Определение № 4267 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Ц. – П., подадена чрез процесуален представител адв. М. П. против част от решение № 4221/11.07.2024г., постановено по в.гр.д. № 3637/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваната част от въззивното решение е частично отменено първоинстанционно решение № 19664/29.11.2023г. постановено по гр.д. № 19361/2022г. по описа на Районен съд – София и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 59, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД М. Т. Ц. – П. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Е. Н. З. с ЕГН [ЕГН] сумата от 25000 лева, представляваща 1/2 част от получената от наследодателя й Т. А. Ц., починал на 01.07.2020г. сума в общ размер от 50 000 лева, с придобиване на която до размера на наследствения й дял, ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2022г. до окончателното плащане, както и сумата от 291.67 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.03.2022г. до 10.04.2022г. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, въззивното решение не е предмет на касационно обжалвано и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд правилно е установил фактите по делото, но е достигнал до погрешни правни изводи, приемайки че е налице неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, позовавайки се на чл. 65, ал. 1 от ЗЗД. Поддържа неправилност на извода на въззивния съд, че не е установена волята на страните по установено конкретно облигационно отношение във връзка с разменена парична престация за това какво е дължимото във връзка с полученото. Сочи, че въззивният съд не е взел предвид преддоговорните отношения между ищеца и наследодателя на страните, който е действал като управител на „Т. Солар Девелопмънт – 1“ ООД, насочени към организиране и подготовка на сключване на конкретен договор с два алтернативни предмета по избор на ищеца – да придобие 50 дка от притежавана от дружеството земеделска земя в [населено място], общ. П. или 50% от дружествените дялове на същото дружество. Извършеното от ищеца плащане на исковата сума с основание „belodol“ е израз на конклудентно съгласие с отправеното му от Т. Ц. предложение. Доколкото в тези преддоговорни отношения Т. Ц. е действал в качеството си на управител и съдружник на „Т. Солар Девелопмънт – 1“ ООД, обвързвайки последното с поетите към ищеца задължения, а ищецът е превел процесните суми с ясното съзнание, че може да придобие собственост върху нивите в [населено място] единствено от дружеството – собственик, поддържа, че искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е предявен срещу ненадлежна страна – наследник по закон на Т. Ц., вместо срещу представляваното от последния дружество с ограничена отговорност, с което ищецът е встъпил в материалното правоотношение, предмет на спора. В отговор на касационната жалба, ответникът Е. Н. З., чрез процесуален представител адв. Л. П. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: В решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: страните по делото са брат и сестра и единствени наследници по закон – низходящи на баща им Т. А. Ц., починал на 01.07.2020г. От събраните пред първата инстанция писмени доказателства /заверено копие от отчет по сметка от 04.12.2021г. от „Първа инвестиционна банка“ АД/ и заключение на ССчЕ, приел за установено, че на 21.04.2020г. и на 24.04.2020г. са извършени два вътрешнобанкови превода, съответно на сумата от 30 000 лева и на сумата от 20 000 лева, с наредител ищецът Е. Н. З. по банкова сметка с получател и титуляр Т. А. Ц. и с вписано основание на преводите „belodol“, без да е посочено конкретно правоотношение между страните. Съгласно обясненията на вещото лице, постъпването на описаните суми, получателя и плащането, датата на трансфера и основанието за плащане са потвърдени от страна на търговската банка. С декларация от 29.03.2020г. на Т. А. Ц. и извадка от електронно съобщение, адресирано до сина му и ищец по делото Е. З., чиято автентичност не е била оспорена в процеса, приел за установено изявлението на наследодателя Ц., че сумата от 50000 лева, която предстои да получи от сина си – по банков път, ще бъде използвана за изплащане на дружествения дял на лицето д-р Герт Майхел - съдружник на декларатора в „Т. Солар Девелопмент - 1“ ООД, включително за съпътстващите разноски по процедурата, като срещу тази сума Ц. – като управител на това дружество се задължава да прехвърли в собственост на Е. З. 50 дка от притежавана от „Т. Солар Девелопмент - 1“ ООД земеделска земя в землището на [населено място], общ. П.. Съответно, в електронно съобщение от 30.03.2020г., адресирано до ищеца, Т. Ц. посочил, че изпраща на същия декларация за дела на Герт Майхел, като в зависимост от обстоятелствата ищецът ще придобие директно собственост върху 50 декара или ще поеме неговия дял от „Т. Солар...“ ООД, който е 50 %. От прието пред първата инстанция предизвестие от Герт Майхел, в качеството му на съдружник в „Т. Солар Девелопмент - 1“ ООД, адресирано до Т. Ц., като съдружник и управител на дружеството и получено от него на 24.02.2020г. приел, че последният е бил уведомен за желанието му да прекрати участието си в дружеството, с искане за изплащане на стойността на дружествения му дял на стойност 25000 евро. С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.07.2010г., обективиран в НА № ..../....г. по описа на нотариус Х. Р. с рег. № .... на НК и с район на действие РС - София, „Т. Солар Девелопмент - 1“ ООД придобило недвижим имот, представляващ земеделска земя – нива с площ от 99.857 дка, четвърта категория земя, находящ се в м. „Г.“, представляваща поземлен имот № 011061 по плана на земеразделяне на [населено място], общ. П., обл. Бургас. На 02.10.2020г. този имот бил прехвърлен в полза на трето лице, съгласно представената от ответната страна и приета по делото справка от 15.12.2021г. от АВ по партидата на „Т. Солар Девелопмент - 1“ ООД. С нотариална покана за изпълнение на парично задължение, представена на 10.02.2022г. пред С. Г. - помощник - нотариус при нотариус В. Г. с рег. № .... на НК и с район на действие РС - София, ищецът Е. Н. З., чрез адв. Ю. С. отправил искане към ответницата за заплащане на сумата от 25000 лева, представляваща припадащата й се 1/2 част от сумата от 50 000 лева, предоставена от него – чрез паричните преводи от 21.04.2020г. и от 24.04.2020г. под формата на заем – за придобиване на поземлен имот в [населено място], на общия наследодател на лицата – Т. А. Ц., починал на 01.07.2020г. В поканата, на М. Ц. е предоставен двуседмичен срок, считано от получаването й, същата да заплати дължимата сума с предупреждение, че при липсата на доброволно изпълнение в този срок, ищецът ще потърси правата си по съдебен ред. Поканата е връчена на ответницата на 14.02.2022г. В отговор на нотариалната покана, представен под формата на нотариална покана на 26.04.2022г. пред С. Г. - помощник - нотариус при нотариус В. Г. с рег. № ..... на НК и с район на действие РС - София и получен от Е. З. на 29.04.2022г., ответницата по делото М. Ц. заявила, че претенцията към нея за заплащане на сумата от 25000 лева е неоснователна, поради липсата на доказателства за съществуване на твърдяното вземане и неговия характер. С поканата е отправено искане към З. за заплащане на сумата, представляваща предмет на възражението за прихващане, заявено по делото, както и обезщетение за лишаването й от ползване на собствен имот – паркомясто. При тези доказателства, които обсъдил поотделно и в съвкупност, от правна страна въззивният съд приел, че е установено предаване на сумата от 50000 лв. от ищеца на наследодателя на страните – Т. А. Ц.. Отчел, че от съвкупността на доказателствата по делото не е установена волята на тези страни за обвързване по конкретно установено облигационно правоотношение между тях във връзка с разменената парична престация, за това какво е дължимото във връзка с полученото. Съобразил, че по декларираните от наследодателя на ответницата в декларация от 29.03.2020г. две алтернативни възможности, че срещу преведената му от ищеца по банков път сума, ищецът ще придобие директно собственост върху 50 декара или ще поеме дела на напускащия съдружник д-р Герт Майхел от „Т. Солар...“ ООД, който е 50 % не е установено дадено изявление от ищеца, в т.ч. чрез приемането на една от възможностите или чрез установяване на конкретна облигационна обвързаност по тях. Обосновал правилност на извода на първоинстанционния съд, че по силата на чл. 65, ал. 1 от ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото. Доколкото в случая не е установена волята на страните по установено конкретно облигационно отношение между тях във връзка с разменената парична престация, за това какво е дължимото по полученото, то по правилата на неоснователно обогатяване извел, че се дължи връщане на сумата, с която несъмнено е налице обедняване на ищеца и обогатяване на ответницата до размер на 1/2 нейна наследствена част от общо получената от наследодателя сума от 50000 лв. Обобщил, че по делото са установени предпоставките на общия фактически състав на неоснователното обогатяване. Приел, че е налице обогатяване на ответника за сметка на ищеца и съответно обедняване на ищеца във връзка с обогатяването на ответника, за което по делото не е доказано конкретно правно основание. Поради това мотивирал основателност на предявения иск на посоченото извъндоговорно основание, в който смисъл постановил и крайния си акт. За периода от 01.03.2022г. до 10.04.2022г. определил по размер дължимата законна лихва върху сумата 25000 лв. по реда на чл. 162 от ГПК. С оглед и отправената от ищеца нотариална покана за главното си вземане, обосновал основателност и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на сумата от 291.67 лева. За неоснователно приел предявеното от ответницата възражение за прихващане със сумата от 19558.30 лева, представляваща пасив от наследството на Т. Ц. и задължение на наследодателя на страните, възникнало по силата на сключен от него на 06.08.2013г. неформален договор за заем с лицето М. П. и преведена по сметка на Ц.. Възражението било основано на твърдение, че това вземане било прехвърлено от кредитора П., като цедент на ответницата М. Т. Ц.-П., като цесионер с договор за цесия от 29.09.2021г., за което длъжникът – ищец З. бил уведомен с нотариална покана от 29.04.2022г. С тези доводи ответницата отправила искане за отхвърляне на исковете, а в случай, че същите бъдат уважени – за извършване на прихващане със съществуващото в нейна полза вземане срещу ищеца до размера на по-малкото от тях. Възражението е прието за неоснователно поради липса на доказателства за възникнало заемно правоотношение между наследодателя на страните и третото за спора лице, както и че преведената от последното по банков път сума в размер на 20000 евро е именно на основание заем. При липса на ангажирани доказателства, въззивният съд е приел, че за наследодателя на страните не е възникнало задължение за връщане на сумата на основание посоченото облигационно отношение, т.е. такова задължение по договор не е било включено в пасива на наследството открито със смъртта на Ц.. С оглед това и при оспорена достоверност на датата на представения договор за цесия /29.09.2021г./ на основание чл. 181 от ГПК, съдът приел за недоказано твърдението на ответницата, че вземането й за 1/2 част от сумата 20000 евро е възникнало от договора за прехвърляне на вземане произтичащо от договора за заем, сключен с М. П.. Съобразил, че в производството не е установено включване на задължение за посочената сума 20000 евро и на извъндоговорно основание. За основателно от друга страна приел възражението на ищеца Е. З. за погасяване по давност на предявеното с възражение за прихващане вземане на договорно, евентуално извъндоговорно основание на основание чл. 110 от ЗЗД и чл. 103 от ЗЗД, като заключил, че вземането предмет на възражението за прихващане е погасено по давност, считано от 06.08.2018г., а вземането на ищеца Е. З. е възникнало след тази дата – съответно на 21.04.2020г. и на 24.04.2020г. Касаторът М. Т. Ц. – П. поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значими въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Допустимо ли е решение, с което съдът се е произнесъл по иск, предявен срещу ненадлежен ответник в качеството му на наследник на физическо лице, след като по делото са събрани достатъчно доказателства, че в отношенията му с ищеца, свързани с предявените искови претенции, поначало физическото лице е действало като управител на търговско дружество? Въпросът според касатора е разрешен в противоречие с ТР № 3 от 15.11.2015г. по т.д. № 3/2013г. на ОСГТК и т. 5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 2/ Следва ли да се приеме, че е налице неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД след като в преводното нареждане на определена сума пари изрично е вписано основание на превода и това основание допълнително и достатъчно ясно е детайлизирано чрез събраните по делото доказателства?; 3/ Следва ли да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, след като от събраните по делото доказателства се установява, че е престирана определена сума пари в етап на преддоговорни отношения, подготвящи постигането на определен правен резултат, целен и от двете договарящи страни или е налице облигационна връзка? Въпросите според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС по решение № 148/30.06.2014г. по гр.д. № 5698/2013г., IV ГО. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Процесуалноправният въпрос за допустимостта на решението е поставен в подкрепа на поддържания от касатора довод за недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск предявен срещу ненадлежен ответник /срещу наследник на физическото лице, което е действало като представител на юридическо лице в преддоговрни отношения с ищеца/. Въпросът, както е формулиран е обвързан от преценка на доказателствата по делото, които според касатора установяват, че физическото лице Т. Ц. е действал не в това си качество, а като управител на представляваното от него търговско дружество. Така поставен въпросът не е правен, а фактически. По същество въпросът касае надлежната страна по материалното правоотношение и процесуално легитимираната страна в исковото производство. По него последователно в практиката си ВКС /Решение № 61 от 13.06.2014г. по гр.д. № 3306/2013г., IV ГО/ е разяснил, че надлежни страни по материалното правоотношение са тези, на които съответно принадлежат правата и задълженията по правоотношението. Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално правоотношение и може да не съответства на действителното правно положение. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск и липсата й прави иска недопустим. Постановеното по такъв иск съдебно решение съответно е също недопустимо. Процесуалната легитимация на ответника следва от фактите и обстоятелствата в основанието на исковата молба посочени от ищеца. За допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация, а относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със съдебното решение. В този смисъл дали ищецът е носител на претендираното субективно материално право или право, което ще бъде накърнено, ако спорното право съществува, съответно дали ответникът неоснователно оспорва, накърнява или претендира същото право, са въпроси, които се разрешават по съществото на спора, а не касаят допустимостта на исковото производство. Няма процесуална легитимация в случаите, когато от твърденията в исковата молба следва, че страните по материалното правоотношение са едни, а посочените в исковата молба – други /изключение са хипотезите на процесуална субституция/. В тази хипотеза е налице нередовност на исковата молба изразяваща се в противоречие между обстоятелствена част и петитум, в който случай съдът трябва да предприеме действия по чл. 129, ал. 2 от ГПК /т. 5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК/. В разглеждания случай, в исковата си молба ищецът е навел твърдения, че е превел парична сума по банковата сметка приживе на Т. А. Ц., с която ответницата, като негова наследница по закон, приела наследството му, се е обогатила без основание до размера на получения наследствен дял от 1/2, на което основание отправил искане за осъждане на М. Ц. – П. да заплати на ищеца исковата сума от 25000 лева. Решението е постановено между тези страни, на предявеното основание и по отправеното искане. Пасивната процесуална легитимация на ответницата е обоснована с твърденията за фактите и обстоятелствата залегнали в обстоятелствената част на исковата молба – че ищецът предал исковата сума на наследодателя на ответницата, която след откриване на наследството му е придобила част от паричната сума равна на наследствения й дял, с което се е обогатила без основание за негова сметка. Искът е предявен при наличие на процесуална легитимация на страните по делото, която е достатъчна за допустимостта на същия. Относно това дали тези страни са надлежни по материалното правоотношение съдът се е произнесъл с решението по същество на спора. Не е налице хипотеза на разминаване между страните по материалното правоотношение по твърденията в исковата молба и посочените в нея страни в исковия процес, в който случай би била налице нередовност на исковата молба. Ето защо твърдяното противоречие с приетото в т. 5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС не е налице, а цитираното ТР № 3 от 15.11.2015г. по т.д. № 3/2013г. на ОСГТК е неотносимо към развитите от въззивната инстанция решаващи мотиви в решението му. Възражение, че в спорното правоотношение, предмет на делото Т. А. Ц. е участвал не като физическо лице, а в качеството му на управител и представител на „Т. Солар Девелопмент - 1“ ООД е въведено в процеса от ответницата с отговора на исковата молба. Както съдът вече посочи, процесуалната легитимация на страните по делото следва от твърденията в исковата молба, а не от възраженията на ответника. Дали това възражение е доказано и основателно ли е то, съответно правилни ли са изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението са все въпроси, извън приложното поле на настоящото производство по допускане на касационно обжалване. При действието на ГПК и на основание нормата на чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007г., в сила от 01.03.2008г./ достъпът до касационно обжалване е ограничен, като преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя основания /общо и допълнителни/ за допускането й до касационен контрол. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Ето защо основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 от ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 от ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност /т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. При служебно извършената проверка по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК касационната инстанция не установи вероятност обжалваното въззивното решение да е недопустимо. Следователно основание за допускане до касационно обжалване във връзка с допустимостта на решението не е осъществено. Материалноправните въпроси се свеждат до това основателен ли е иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД след като в преводното нареждане на определена сума пари изрично е вписано основание на превода и след като от събраните по делото доказателства се установява, че е престирана в етап на преддоговорни отношения между страните. Въпросите отново не са правни и по тях не е налице общо основание чл. 280, ал. 1 от ГПК обуславящо приложно поле на касационното обжалване. Въпросите не предполагат абстрактен и общозначим правен отговор, от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на съда, а такъв дали правилно въззивният съд е достигнал до извод за основателност на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и правилно ли е обсъдил и анализирал събраните по делото доказателства. В настоящото производство разрешаването на такъв въпрос е изключено от предметния му обхват и правомощията на касационната инстанция, разяснени в ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на Е. Н. З. разноски. Доказаният размер на претендираните разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат възлиза на 2500 лева. Постъпила е и частна жалба от Е. Н. З. против определение № 1388/24.01.2025г. постановено по същото дело по описа на СГС, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е допълнено постановеното по делото решение посредством присъждане на разноски в полза на ищеца – в размер на 1939 лева за първа инстанция и в размер на 1542 лева – за въззивна инстанция, след определяне размера на адвокатското възнаграждение /1287.43 лв./ при съобразяване на действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от адв. Ю. С. процесуални действия. По тази частна жалба е образувано ч.гр.д. № 1485/2025г. по описа на ВКС, присъединено към настоящото касационно дело. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и немотивирано. При постановяването му въззивният съд не е съобразил, че предмет на разглеждане по делото са били предявени два обективно съединени иска; действително положения труд от адвоката; че претендираното възнаграждение е под минимума съгласно Наредба № 1/2004г. и не подлежи на намаляване, както и че присъдените общо суми за две инстанции не покриват дори определените от самия въззивен съд размери на адвокатските възнаграждения и платените такси и депозит за вещо лице, съгласно представен от страната списък. Отправя искане обжалваното определение да се отмени, като се присъдят претендираните разноски за процесуално представителство пред две инстанции в цялост, ведно с доказаните деловодни разходи, евентуално да се изчислят правилно сумите на намалено адвокатско възнаграждение и деловодни разноски. Отговор на частната жалба не е депозиран от ответника М. Т. Ц. – П.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите в жалбата и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. Частната жалба е основателна. В обжалваното определение въззивният съд е определил адвокатско възнаграждение по уважения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в размер надхвърлящ претендирания от страната на 1287.43 лв. /при претендиран размер съгласно списък на л. 23 от въззивното дело 1280 лв./, което присъдил общо със сторените от страната деловодни разноски, които обаче изчислил аритметично неправилно. Ето защо обжалваното определение следва се отмени и вместо него да се постанови друго при коректно изчислен сбор на действително реализираните от страната съдебни разноски. Такива, съгласно представен от ищеца списък пред първата инстанция са: 1280 лв. – адвокатско възнаграждение по иска основан на неоснователно обогатяване; 1016 лв. – платена държавна такса; 280 лв. – депозит за вещо лице. Или, за първа инстанция по уважения евентуален иск на ищеца следва да се присъди общата сума от 2576 лева. Съгласно представен от въззивника списък на разноските пред въззивната инстанция, предмет на претенцията са: 1280 лв. – адвокатско възнаграждение по иска основан на неоснователно обогатяване и 508 лв. – платена държавна такса. Или, за въззивната инстанция по уважения евентуален иск на въззивника следва да се присъди общата сума от 1788 лева. Заявеното от насрещната страна възражение за прекомерност на платеното възнаграждение на адвокат по всеки от обективно кумулативно съединените искове настоящият състав на ВКС приема за неоснователно. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение