Определение № 3114 от 06.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1476/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агрофорест консултинг“ ООД срещу въззивно решение № 14 от 07.02.2023 г. постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 260 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено решение № 86 от 05.10.2022 г. по т.д. № 83/2021 г. на Сливенски окръжен съд, с което на свой ред е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу „Югоизточно държавно предприятие“ ДП - [населено място] иск с правно основание чл. 307 от ТЗ за изменение на чл. 5.1 и чл. 9 от сключения на 01.03.2010 г. договор за стопанисване и ползване на дивеча в ДУ „Дренчето“ в териториалния обхват на дейност на ДГС „Царево“. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на процесуалния и материалния закон, както и за необоснованост. Моли се за неговата отмяна, като вместо него бъде постановено ново решение, с което предявеният иск бъде уважен. Претендират се разноски. Твърди се, че е неправилен изводът на въззивния съд, че процесният договор не е търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, а е сделка с административен елемент и по отношение на същата не може да се допусне изменение на условията по реда на чл. 307 ТЗ. Изтъква се, че институтът на стопанската непоносимост намира приложение в цялото частно право, освен ако специална правна норма предвижда друго или приложението му е правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения. С оглед на това се счита, че в случая неправилно въззивният съд е ограничил приложното поле на института на стопанската непоносимост, без подобно законово ограничение да съществува, респ. без приложението на чл. 307 ТЗ да е правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения. Излагат се съображения и за неправилност на извода на въззивния съд, че не са били настъпили обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и че запазването на договора не би противоречало на справедливостта и добросъвестността. С оглед на гореизложеното се твърди нарушение на процесуалните и материалноправни норми. Твърди се и че решението е необосновано, тъй като не се подкрепя от събраните в хода на производството доказателства, а същите са тълкувани едностранно и превратно от състава. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото: 1/ „Може ли да се характеризира като търговски договорът, сключен по реда на чл. 36 и сл. от ЗЛОД и допустимо ли е изменение на условията по такъв договор по реда на чл. 307 ТЗ?“ По този въпрос се твърди наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като според касатора той е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излагат се аргументи, че по поставения въпрос е налице съдебна практика, която тълкува закона неточно, като е необходимо осъвременяване на тълкуването, с оглед развитие на законодателството или обществените условия. 2/ „Съществуват ли обективни критерии, съобразно които да се установи нарушена еквивалентност на престациите при конкретния договор и кога изпълнението му е станало прекомерно обременително за страна по него?“ По втория поставен въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 240 от 12.09.2013 г. по т.д. № 259/2011 г. на ВКС, II т.о. Ответникът по касация „Югоизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място], в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на Бургаски апелативен съд е приел, че постановеното по делото първоинстанционно решение на Сливенски окръжен съд е валидно и допустимо. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор на основание чл. 36л, ал. 1 ЗЛОД след проведен конкурс по чл. 36, ал. 1 ЗЛОД, обвързващ страните по него. Подчертал е, че процесният договор е особен - с правна уредба в ЗЛОД. Съдът е взел предвид и следното: договорът е сключен на 01.03.2010 г. след проведен конкурс и въз основа заповед на Министъра на земеделието, има за предмет предоставяне стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък „Дренчето”, срокът му е 15 години; възложителят се е задължил да предостави на изпълнителя правото да стопанисва и ползва дивеча в съответния участък; изпълнителят се е задължил да заплаща годишна вноска за стопанисване на дивеча и годишна вноска за ползване на дивеча; и двете страни са поели допълнителни задължения, свързани с опазване на дивеча (чл. 4 и чл. 5.4). Преценявайки характеристиките на процесния договор съдът е заключил, че макар и сключен от търговец на страната на изпълнителя, той не представлява търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, заради спецификата му. Този извод съдът е подкрепил със съдебна практика - решение № 60 от 1.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 564/2008 г. на ВКС, I т.о. Изводът си съдът е аргументирал с факта, че резултатът, който сделката цели се извежда от Глава първа, Общи положения на ЗЛОД - опазване и стопанисване на дивеча като национално богатство, при което държавата, като собственик на дивеча, чрез своите органи предоставя на частноправни субекти право на лов. Според съда спецификата на сделката е намерила израз в правата и задълженията и на двете страни, като задълженията и на двете страни са насочени не толкова към удовлетворяването на някакъв интерес на насрещната страна, а към защита на публичния интерес - опазване на дивеча като национално богатство, съхраняване на генофонда и видовото разнообразие, увеличаване и устойчиво развитие на дивечовите запаси, обогатяване на фауната и запазване на екологичното равновесие в природната среда (чл. 3, ал. 1 ЗЛОД). Въззивният съд е подчертал, че по отношение на такава сделка с административен елемент не би могло да се допусне изменение на условията по реда на чл. 307 ТЗ, като обратното би означавало да се заобиколи резултата от конкурсната процедура и да се злепостави публичния интерес. По тези съображения съдът е счел иска по чл. 307 ТЗ за неоснователен. За пълнота на изложението Бургаски апелативен съд е разгледал и хипотетичния вариант, според който и по отношение на договор, сключен по реда на чл. 36л, ал. 1 ЗЛОД би било допустимо изменение или прекратяване съгласно чл. 307 ТЗ. Въззивният съд е стигнал до краен извод за неоснователност на иска дори и в тази хипотеза. Аргументирал се е с факта, че не са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, а и според съда запазването на договора не би противоречало на справедливостта и добросъвестността. Разгледани са подробно твърденията на ищеца, с които той е обосновал претенцията си, а именно: поради разпространилата се АЧС през 2018 г. и мерките, въведени срещу това заболяване, както и поради ограничения, въведени заради пандемията от COVID-19, са намалели приходите му от ловен туризъм; за 2019 г. и 2020 г. годишните вноски по договора са били платени от резерви, но за вноската за 2021 г. средствата са били изчерпани. В тази връзка съдът се е позовал на изслушаното по делото и неоспорено от страните заключение на ССЕ, сочещо на извода, че дружеството-изпълнител през целия период на изпълнение на договора не е успяло през нито една година да постигне приход от ловна дейност, който да е бил достатъчен за заплащане на годишната вноска по договора. С оглед на това въззивният съд е приел, че вноските от самото начало са били плащани със средства с друг, различен произход, поради което нито АЧС, нито пандемията от COVID-19 са били фактори, които са станали причина изпълнителят да не успява да изпълнява задълженията си по договора със средства, получени от лов. С оглед на това съдът е заключил, че от 2018 г. насам не е настъпило изменение на обстоятелствата, при което запазването на договора да е станало неприемливо. Така мотивиран, съдът е отхвърлил иска чл. 307 ТЗ като неоснователен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и съобразно изложените в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. разяснения, доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Въззивният съд е разгледал и хипотезата, в която би се приело обратното по отношение на възприетата от него неприложимост на разпоредбата на чл. 307 от ТЗ по отношение на процесния договор, като такъв с административен елемент, съответно – непредставляващ търговска сделка и е изложил подробни аргументи защо и в такъв случай според него искът е неоснователен. Вторият въпрос е принципно годен като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитираното решение на ВКС. Видно от частично възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд към решението му, съдът не е отрекъл принципното наличие или необходимостта от съобразяване с обективни критерии, съобразно които да се установи нарушена еквивалентност на престациите при конкретния договор и кога изпълнението му е станало прекомерно обременително за страна по него, нито се е отклонил от посочената практика на ВКС, съобразно която стопанска непоносимост е налице, когато в резултат на необратими икономически промени, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят при неговото сключване, е настъпило такова значително разминаване в насрещните престации, при което въпреки интереса на кредитора длъжникът не може да бъде принуждаван да спазва условията му. Напротив – приетото от съда е в съответствие са така изложеното, но по съображения, основани на доказателствата по делото и в частност – на изслушаното и прието, като неоспорено заключение на ВЛ въззивният съд е стигнал до извод, че в случая еквивалентността на престациите не е нарушена в степен, налагаща или оправдаваща изменението на договора, съответно - не е настъпило изменение на обстоятелствата, при което запазването на договора да е станало неприемливо. При изложеното въззивното решение не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика, а правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора в тази им част е относима към правилността на решението, схващана като основание за касирането му /чл. 281, т. 3 от ГПК/, но не и към преценката за наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване. При този изход на делото в производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не установява извършени такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение