Определение № 2524 от 02.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1631/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на кредитора Национална агенция за приходите срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Длъжникът „Симе Пропъртис“ ООД (н) оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалба на длъжника, въззивният съд, след отмяна на първоинстанционното решение, е постановил по молба на длъжника прекратяване на производството по несъстоятелност на основание чл. 740, ал. 2 ТЗ поради сключването на извънсъдебни споразумения с кредиторите. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не съществуват приети в производството по несъстоятелност и непогасени вземания извън тези, предмет на представените по делото извънсъдебни споразумения, в частност вземания на жалбоподателя НАП. Във връзка с това е приел за установено, че предявените от жалбоподателя публични вземания за главници и лихви са били погасени в размерите, в които са били приети. По отношение на вземанията за законна лихва, общо в размер на 23 658,53 лв., изтекли след датите, до които в молбите за предявяване са били начислени приетите вземания за лихва, и посочени в писмо на НАП от 15.03.2023 г., не са предявени в производството по несъстоятелност и поради това следва да се считат погасени на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ. Освен това съдът е изложил и допълнителни съображения, основани на събраните във въззивното производство писмени доказателства и експертно заключение, а именно, че всички публични задължения на дружеството в несъстоятелност са изцяло погасени. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК се поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение поради необжалваемост на решението на първата инстанция, във връзка с което неточно се изтъква основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с въпроса „С какъв акт следва да се произнесе съдът по несъстоятелността, когато счете, че предлаганото извънсъдебно споразумение не отговаря на изискванията на чл. 740, ал. 2 от ТЗ и не следва да бъде одобрявано и този акт подлежи ли на инстанционен контрол?“. Подробно са развити доводи, че първоинстанционният акт, с който съдът по несъстоятелността отказва да прекрати производството поради липса на предпоставки по чл. 740, ал. 2 ТЗ, представлява определение, тъй като постановяването му не е изрично предвидено в закона и същевременно не слага край на производството, съответно това определение не подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК предвид непреграждащия му характер и липсата на изрична разпоредба, допускаща обжалването му. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение. По аргумент от чл. 740, ал. 2 ТЗ съдебният акт, с който съдът по несъстоятелността се произнася по въпроса за прекратяване на производството, е решение, независимо дали с него се постановява или отказва исканото прекратяване (определение № 278/04.11.2008 г. по ч. т. д. № 197/2008 г. на ВКС, I т. о.). Това решение подлежи на въззивно обжалване съгласно чл. 613а, ал. 1 ТЗ, поради което и липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът „Следва ли да бъде конституиран в производството по обжалване на акт на съда, с който се отказва одобряване на извънсъдебно споразумение, кредитор, който не е подписвал извънсъдебното споразумение?“. Поддържа се, че предвид липсата на съдебна практика същият е от значение за развитието на правото. Въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото дадената формулировка, отнасяща се за всеки кредитор, неучаствал в сключването на споразумението, не съответства на изложените от въззивния съд съображения в частта, с която е прието несъществуването на приети публични вземания при липсата на спор относно настъпилото погасяване на приетите вземания в размерите съгласно одобрените списъци, респ. обсъжданите вземания за лихви са счетени за непредявени в производството. Именно липсата на предявяване е поставена в основата на решаващите изводи на въззивния съд, без обаче да е намерила отражение в общо формулирания от жалбоподателя въпрос. Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът