Определение № 3601 от 17.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1685/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 149 от 15.05.2025 г. по в. т. д. № 115/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 430 от 12.11.2024 г., постановено по т. д. № 563/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Н. А. П. сумата 28 000 лв. (остатък от дължимо обезщетение в общ размер 60 000 лв., от които 32 000 лв. са платени доброволно преди подаване на исковата молба), за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие ПТП, настъпило на 01.04.2021 г. в [населено място], по вина на А. Р. Р., управлявал лек автомобил марка „Пежо“, модел „306“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главница от 60 000 лв. – за периода 10.06.2022 г. – 08.08.2022 г., както и законна лихва върху главница от 28 000 лв. за периода от 09.08.2022 г. до окончателното ѝ плащане. В касационната жалба се излага, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради наличието на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК касационни основания. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в пълна степен всички относими критерии, имащи значение за справедливия размер на обезщетението съобразно ППВС № 4/1968 г., като в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД присъденото обезщетение е силно завишено, несправедливо и неотговарящо на доказаните в хода на производството претърпени неимуществени вреди, при отчитане и на доброволно платената от застрахователя сума от 32 000 лв. Според касатора предвид прогнозата за подобряване на здравословното състояние на ищцата платената от него сума е напълно достатъчна да обезщети всички претърпени от увреденото лице болки и страдания, като се държи сметка, че при наличието на едно увреждащо действие се дължи едно обезщетение, а броят и видът на телесните повреди е от значение за тежестта на увреждането и за справедливия размер на обезщетението. Оспорва се и изводът на съда за липса на принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, който според касатора не почива на установените по делото факти, а на хипотетично разглеждане на две възможности, допуснати от вещото лице по приетата КСМАТЕ. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявения иск, ведно с присъждане на сторените по делото разноски. В изложението за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?; 2. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?; 3. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 4. При определяне на размера на застрахователното обезщетение съдът следва ли да отчита възможността делинквентът да обезвреди увредените лица?; 5. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени точно значението им за размера на обезщетението? и 6. При прилагането на принципа за справедливост по ППВС № 4/1968 г. относно икономическата „инфраструктура“, когато съдът е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е формирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост явява ли се нарушен. Касаторът счита, че горните въпроси са разрешени от въззивния съд в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в противоречие със следната съдебна практика: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение от № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 1 и ППВС № 4/1968 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 201 от 03.12.2024 г. по т. д. № 2263/2022 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 2 – 6, вкл. В постъпил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор Н. А. П., чрез процесуален пълномощник, изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски – адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат, след изясняване на фактическата обстановка и анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. заключението на вещите лица по допуснатата в първата инстанция КСМАТЕ, въззивният съд е приел за установено, че процесното ПТП, от което са настъпи неимуществени вреди за ищцата, е причинено в резултат на противоправното поведение на А. Р. Р. – водач на лек автомобил марка „Пежо“, модел „306“ с рег. [рег.номер на МПС], който нарушил конкретни изисквания и норми, предвидени в ЗДвП, тъй като не реагирал своевременно на опасността и не съобразил скоростта си с пътната обстановка и конкретното препятствие. Въз основа на заключението по КСМАТЕ, решаващият съдебен състав е приел, че на ищцата са били причинени следните травматични увреждания: закрито счупване на горния край на дясната тибия (десен голям пищял) в областта на вътрешния кондил, счупване на десен малък пищял в областта на главичката, контузия на главата, охлузване по дясното коляно; това е наложило ортопедична хирургична интервенция и впоследствие – домашно амбулаторно лечение; оздравителният период е продължил няколко месеца и според експертизата все още не е приключил – при ходене и при претоварване на крайника, както и при промяна на времето, ищцата изпитва болки; стабилизиращите метални импланти все още не са отстранени; непосредствено след ПТП ищцата е изпитвала от умерени до значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно в хода на оздравителния процес са затихвали до степен да станат епизодични; счупванията са довели до трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник; контузията на главата и охлузването на дясното коляно са причинили болка и страдание, без разстройство на здравето. Според вещото лице д-р Б. съпътстващото заболяване на ищцата гонартрозис декстра деформанс е възможно да води допълнително до изпитване на болки и страдания при ходене, но основните болки са от незавършилия напълно оздравителен процес. Кредитирани са и свидетелските показания, съгласно които възстановителният период е продължил няколко месеца; за период от четири месеца ищцата не е можела да стъпва на крака; за физиологичните ѝ нужди и за хранене, обличане и къпане се е грижила свидетелката Парова; ищцата постепенно е започнала да се изправя и да ползва патерици; за пазаруване са разчитало на помощ от приятели; близо година е продължило затрудненото положение, като и понастоящем ищцата има често главоболие, не спи добре, страда от безсъние, а преди инцидента е била активна жена, грижела се и за възрастната си майка. С оглед така събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла големи по степен болки и страдания, особено в първите месеци след инцидента. Възстановителният процес е продължил няколко месеца, а понастоящем е настъпило възстановяване на движенията на десния крак, но не напълно. Не е завършил напълно и оздравителният период – металните пластини не са премахнати. ПТП се е отразило и на психичното и емоционалното състояние на пострадалата, която и към настоящия момент изпитва болки при натоварване на крайника и при промяна на времето. Относно спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява степента на причинените болки и страдания, продължилия няколкомесечен възстановителен период, необходимостта от чужда помощ през голяма част от този период, настъпилото възстановяване на движенията на крайника, което обаче все още е непълно, неприключилия оздравителен процес, наличието на две отделни счупвания и удар в главата в резултат на достигането ѝ до предното обзорно стъкло на автомобила и продължаващото епизодично главоболие. В тази връзка, съдът е приел, че за репариране на претърпените от пострадалата неимуществени вреди следва да се определи обезщетение в размер на 60 000 лв., от която сума следва да се извадят платените доброволно от застрахователя 32 000 лв. и на ищцата да се присъди разликата от 28 000 лв. Направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата е намерено за неоснователно. Въззивният съд е формирал извод, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, че пешеходката е навлязла внезапно на пътното платно или че е навлязла с тичане. Като се вземе предвид възрастта на ищцата (65 г.), обстоятелството, че тя има съпътстващо заболяване - гонартроза на колянната става, което до известна степен ограничава подвижността на ставата, много по-вероятно е тя да не е тичала по пешеходната пътека и да не е навлязла по този начин на платното. Затова, по-вероятен според въззивната инстанция е първият вариант от заключението на комплексната експертиза – пострадалата да е навлязла на пътното платно с бавен, спокоен или бърз ход. Тогава дори и при време за реакция на водача от 0.6 s, той е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара и да избегне ПТП. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора, поради което същият покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 50026 от 26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 50075 от 21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т. о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти. В разглеждания случай въззивният съд, съобразно задължителната и константната практика на ВКС и правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата по чл. 52 ЗЗД и заявеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения, описани по-горе, за да стигне до заключението за размера на обезвредата за неимуществени вреди и за неоснователност на възражението на ответника за принос на пострадалия. С оглед на това по първия въпрос на касатора не се обосновава наличие на релевирания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Останалите, поставени от касатора въпроси (№№ 2 – 6), макар и формулирани по различен начин, обобщено се отнасят до критериите за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд. Същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и постоянна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 47/01.06.2022 г. по т. д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 78 от 30.06.2016 г. по т. д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, I т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, II т. о., и др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и лимитите на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, въззивният съд при определяне размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните установени от тях факти. Оплакванията на касатора относно така извършената преценка за конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед изложеното поддържаните от касатора селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се доказват, поради което въззивното решение не следва да се допуска до инстанционен контрол. При този изход на делото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на процесуалния пълномощник на ответника по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната в производството пред ВКС безплатна правна помощ. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 ЗАдв възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Предвид горното, действителната фактическа и правна сложност на делото, спецификите на касационното производство и извършените от адвоката – пълномощник действия, настоящият съдебен състав намира, че справедливият и обоснован размер на възнаграждението му следва да е в размер от 1 000 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение