Определение № 509 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2096/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл.396 ал.2 предл.последно от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на Фондация“ЦЕНТЪР ЗА ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ“ ЕИК[ЕИК] срещу определение №1639/ 06.07.2020 г. по в.ч.гр.д. №1799/20 на САС, с което е отменено първоинстанционното определение на СГС и вместо него е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на предявени, от страна на синдиците на КТБ АД/н./, обективносъединени, при условията на евентуалност, искове с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД, съотв.: чл.60а ал.1 т.1 ЗБН за обявяване за относителна недействителност на договор за дарение на сумата от 30 000 лева, чрез налагане на запор на парични вземания по сметки на ответника-частен касатор, в посочените в обжалваното определение банки, до размера на предявения иск. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност. Като основания за допускане на касационно обжалване се навеждат множество въпроси, на които, според жалбоподателя, ВКС следва да отговори като допусне касация в хипотезата на чл.280 ал.1,т.3 ГПК. Ответната страна в писмен отговор счита, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.2 във връзка с чл.396 ал.2, предложение второ от ГПК. За да уважи молбата за обезпечение на предявените искове, съдът се е позовал на изложените в молбата обстоятелства, подкрепени със съответните писмени доказателства за това, че предявеният като главен иск по чл.135 ал.1 ЗЗД е вероятно основателен, доколкото, с него се атакува безвъзмезден акт на разпореждане с парични средства от патримониума на банката в полза на ответната фондация, при знание за наличие на кредитори на самата банка. Тези обстоятелства водят, според съда, на обосновано предположение за вероятна основателност на главния, а и на евентуалния иск, което е достатъчно основание за допускане на обезпечение, както съгласно чл.391 ал.1 ГПК-по отношение на главния иск, така и според чл.53 ал.2 ЗБН-по отношение на евентуалния. В изложение на основанията за опускане до касация се сочат множество въпроси, които според подалата ЧКЖ страна, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Тези въпроси се свеждат до: съотношението между фактическите състави на правните норми в чл.391 ал.1,т.1 ГПК и чл.53 ал.2 ЗБН и за това, може ли знанието за увреждане като субективен елемент от фактическия състав да се приеме за налично по силата на презумпция. Настоящият състав на Второ т.о. на ВКС намира, че отговорите на така формулираните въпроси не биха довели до резултат по спора, който да се различава от този в обжалваното въззивно определение по следните съображения: Доколкото се касае за допускане на обезпечение по два обективносъединени, при условията на евентуалност, иска, е без значение тълкуването и изясняването на съдържанието на правните разпоредби в чл.391 ал.1,т.1 ГПК и чл.53 ал.2 ЗБН, при положение, че изпълнението на ФС на нормата в първата разпоредба е достатъчен за допускане на обезпечение на главния иск по чл.135 ал.1 пр.1 ЗЗД. По отношение на втория въпрос следва да се има в предвид, че никъде в мотивите на обжалвания акт ,съдът не се е позовал на това ,че прилага законова презумпция за знание за увреждане на кредиторите от страна на даряващата сумата банка. Последното е изведено като обоснован извод на база останалите обективни факти-безвъзмездно разпореждане с парични средства от страна на банката в полза на ответната фондация, при налични задължения към нейни кредитори. Това е и типичен способ за установяване косвено на субективни елементи / напр.мотив, намерение, знание и прочие/ от фактически състави на правни норми, доколкото те са част от психоментална реалност и изводи за тях могат да се правят само на база обективирането им в поведението на съответните правни субекти, с оглед всички обстоятелства и факти. Ето защо и този въпрос не е обуславящ изхода по настоящия процесуален спор. С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 ГПК за допускане до касация, поради което