Определение № 1635 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3797/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Кооперация „Синдикална взаимозастрахователна кооперация СИВЗК“, представлявана заедно от квестори Р. Г. – С. и С. П., подадена чрез процесуален представител адв. Н. К. срещу решение № 1617/30.03.2023г., постановено по в.гр.д. № 6227/2021г. по описа на Софийски градски съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Б. Г. Г., представляван от своята майка и законен представител С. Б. Ф., чрез процесуален представител адв. В. Т. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 20062996/10.03.2021г. постановено по гр.д. № 28895/2019г. по описа на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на Г. Б. Г. с ЕГН [ЕГН] от заеманата длъжност „юрисконсулт“, извършено със Заповед № 1/12.03.2019г. на квесторите на „Синдикална взаимозастрахователна кооперация – СиВЗК“, ЕИК 104097300 на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ поради намаляване обема на работа и кооперацията – работодател е осъдена да заплати на Б. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], представляван от своята майка и законен представител С. Б. Ф. с ЕГН [ЕГН], в качеството му на правоприемник по закон на основание чл. 227 от ГПК на починалия в хода на делото ищец Г. Б. Г., п. на 05.01.2023г. сумата от 47916 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа на Г. Б. Г. поради незаконното уволнение за периода от 23.03.2019г. до 23.09.2019г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.05.2019г. до окончателното плащане на задължението. За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността „юрисконсулт“ при ответника. Със Заповед № 1/12.03.2019г. на квестори – представители на работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ трудовият договор на ищеца бил прекратен поради намаляване обема на работа считано от 25.03.2019г. В исковата молба уволнението е било оспорено с доводи за неспазване на закрилата при уволнение предвидена в чл. 333 от КТ поради заболяване на работника „рецидивиращо депресивно разстройство“; липса на реално намаляване обема на работа и непроведен подбор. За да отговори на заявения довод за неспазена закрила при уволнение, от правна страна въззивният съд съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл. 1, ал. 1, т. 5 от Наредба № 5 за болестите, при които работниците боледуващи от тях имат особена закрила, работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от психично заболяване. С оглед основанието, на което е извършено уволнението в конкретния случай, приел, че то попада под закрилата на чл. 333 от КТ. Въз основа на анализ на събраните по делото доказателства по отделно и съвкупна оценка на всички – амбулаторни листове, предхождащи датата на уволнението, свидетелски показания и заключения на единична и тричленна съдебно-психиатрична експертизи, въззивният съд приел за установено по делото, че към момента на уволнението ищецът е страдал от заболяване, диагностицирано като „рецидивиращо депресивно разстройство – тежък епизод“ като заболяване, включено в обхвата на чл. 1, ал. 1, т. 5 от Наредба № 5/1987г. Съобразил в тази връзка, че амбулаторните листи от февруари и март 2019г., предхождащи уволнението сочат установеното от специалистите психиатри при прегледа на ищеца негово обективно състояние; находките на лекарите са идентични, както и поставените от тях диагнози. Заболяването на ищеца приел за установено и от събраните по делото гласни доказателства, които съдът кредитирал като постоянни, непосредствени, подробни, логични и неопровергани от останалите събрани по делото доказателства. Този извод от своя страна аргументирал, че се потвърждава от приетите по делото заключения на единична и тричленна СПЕ, които посочил, че кредитира като верни, задълбочени и обосновани, пълни и обективни, резултат от категорични и еднозначни изводи на четирима психиатри, неопровергани от други доказателства по делото. Изтъкнал, че заключенията на експертите са основани на съвпадението между анамнезата /установени по делото събрани гласни доказателства/ и обективното състояние на ищеца; установеното при прегледите от различни психиатри, както и от предписаната терапия, съответстваща на поставената диагноза и личните си възприятия от извършения преглед на ищеца. Обсъдил въз основа на съвкупна оценка на събраните доказателства, че оспорването на амбулаторните листи не е успешно проведено от ответника. Въз основа на заключенията на вещите лица приел, че при ищеца заболяването „рецидивиращо депресивно разстройство“ е трайно заболяване, което към момента на уволнението е било в „тежък епизод“, че се отличава с депресивна симптоматика, която се повтаря във времето през различни интервали и че към момента на уволнението ищецът е имал изразени психични нарушения, повлияващи трайно поведението му. Психичната болест, от която ищецът страдал към датата на уволнението посочил, че попада под уредената в чл. 333 от КТ особена закрила на работниците, поради което работодателят е бил длъжен да събере необходимите сведения за приложение на закрилата преди да пристъпи към уволнение – да поиска и получи предварително съгласие на инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК. Позовавайки се на разрешението дадено в Решение № 191/25.04.2012г. по гр.д. № 606/2011г. на ВКС, IV ГО приел, че не е възникнало задължение за работника да представи на работодателя документи установяващи заболяването му, доколкото по делото не е установено работодателят да е предприел необходимите действия за събиране на релевантната информация. В заключение обосновал извод, че при уволнение работодателят не е спазил разпоредбите на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което уволнението е незаконно. Наред с изложеното, приел за недоказано по несъмнен начин намаляване обема на работа, което да е съотносимо с трудовата дейност на ищеца за длъжността „юрисконсулт“ на плоскостта на специфичната дейност на работодателя и на спецификата на заеманата от ищеца длъжност. В тази връзка отчел включените в трудовата функция на ищеца задължения и отговорности, както и установеното от заключението на ССчЕ /42162 броя действащи застрахователни договори и съпоставими приходи от премии по договорите за аналогичен период на 2018г. и на 2019г./. Като краен извод признал уволнението за незаконно и го отменил, уважавайки и обусловения осъдителен иск за обезщетение. Касаторът Кооперация „СИВЗК“ обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните въпроси: 1/ Допуска ли въззивен съд нарушение като не се произнася по оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193 от ГПК? Допуснал ли е въззивният съд нарушение, като не се е произнесъл по истинността на всеки от оспорените по реда на чл. 193 от ГПК документи? Този въпрос се сочи, че е разрешен по делото в противоречие с Решение № 296 от 20.12.2017г. по гр.д. № 784/2017г. на ВКС, IV ГО и Решение № 66 от 25.04.2013г. по гр.д. № 807/2012г. на ВКС, I ГО. 2/ В открита процедура по оспорване на истинността на официален документ по реда на чл. 193 от ГПК, при която е назначена експертиза, която има за цел да установи истинността на съдържащите се в документа данни, допустимо ли е експертът да заключи за истинността на тези данни, позовавайки се единствено на изложеното в самите оспорени документи? 3/ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията страните за неоснователни? Въпросът се сочи, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 241 от 17.10.2012г. по гр.д. № 850/2011г. II ГО; Решение № 173 от 03.01.2016г. по т.д. № 1689/2015г. II ТО; Решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1689/2015г. II ТО; Решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. I ТО; Решение № 76 от 12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. II ТО; Решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на III ГО и Решение № 173 от 03.01.2016г. по т.д. № 1689/2015г. II ТО. 4/ Липсата на възражения от страните срещу съдържанието на доклада по реда на чл. 146 от ГПК, представлява ли основание въззивният съд да допусне събирането на доказателства във въззивното производство при твърдени във въззивната жалба процесуални нарушения във връзка с доклада? 5/ Амбулаторният лист удостоверява ли наличие на заболяване? Касаторът поддържа, че първият и третият въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а останалите три са от значение за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените въпроси под номер 1 и 2 са относими към поддържаното касационно основание за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалваното решение. На плоскостта на даденото в т. 1 от задължителните за съдилищата в страната постановки на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., съдебният състав приема, че въпросите не са обусловили решаващите правни изводи на СГС в обжалваното решение. В първото от цитираните от касатора в тази връзка решение № 296 от 20.12.2017г. по гр.д. № 784/2017г. на ВКС, IV ГО е прието, че когато въззивният съд констатира допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при извършване на доклада по чл. 146 от ГПК по разпределение на доказателствената тежест при оспорена истинност на документ и открито производство по оспорването по чл. 193, ал. 1 от ГПК, тогава въззивният съд следва да даде указание на страните относно разпределение на доказателствената тежест с оглед разпоредбите на чл. 193, ал. 3 от ГПК, а именно дали е оспорена истинността на официален или частен документ и съответно даде възможност на страните да представят доказателства, като не се съобразява с ограниченията на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. При постановяване на обжалваното решение, Софийски градски съд е процедирал законосъобразно, като във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищеца с определение от 17.06.2021г. разпределил доказателствената тежест и е предоставил възможност на въззиваемия – ответник да ангажира доказателства, като не се отклонил от даденото в практиката разрешение. Именно по инициатива на въззиваемия по делото са били приети две експертни заключения на СПЕ, от анализа на които въззивният съд обосновал извод за наличие на заболяване на работника към релевантния момент попадащо под закрилата при уволнение по чл. 333 от КТ. Във второто решение № 66 от 25.04.2013г. по гр.д. № 807/2012г. на ВКС, I ГО е прието, че при надлежно открито производство по оспорване истинността на документ по чл. 193 от ГПК, което е равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск, по него следва да се формира сила на присъдено нещо, съдът следва да се произнесе по този иск независимо от произнасянето по основния иск, поради което е заключено, че съдът дължи произнасяне по оспорването на документ с диспозитива на решението. Така даденото в съдебната практика на ВКС разрешение е неотносимо към конкретния случай, доколкото изведеният правен въпрос няма обуславящ решаващата воля на съда характер. Пред първоинстанционният съд производство по чл. 193 от ГПК не е надлежно открито, нито в първоинстанционният съдебен акт е налице произнасяне в диспозитива на решението по чл. 194, ал. 2 от ГПК. Липсва също инициирано от касатора - ответник производство по реда на чл. 250 от ГПК за допълването му, поради което въззивният съд не е бил длъжен за първи път да постановява диспозитив по оспорването, равнозначно на инцидентен установителен иск. От друга страна, въпросите имат значение доколко решаващият състав приема за доказани или недоказани фактите и обстоятелствата, за установяването на които са представени документите. Целта на производството по чл. 193 от ГПК е във висящия исков процес да се определи доказателствената стойност на представено писмено доказателство и това има значение за определяне обсъждането или не на този документ при изграждането на фактическите и правни изводи на решаващия съд. Нарочното определение по чл. 194, ал. 2 от ГПК е от значение единствено за доказването. Ако съдът не се е произнесъл с него преди даване ход на устните прения, той обсъжда този въпрос в мотивите на решението, както е сторил и въззивния съд в случая, а отделният диспозитив в решението не представлява допуснато процесуално нарушение /в този смисъл Решение № 135 от 3.06.2010г. по гр.д. № 820/2009г. на ВКС, IV ГО/. Във всички случаи обаче съдът е длъжен да обсъди това доказателство в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото, както именно е постъпил СГС в обжалваното решение. В този смисъл решението не се отклонява и от цитираната по трети въпрос съдебна практика. Отговор на поставения в изложението четвърти въпрос се съдържа в задължителното за съдилищата в страната ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Съгласно приетото в т. 2 от същото, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая въззивният съд е изпълнил тези задължения с постановеното определение от 17.06.2021г. и решението му не противоречи на задължителната съдебна практика. Ирелевантно е в тази връзка дали страните са възразили по съдържанието на доклада по реда на чл. 146 от ГПК пред първата инстанция или не. Въпросът дали амбулаторният лист удостоверява наличие на заболяване също не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд, нито е от значение за изхода на делото. Както съдът вече посочи, решаващият правен извод в обжалвания съдебен акт за наличие на заболяване -„рецидивиращо депресивно разстройство“ у ищеца, което е било трайно и към момента на уволнението е било налично и в „тежък епизод“, е аргументиран от въззивния съд на база съвкупен анализ на събраните по делото всички писмени и гласни доказателства, както и на заключенията на вещите лица по единичната и тричленна СПЕ. Решаващият извод на съда не е основан изолирано на приетите по делото амбулаторни листи, поради което и евентуалният отрицателен отговор на поставения въпрос не би обусловил различен изход на делото в конкретния случай. В този смисъл формулираният последен въпрос не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който не е основал решението си на приетите по делото амбулаторни листи. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. в полза на адв. В. Т. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в общ размер на 5263 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение