Определение № 4143 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3506/2023 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Д. К., представлявана от адвокат К., срещу решение № 724 от 30.05.2023 г., постановено по в.гр.д. № 641/2023 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение от 19.12.2022 г. по гр.д. № 13373/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск с правно основание чл.108 ЗС за осъждане на Община Пловдив да предаде владението върху 33.70 кв.м., при граници по точки 1,2,3,4 в приложение №10 от съдебнотехническата експертиза, които попадат в нереализирано разширение на [улица]към имот ИД № *** по КК на [населено място], на основание НА №136/21.04.1986 г., съдебно решение по делба, чрез възлагане, наследство по закон и завещание, покупка и въз основа на придобивна давност, упражнявана в периода 1975 г. - 2002 г. като неоснователен.

Касационният жалбоподател моли да бъде допуснато решението на Окръжен съд-Пловдив до касация, да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил всички представени по делото доказателства, не е съобразил, че имот пл.№ * е включен в разширение на [улица]и спорната зона от 30кв.м. попада в разширението на улицата, поради което Общината не е могла да извърши продажба и те не са били придаваемо място. Поддържа, че съдът не е съобразил, че заповеди, с които се променя отреждането на имот пл.№ * за разширение на улица са отменени. Поддържа, че нотариален акт от 2001г, с който са продадени процесните 30.00кв.м. е нищожен. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че спрямо ответника със сила на пресъдено нещо са установени факти по дело, по които настоящият ответник не е участвал. Поддържа, че решението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС в частта, с която е прието,че ищцата не е владяла имота. В тази част решението е неправилно и поради несъобразяване на изслушаните по делото свидетелски показания.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК и чл. 280, ал.2 от ГПК- постановеното решение е очевидно неправилно. Формулира следните въпроси:

1.Важи ли силата на пресъдено нешо по смисъла на чл. 226, ал. 3 от ГПК, постановена в решението на съда, влязло в законна сила, освен за страните в производството и за трети лица, които не участват в него?

Въпросът е поставен във връзка с мотивите на Окръжен съд- Пловдив, че решението по гр.д. № 585/2002г. на ПРС, водено от Ф. К. срещу П. В., Е. Н., К. Н. и И. М. по чл. 108 от ЗС има сила на пресъдено нещо и спрямо Община Пловдив в настоящето производство, въпреки че Общината не е била страна по това производство.

2. Води ли до необоснованост на решението на въззивната инстанция обстоятелството, че не са взети предвид и не е взето отношение по всички направени процесуални искания, включително и възражението за нищожност на писмени документи, представени в производството?

Този въпрос е зададен във връзка с това, че не са обсъдени направените от ищцата възражения за нищожност на нотариален акт № 63, том 16, дело № 4453/1994г. на Нотариус при PC П., нотариален акт № 139/1970г. и нотариален акт № 55/2001 г., с които се легитимират трети лица като собственици на спорния имот.

3. Може ли общински имот, попадащ в регулация, предвиден за разширение на улица, да бъде продаден от Общината на частно лице, преди да отпадне регулационния план, в който този имот е предвиден за разширение на тази улица?

Този въпрос е зададен във връзка с разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - за развитие на правото.

4.Необсъждането от страна на въззивния съд в мотивите на решението на всички представени и приети писмени доказателства по делото и на цитираната от ищеца съдебна практика на ВКС относно давностното владение, от което той черпи права, представлява ли необоснованост на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК? И води ли до нарушение на съдопроизводствените правила?

По този въпрос касаторът поддържа, че решението на Окръжен съд- Пловдив противоречи на практиката на ВКС, а именно решение № 50121 от 16.03.2023 г. по гр.д. № 4519/2021 г. на І г.о. на ВКС, решение № 53 от 03.07.2020 г. по гр.д. № 1605/2019 г. на ІІ г.о. на ВКС.

Във връзка с този въпрос жалбоподателката поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че приложение намира разпоредбата на чл. 59, ал.1 от ЗТСУ/отм/.

В писмени отговори на касационната жалба ответната Община Пловдив изразява становище, че решението на въззивния съд е правилно. Поддържа,че поставените въпроси не са обуславящи и въззивният съд не е развивал мотиви по тях, че не е посочена практика в противоречие, с която обжалваното решение да е постановено. Моли решението на Окръжен съд- Пловдив да не бъде допускано до касация. Претендира да бъдат присъдени в полза на Община Пловдив 100лв- юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Районен съд –Пловдив е бил сезиран с искова молба от Ф. Д. К. против Община Пловдив с твърдения, че ищцата е собственик на поземлен имот *** с площ от 234кв. м., придобит по наследство от бащата на ищцата Д. К.. Ищцата е твърдяла, че наследодателя й е придобил имота през 1934г с два нотариални акта. Твърдяла е, че при нанасяне на имота в регистрите на Община Пловдив е допусната грешка и имотът е отразен с по-малка квадратура. Твърдяла е, че закупените от Е. Н. 30кв.м. от Община Пловдив са определени като придаваеми към неговия ПИ именно поради факта на погрешно изначално записване на площна на имота на К.. Твърдяла е, че преди Е. Н. да закупи процесните 30кв.м. тя е изградила законно кафене, което ползва тези 30 кв.м. След указания от съда ищцата е уточнила предявения иск като такъв за защита на право на собственост. Уточнява, че търси защита за закупени от нейния наследодател процесни 33.70кв.м., обективирани с граници по заключение на вещо лице от предходно дело – гр.д. № 7218/2018 г. и твърди, че спорната площ попада в предвидено, но нереализирано разширение на [улица]. Претендира и придобиването на тези спорна част от имот по давност, упражнявана в периода от 1975 г. до 2002 г.

Първоинстанционният ПРС е постановил решение по делото на 19.12.2022 г., с което е приел, че не се установява по категоричен начин, че ищцата е собственик на процесните 30кв.м., както и че се установява,че тази площ попада в имот, които не е на ответника. Съдът е приел, че ищцата не е доказала и придобиване на имота по давност и е отхвърлил предявения иск за защита на право на собственост.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният Окръжен съд- Пловдив е приел, че ищцата не е доказала, че е собственик на процесните 30 кв.м. Посочил е, че тя е водила ревандикационен иск на същото правно основание- чл.108 от ЗС, основан на същите фактически и правни твърдения, който е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение и независимо, че искът е бил насочен към други ответници, по делото е решен въпроса относно принадлежността на оспореното материално право на ищцата като непринадлежащо към нейния патримониум. По изложените съображения съдът е приел, че искът се явява неоснователен. Приел е, че оспорванията на нотариални актове по настоящото дело и други доказателства, правилно районният съд е отчел като неотносими към конкретния предмет на спора, доколкото не установяват правнорелевантни факти и обстоятелства по отношение на спорната площ от 30 кв. м. и не налагат други фактически и правни изводи от тези, установени вече от съдилищата, разгледали предходните претенции на ищцата по исканата за предаване в собственост по- голяма по обем площ, придобита по наследство от наследодателя й. Приел е, че с оглед характера на процесния претендиран за придобит в собственост от ищцата имот във вида му на площ, която фактически представлява реална част от поземлен имот и действащата нормативна уредба в периода, през който се твърди да е владян -1975 г. – 2001 г., съгласно чл.59 от ЗТСУ / отм / е съществувала забрана за придобиване на реална част от имот по давност, освен при изключенията предвидени в чл. 59, ал.2 от ЗТСУ /отм./. Приел е, че в разглеждания случай не е налице някоя от хипотезите на чл.59, ал.2 от ЗТСУ/отм./, процесната претендирана площ от 30 кв. м. не е отговаряла на съществувалите към процесния период изисквания за придобиване по давност на част от регулиран имот. С оглед на изложеното и това придобивно основание, твърдяно от ищцата, съдът е приел за недоказано, а предявеният иск по чл.108 от ЗС- за недоказан.

Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 от ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 от ГПК след допускане на касационно обжалване.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос от касатора в изложението по чл.284,ал.1, т.3 от ГПК / Важи ли силата на пресъдено нешо по смисъла на чл. 226, ал. 3 от ГПК, постановена в решението на съда, влязло в законна сила, освен за страните в производството и за трети лица, които не участват в него?/ не е обуславящ изводите на въззивния съд.

В своите мотиви съдът не се е позовал на силата на пресъдено нещо, сформирана по предходни дела на настоящата ищца, водени против други ответници. Съдът е посочил, че изводите за неоснователност на иска на Ф. К. за собственост върху процесната част от имот, възприети от първоинстанционния съд, са идентични с изводите на други съдебни състави, по предходни дела за собственост, по които правата си ищцата е извеждала от същите доказателства. Това е само допълнителен аргумент към възприетия извод, че твърдението на ищцата да е носител на право на собственост върху процесния имот, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата по делото и е изложил мотиви, че ищцата не провежда пълно и категорично доказаване на твърдяния от нея факт, че е придобила процесната част от имот. Този извод е базиран на заключението на изслушаната и неоспорена съдебно-техническа експертиза, която дава заключение, че спорните 30кв.м. не попадат в имота, закупен от наследодателя на ищцата, при условие, че регулацията от 1906 г. е приложена /което е установено по делото/ и при наличието на данни, че същите са придадени към имота на ответника от север, а не от имота на ищцата. До същите изводи въз основа на същите доказателства са достигнали и съдебни състави по предходни дела, водени от ищцата. Въззивният съд е ползвал това като аргумент в подкрепа на своите изводи, но не се е позовавал на сила на пресъдено нещо. Напротив, сформирал е собствени изводи и е приложил самостоятелно относимите правни норми, без да се счита обвързан от установеното по предходните дела. Поставеният въпрос няма връзка с мотивите на обжалваното решение.

С оглед изложеното следва да се приеме, че въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ат ГПК и не може да послужи за допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият и четвъртият въпроси /Води ли до необоснованост на решението на въззивната инстанция, обстоятелството, че не са взети предвид и не е взето отношение по всички направени процесуални искания, включително и възражението за нищожност на писмени документи, представени в производството?/и /Необсъждането от страна на въззивния съд в мотивите на решението на всички представени и приети писмени доказателства по делото и на цитираната от ищеца съдебна практика на ВКС относно давностното владение, от което той черпи права, представлява ли необоснованост на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК? И води ли до нарушение на съдопроизводствените правила?/ касаят правомощията на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора. Трайна е съществуващата практика, както задължителна, обективирана в ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, така и казуална- решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ГК, IV го., решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 191/2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 415 от 25.01.201 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение 198 от 08.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. на ВКС, ГК, II г. о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, като в мотивите на решението си даде отговор на направените пред него оплаквания. В настоящият случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство и изложените от страните доводи. Съдът е обосновал извод за неотносимост към спора на част от оплакванията на ищцата – възражението за нищожност на нотариалния актове, поради което не се е произнесъл по съществото на това възражение. Не е останало необсъдено и твърдението на ищцата за придобиване по давност на процесната част от имот, противно на поддържаното в изложението към касационната жалба. Съдът е развил съображения относно неоснователността на това твърдение, като е тълкувал разпоредбата на чл.59 от ЗТСУ/отм/. Доколко преценката на въззивния съд е правилна и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.

Независимо от изложеното следва да се посочи и това, че изводите на съда не противоречат на практиката на ВКС, сформирана по посочените въпроси. Съобразен със съществуващата практика /Тълкувателно решение № 11/2012 г по т.д. № 11/2012 г на ОСГК на ВКС/ е изводът на съда, че претендираните права на ищцата не зависят от оспорените като нищожни нотариални актове, констатиращи права на собственост на трети ица и на ответника, а при евентуално установяване на нейни права върху спорните имоти удостовереното в тези актове би било опровергано. Въззивният съд е изложил собствени мотиви за неоснователността на твърдението на ищцата за придобиване по давност на спорната част от имот в съответствие със създадената съдебна практика. За периода, през който ищцата твърди да е владяла спорната част от имот е действала забраната по чл. 59 от ЗТСУ/отм./, съобразно която не могат да се придобиват по давност реални части от парцели, които не отговарят на изискванията за минимална площ и лице, установени в ППЗТСУ/ решение № 186 от 19.02.1987 г., гр. д. № 154/86 г., ОСГК, решение № 112/2018 г. по гр.д. № 4681/2017 на I г.о. на ВКС и други, цитирани в последното решение/, като тези изисквания са относими както за частите от парцелите, които са били предмет на владение, така и към останалата част от парцела. Изцяло съобразени със съществуващата практика са изводите на решаващия съдебен състав.

Като обобщение - поставените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не могат да послужат за селекция на касационната жалба.

Третият поставен въпрос/ Може ли общински имот, попадащ в регулация, предвиден за разширение на улица, да бъде продаден от Общината на частно лице, преди да отпадне регулационния план, в който този имот е предвиден за разширение на тази улица?/ не покрива изискванията към общата предпоставка за допускане на въззивно решение до касационно обжалване, тъй като не е обсъждан от въззивната инстанция и следователно отговорът на този въпрос няма отношение към изхода на спора.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78, ал.8 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определен съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.