от непозволено увреждане? Въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с т.3 от ППВС № 17/1963 г.

2. Ако договорът между две предприятия за възлагане на работа е подписан от лице, което е едновременно представител на предприятието и изпълнител на възложената работа, това обстоятелство прави ли го изпълнител в лично качество?

3. Налице ли е пасивна материалноправна легитимация на ответника „Голд“ ООД и представлява ли дружеството надлежен ответник за гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 от ЗЗД като възложител на работа на физическото лице Стоян Русков при доказано виновно поведение на физическото лице в качеството му на служител на фирмата изпълнител ЕТ „Стоян Русков“, като последната фирма е длъжна да извърши изпълнението на договора със свои работници и организация? По този въпрос въззивното решение противоречи на ППВС № 17 от 1963 г.

4. Лицето, което е възложило работа, може ли да се освободи от отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложило работата, не е причинило виновно никакви вреди? В случая работата е възложена на търговец, а търговците не могат да имат вина според касатора. Може ли една фирма да отговаря по чл.49 от ЗЗД за чужди противоправни действия на друга фирма? Въпросът е разрешен в противоречие с ППВС № 7/1959 г.

5. Може ли да се ангажира отговорността по чл.49 от ЗЗД за чужди виновни противоправни действия, ако вредите са настъпили от виновно противоправно поведение на лице, на което ответникът по чл.49 от ЗЗД не е възложил работа. В случая дружеството е възложило работата на едноличния търговец, а не на физическото лице. Налице е противоречие с т.2 на ППВС № 7/1959 г.

6. За ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа за виновно поведение на изпълнителя поради неправилен избор на последния, от значение ли са специфичните качества на вещта, във връзка с които има императивни законови изисквания към изпълнителя, като качествата, възможностите и категоричното гарантиране на изпълнението на задълженията на изпълнителя се гарантират с постоянен държавен контрол от изрично определени държавни органи? Може ли да има неправилен избор на изпълнител при гарантирано от държавата качество на изпълнителя чрез постоянно контролиращ държавен орган?

7. Носи ли отговорност за вреди лицето, възложило работа, ако вредите са настъпили в резултат на изключителна вина на трето лице? В случая вредите са настъпили в резултат на изключителна вина на Стоян Русков, който е трето лице за „Голд“ ООД, с което дружеството няма никакви отношения. Затова въззивното решение противоречи на решение № 266 от 7.12.2016 г. по гр. д. № 1298/2016 г. на IV ГО на ВКС.

8. Когато вредите са настъпили в резултат от виновно поведение на конкретно лице, а не от обективно присъщи свойства на вещта, може ли да се ангажира отговорността по чл.50 на собственика на вещта или на лицето, под чиито надзор се намира?

9. Когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършване на която настъпят вреди, ако искът е насочен срещу първото предприятие-възложител, а вредите са причинени по вина на работник на второто предприятие-изпълнител, трябва ли ищецът по делото в исковата молба изрично да разграничи обстоятелството на кое предприятие е причинилият деликта работник и на кое предприятие е контролът и организацията на работа? По този въпрос въззивното решение противоречи на задължителните указания на т.3 на ППВС №17/1963 г.

10. Представлява ли съпричиняващо поведение на пострадалото лице нарушението на общоприети и предписани правила при ползване на вещ, представляваща съоръжение с повишена опасност? Допуснато е противоречие с ППВС № 4/1975 г. и ППВС № 7/1958 г.

11. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?

12. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди? Конкретно в случая не следва ли съдът да се съобрази с икономическата цел да не се стига до пълно разрушаване на предприятие с 50 работници? Въпросът е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с определение № 41 от 18.01.2017 г. по т.д. 573/2016 г. на II ТО на ВКС, с което на пострадал със същото увреждане е присъдено обезщетение от 10 000 лв.

Ответникът по касационната жалба В. Н. Д. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като я оспорва и по същество. Претендира за заплащане на 6000 лв. разноски за касационното производство.

Стоян Русков и ЗК „Уника“ АД не вземат становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В. Н. Д. е изложил в исковата молба, че на 13.11.2014 г. в 14,55 часа е пристъпил да влезе в асансьора на хотел „Рич“ в [населено място], но вратите са се затворили и са притиснали левия му крак. Кабината е потеглила към горния етаж при непълно затворени врати, като тялото му било повлечено и увисва с главата надолу. Тъй като тялото му е станало пречка кабината да продължи нагоре, вратите са се освободили, той е паднал, ударил е тила си в ръба между етажа и асансьорната шахта след това е паднал и вътре в шахтата. В наказателното производство и в извършената от ДАМТН проверка са били установени множество неизправности на асансьора. Контактът за безопасност на една от вътрешните кабинни врати, който не позволява движението на кабината при отворена врата, не функционира. Собственик на хотела и съответно на асансьора е ответното дружество „Голд“ ООД, което е възложило техническата поддръжка с договор от 13.03.2013 г. на едноличния търговец Стоян Русков, който е притежавал свидетелство за правоспособност на монтьор на асансьор от най-висока степен. Причина за произшествието е поведението на Стоян Русков, който не само е допуснал експлоатация на необезопасено съоръжение, но сам е увеличил контрол натиска на вратите и е шунтирал контрола за безопасност. Ищецът подробно е описал в исковата молба причинените му травматични и психически увреждания и претърпените медицински манипулации, за които е поискал присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. и законна лихва върху главницата в размер на 11 268, 81 лв. за периода от 13.11.2014 г. до завеждането на исковата молба солидарно от Стоян Русков като причинител на деликта и от дружеството като възложител на работата, а евентуално-като собственик на вещта.

В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило исковете. Заявило е, че ищецът е пострадал от самоувреждане, тъй като не е спазил правилата за боравене с асансьора и се е опитал да го спре с пъхането на крак между затварящите се врати. Евентуално отговорност за злополуката носи само едноличният търговец, който е поддържал асансьора.

Според съдебно-медицинската експертиза в резултат от злополуката на ищеца са причинени полифрагментно счупване на Л1 гръбначен прешлен, счупване на десния страничен израстък на Л1, сътресение на мозъка, контузия и охлузване на лявата теменна област на главата, пертохантерно счупване на дясната бедрена кост, три разкъсно-контузни рани на дясната подбедрица, откършек от дясната навикуларна кост, долна парапареза/непълна парализа на долните крайници/. От уврежданията са предизвикани трайни затруднения на движенията на снагата, на двата долни крайника, на десния долен крайник. Тежката форма на парапарезата води до нарушаване на функциите за самостоятелно придвижване до невъзможност и не би могло да се очаква подобрение. Вследствие на претърпяната травма на гръбначния стълб е налице и синдром на нарушени функции на тазовите резервоари/проблеми при изхождане и уриниране/, както и смущения в половите функции. Фрактурата на лумбалния прешлен е довела до компресия и контузия на гръбначномозъчните коренчета, което е наложило извършването на оперативно лечение-декомпресия на споменатите структури и извършването на метална/титаниева/ остеосинтеза-фиксиране на геометрията на гръбначния стълб. Понесените травми предизвикват силна болка, която персистира продължително време и без прием на болкоуспокояващи медикаменти е невъзможно нейното преодоляване.Тазоворезервоарните смущения и нарушенията на възможността за придвижване са предпоставка за постоянно усещане за дискомфорт и неудобство.

За да ангажира отговорността на ответника Русков за причинените на ищеца неимуществени вреди, Пазарджишкият окръжен съд се е позовал на влязлата в сила присъда срещу него, според която той е причинил на ищеца многостепенна средна телесна повреда поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност. Русков е увеличил контрол натиска на вратата на втора спирка и е шунтирал контакта за безопасност, което е довело до отворена/незаключена/ шахтна врата и кабина. Този съд е приел, че дружеството също носи солидарна отговорност за неимуществените вреди на основание чл.49 от ЗЗД, понеже е възложител на поддръжката на асансьора според договор от 13.03.2013 г., а не е извършвал необходимия контрол по изпълнението. Възражението на ответниците за съпричиняване е счетено за неоснователно, тъй като ищецът е пристъпил с десния си крак през вратите на асансьора едновременно със затварянето им, което е станало в една и съща секунда. Не се установява ищецът да е пъхнал крака си с цел да задържи затварянето на вратите. Първоинстанционният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на 37 000 лв., поради което е присъдил тази сума и законна лихва върху нея от 4 231,26 лв., като е отхвърлил исковете до пълните предявени размери съответно от 100 000 лв. главница и 11 268,81 лв. законна лихва.

Пловдивският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителните части и е уважил исковете за обезщетение за неимуществени вреди и за законна лихва върху това обезщетение до пълните размери. Приел е, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. е справедливо, тъй като са настъпили трайни увреждания, довели до коренна промяна на стандарта и качеството на живот на ищеца и не може да се очаква подобряване на неговото състояние. Възприел е изводите на Пазарджишкия окръжен съд относно ангажиране отговорността на ответниците и недоказаността на възражението за съпричиняване. Последното възражение е обсъдено подробно и детайлно, като е посочено, че асансьорът е изработен с няколко защити, които би следвало да сработят поетапно и да препятстват настъпването на злополуката. Ако тези защити не бяха манипулирани и работеха според производствените настройки, не би могло да се достигне до инцидент, независимо от действията на пътника на асансьора. Освен това не е доказано поведение на ищеца, което да противоречи на правилата за безопасна експлоатация. Ищецът се е намирал на една крачка от асансьора в момента, в който вратите са започнали да се затварят и инерционните сили са продължили движението му, а не се е опитвал да препятства затварянето.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния и смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание касационно обжалване не може да се допусне.

Първата група от въпроси на касатора/първи до седми и девети въпрос/ са формулирани във връзка с оспорване на осъществяването на фактическия състав на чл.49 от ЗЗД. Касаторът застъпва на първо място тезата, че е сключен договор с едноличен търговец, който е различен субект от физическото лице, признато за виновно за непозволеното увреждане с влязлата в сила присъда. Освен това касаторът счита, че едноличният търговец е предприятие, което единствено носи отговорност за експлоатацията на асансьора, тъй като организацията и контролът върху тази дейност се осъществява само от едноличния търговец и е без значение, че се извършва работа на ответното дружество/т.3 на ППВС №17/1963 г./. Третата теза на касатора е, че след като дейността по експлоатацията на асансьорите се намира под засилен държавен контрол, не може да има отговорност за лош избор на лицензиран изпълнител на тази дейност. Схващането на касатора за едноличния търговец като самостоятелен правен субект, различен от физическото лице, противоречи на материалния закон и на практиката на ВКС/ чл.56 от ТЗ и решение № 205 от 8.9.2009 г. по гр.д. № 1003/2007 г. на I ГО на ВКС/. Едноличният търговец е правно-организационната форма, под която физическото лице извършва стопанската си дейност. Затова той действа в лично качество и като физическо лице, подписвайки договор от името на едноличния търговец, може да осъществява виновно противоправно поведение и съответно да ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на друг субект, който му е възложил извършването на определена дейност. Затова разрешенията на въззивния съд по втори, трети, четвърти, пети и седми въпрос съответстват на материалния закон и на приложимата практика на ВКС, поради което по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

От съдържанието на договора за абонаментно техническо обслужване от 13.03.2013 г., с който „Голд“ ООД е възложило на едноличния търговец поддръжката на асансьора, не може да се достигне до извода, че организацията на дейността и контролът върху нея са предоставени изцяло на изпълнителя. Напротив-съгласно чл.10 от договора дружеството-възложител има право да извършва проверка относно качеството на извършената работа. Следователно не е налице хипотезата на т.3 на ППВС № 17 от 1963 г., при която може да се изключи отговорността на предприятието-възложител. Ето защо и по първи и девети въпрос въззивният съд е дал разрешения, непротиворечащи на практиката на ВКС.

Тезата на касатора, че държавният контрол изключва отговорността на възложителя за избора му на лицензиран асансьорен техник/шести въпрос/ няма опора и обосновка в действащото законодателство. Липсата на монопол върху тази дейност и възможността да се избира между множество лицензирани лица са достатъчни, за да се ангажира отговорността на възложителя за избор на изпълнител.

Втората група въпроси/десети и единадесети въпрос/ касаят евентуалното съпричиняване на произшествието от страна на ищеца. Въззивният съд е обяснил съвсем ясно и логично, че произшествието не би настъпило дори при поведението, което касаторът приписва на ищеца, ако изключените от ответника Русков защити бяха задействали. За такова поведение на ищеца липсват и доказателства, а събраните по делото превратно се тълкуват не от въззивния съд, а от касатора. В обясненията на ищеца по предварителното производство/стр.40-41 от ДП № 647 на РУ Велинград/ не се съдържа никакво признание за съпричиняващи действия. Ищецът само констатира, че му се е случвало врата на асансьор да тръгне автоматично да се затваря, но след като част от тялото му или чанта, или каквото и да е премине в кабината, вратата се е отваряла. В този случай обаче вратите са го затиснали много силно. Обстоятелството, че асансьорите работили много дълго време, без да се стигне до злополука, не може да служи само по себе си като доказателство за съпричиняване. Ето защо и по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

Няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по въпроса относно критериите, които следва да се съобразят при определяне размера на неимуществените вреди по справедливост. Сходствата на настоящия случай със случая, описан в цитираното от касатора определение № 41 от 18.01.2017 г. по т.д. 573/2016 г. на II ТО на ВКС, с което е присъдено по-ниско обезщетение, се състоят само във възрастта на пострадалия и счупването на първия лумбален прешлен. Неимуществените вреди по настоящото дело са в значително по-голям обем. Освен продължителността на болките и страданията при оперативното лечение, е достатъчно е да се посочи че са нарушени функциите на тазовите резервоари/проблеми при изхождане и уриниране/, като са предизвикани и смущения в половите функции. Тези увреждания са предпоставка за постоянно усещане за дискомфорт и неудобство и са довели до коренна промяна на стандарта и качеството на живот на ищеца, както сполучливо се е изразил въззивният съд. Икономическото състояние на юридическото лице, носещо отговорност по чл.49 от ЗЗД, не е критерий, водещ до намаляване на обезщетението за неимуществени вреди.

Осмият въпрос на касатора не е относим към спора, тъй като съдилищата са уважили иска по чл.49 от ЗЗД и са оставили без разглеждане евентуалния иск с правно основание чл.50 от ЗЗД.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

При този изход на спора касаторът дължи на В. Н. Д. 6 000 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение