Определение № 189 от 04.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 521/2014 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 19 846 / 25.10.2013 год. по ч.гр.д.№ 10190 / 2013 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, с което е оставена без уважение частната жалба на [фирма] против определение на Софийски районен съд, ГО, 62 състав, постановено на 10.06.2013 год. по гр.д.№ 7376 / 2013 год. ,с което и по реда на чл.248 ГПК е отказано присъждане в полза на жалбоподателя, на разноски, в размер на разликата между присъдените му 450 лв. и претендираните 4 200 лева, както и в частта в която със същото въззивно определение е отменено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, за присъждане в полза на жалбоподателя разноски и над размера от 150 лева до първоначално присъдените му 450 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като счита, че съдът не е изложил мотиви относно преценката си за фактическа и правна сложност на иска, за процесуалната си защита срещу който страната претендира възмездяване на разноски / адвокатско възнаграждение /, като е подценена значимостта на защитавания й интерес, с оглед последиците от евентуално позитивно за противната страна решение. Намира, че заключението на съда за неоценяемост на иска не прави разграничение между липсата на конкретни имуществени последици по спора / каквото има предвид закона / и невъзможността за предварителна оценка на, иначе безсъмнени като настъпване, имуществени вреди за Б.. В тази връзка счита, че е следвало да се отчете ефекта от евентуалното уважаване на иска по отношение на висящите други две производства между същите страни, при общ имуществен интерес по тях - 1 200 000 лева. Жалбоподателят намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл.78 ал.4 вр. с ал.1 ГПК, както и в противоречие с чл. 36 ал.2 ЗАдв. и пар.2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответната страна - [фирма] – оспорва частната жалба, като намира, че по формулираните от жалбоподателя въпроси е дадено разрешение в ТР № 6 / 2013 год. по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, което изключва приложимостта на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по същата настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е отказал присъждане на разноски / адвокатско възнаграждение /, респ. намалил присъденото от първоинстанционния съд до размера на 150 лева, при претендирани 4 200 лева, приемайки че с оглед неоценяемия характер на иска / за установяване нищожност на клауза от приложимите в правоотношението с ищеца Общи условия на банката, за откриване и водене на банкови сметки и предоставяне на платежни услуги / и на основание чл.7 ал.1 т.4 от Наредба № 1 / 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, претендираното възнаграждение е прекомерно ,тъй като спорът не се отличава с фактическа / с оглед обхвата на установимите по делото факти / и правна сложност / според наведените от ищеца доводи /. На практика съдът е приложил чл. 78 ал.5 ГПК, като не се е счел обвързан с трикратния размер на минимално определеното по Наредбата адвокатско възнаграждение, съгласно пар.2 от ДР на същата. В договора за правна защита и съдействие на жалбоподателя – ответник по спора - е уговорено възнаграждение за процесуално представителство в претендирания размер, за една инстанция, платимо в брой или по изрично посочена банкова сметка. Установителният иск на [фирма] е предявен като инцидентен установителен иск в друго производство срещу същия ответник – настоящ жалбоподател, респ. със заявен от ищеца правен интерес от такъв иск само в качеството му на инцидентен, не и предмет на самостоятелно производство, извън значение на произнасянето на съда по отношение на заведените срещу [фирма] осъдителни искове / предмет на гр.д.№ 1650 / 2012 год. на СГС и гр.д.№ 25 869 / 2012 год. на СРС /. Отделянето и образуването му в самостоятелно производство е по разпореждане на съда, но по съображение, че за нуждите на произнасянето по предявените осъдителни искове, преценката за нищожността на клаузата от Общите условия на Б. може да се направи и съобрази и без приемането за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск с такъв предмет. В този смисъл, образуването на самостоятелно исково производство по установителния иск е против изрично демонстрирания правен интерес на ищеца, макар това обстоятелство да не е отчетено от въззивния съд. Впрочем в тази насока е реализирана и защитата на жалбоподателя, с подадения отговор, с който се изчерпват процесуалните му действия по делото, до прекратяването му с оттегляне на иска от ищеца: нередовност на „ исковата молба „, предвид формалната липса на реквизити / обусловена и от инцидентното му предявяване в друго производство / и липса на правен интерес, при претендирано „ абстрактно прогласяване „ на нищожността „ / противно на заявеното в производството по което е предявен като инцидентен /. По основателността на иска страната се е ограничила до извод за неустановимо от съдържанието на конкретната клауза противоречие на същата с императивния текст на сочената норма от Закона за платежните услуги и платежните системи. В изложението по чл. 274 ал.3 ГПК жалбоподателят е поставил следните три въпроса, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК: 1 / Чл. 7 ал.1 т.4 от Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ще бъде ли приложим за определяне минимален размер на дължимо адвокатско възнаграждение за защита по установителен иск, решението по който обаче може да обуслови макар предварително неопределими по размер, но предвидими, като значителни и негативни, имуществени последици за страната, при неблагоприятен изход на спора ?; 2 / Задължен ли е съдът при произнасянето си по възмездяването на разноски в производството да се съобрази с чл.36 ал.2 ЗАдв. във всеки конкретен случай ? и 3 / Разпоредбата на пар.2 от ДР на Наредбата съдържа ли забрана за съда да присъди възнаграждение над предвидения в нея минимален праг, при отчитане изискванията на чл.78 ал.5 ГПК и чл. 36 ЗАдв. ?. Доколкото жалбоподателят изрично е мотивирал частната си жалба срещу първоинстанционното определение, с довода за съобразим последващ ефект от евентуално негативно за него решение, като значим при преценка важността на осъществяваната от процесуалния му представител защита, но въззивният съд е определил приложимия съгласно Наредбата минимум, в съответствие с обективната квалификация на иска, като „ неоценяем „, ирелевантно на евентуалните му негативни за ответника при уважаване последици, първият от поставените въпроси се явява релевантен, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК .Нормата на чл.7 ал.1 т.4 от Наредба № 1 / 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / Наредбата / и приложимостта й към неоценяеми, като обективно преценими единствено според петитума им и съобразно хипотезите на чл.69 ГПК и чл.7 ал.1 от Наредбата искове, не е предпоставила противоречива съдебна практика, нито непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава, с оглед развитие на обществените отношения или изменение на законодателството, така че отговорът на правния въпрос да се явява от значение за точното прилагане на нормата и за развитието на правото. Нормата на чл.7 ал.1 т.4 от Наредбата е предпоставена именно от хипотезите на искове, с липсващ точен и обективен към момента на предявяването им критерий за определяне цената на иска. Важността на защитата за страната е субективен критерий, с непредвидими предварително - противно на заложеното във въпроса - конкретни параметри на проявление, при това твърдени в бъдещи отношения с трети, различни от страната по спора, лица. С отговора на така формулирания въпрос жалбоподателят по същество цели разширително тълкуване на чл.7 ал.2 от Наредбата, прилагайки го спрямо искове, чиято цена предопределя от твърдени, хипотетични към момента на предявяването им, следващи постановяване на евентуално негативно решение, правни последици, което поставя въпроса в изначално противоречие с разума на закона / остойностяване защитата по конкретен иск, между конкретни страни /. Значението и сложността на осъществяваната процесуална защита следва да се съобразят при определяне конкретния размер, не и при определяне на приложимия според Наредбата минимум, като база за преценка адекватността на договореното адвокатско възнаграждение. Вторият и третият от поставените въпроси не покриват изискването за правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК. Въззивният съд не е приел, че е ограничен в определяне възнаграждението до минимума съгласно Наредбата, респ. че необвързването на съда с разпоредбата на пар.2 от ДР на същата / в който смисъл ТР № 6 / 06.11.2013 год. по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС / във всички случаи предпоставя прилагане на минималния размер на адвокатско възнаграждение. Приложил е чл.78 ал.5 ГПК, намалявайки подлежащото на възмездяване от противната страна, а не дължимо от договорилата го страна, адвокатско възнаграждение, до размера на минималното според Наредбата, с оглед преценената конкретна фактическа и правна сложност на спора, която обаче не е предмет на правния въпрос. Същите съображения касаят и въпроса за приложението на чл.36 ал.2 от ЗАдв. - норма уреждаща възмездността на процесуалното представителство и приложима в отношенията между страните по договора за правна помощ. Правилни са съображенията на ответната страна, че в мотивите към т.3 на ТР № 6 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС е даден отговор за дължимостта на уговореното възнаграждение от договорилата го страна, независимо от прилагане последиците на чл. 78 ал.5 ГПК при възмездяването й от противната. Дори да биха били релевантни, така поставените втори и трети въпроси не са обосновани с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение