Определение № 1917 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4154/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6918/18.07.2023г., подадена от П. П. П., чрез процесуалния представител адвокат Е. М., срещу решение № 187/25.05.2023г. по в. гр. д. № 7/2023г. на Русенския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 1399/08.11.2022г. по гр.д. № 1560/2021г. на Русенския районен съд, в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от касатора против Етажна собственост с административен адрес [населено място], пл. „Свобода“ № 7, вх.1 и вх. 5 осъдителен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 5150 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие незаконосъобразно приети решение на ОС на ЕС на 28.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.03.2021г. до окончателно изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да мотивира решението си, основано на доказателство, представено извън срока по чл. 131, ал. 3 ГПК;

2. Допустимо ли е въззивният съд да мотивира решението си въз основа на възражение, което не е направено от ответника с отговора на исковата молба, а е направено от него пред първата инстанция в писмените бележки след обявяване на делото за решаване;

По двата въпроса се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №199 от 01.02.2019г. по гр.дело №4108/2017г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №13 от 22.02.2013г. по гр.д.№508/2012г. на ВКС, II г.о., решение № 198 от 10.11.2015 г. по гр. д. № 2441/2015 г. на ВКС, І г.о.

Касаторът посочва, че в отговора на исковата молба не се съдържа възражение, че претендираната сума не се дължи, тъй като ищецът сам е заявил пред ОС на ЕС, проведено на 20.12.2017г., че се оттегля като управител и е напуснал събранието. Твърди, че това възражение е било заявено за първи път от ответника в писмените бележки, поради което съдът не е следвало да го вземе предвид.

3. Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на възражение, което не е било наведено от ответника нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба;

По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на приетото в т.4 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 230 по т.дело № 1090/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 5 по гр.дело № 822/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 104 по т.д. № 3894/2013г. на ВКС, І т.о.

Касаторът посочва, че ответната страна не е въвеждала възражение, че доколкото на събранието от 28.12.2017г. за освобождаването му като управител са гласували 65.613% от присъствалите собственици на 67.333% идеални части, то тези собственици биха предприели действия за освобождаването му като управител далеч преди да изтече мандата му. Поддържа, че при липса на подобно възражение от ответната страна съдът недопустимо го е въвел в спора и е основал решението си на него.

4. Следва ли да се приеме за доказана възможността за сигурно увеличение на имуществото, ако са налице доказателства за оправдано очакване на страната за реализиране на доход от възнаграждение като управител на ЕС, от който е бил лишен поради незаконосъобразно взети решения на ОС на ЕС;

5. Следва ли да се приеме за доказана по несъмнен начин пропусната полза, ако са събрани доказателства за факти, от които произтича реалната възможност за реализиране на ползата;

6. Длъжен ли е съдът да приеме за доказана по несъмнен начин пропуснатата полза, ако има събрани доказателства за размера и възможността за настъпването на пропусната полза и не са налице доказателства за съществуването на обективни факти, които ги опровергават. Касаторът поддържа, че приетото от въззивния съд по въпросите противоречи на Тълкувателно решение №3/2021год. на ОСГТК на ВКС, решение №50038 от 04.05.2023г. по гр.дело №3533/2020г. на ВКС, І г.о., решение №50042 от 03.04.2023г. по гр.дело №4107/2020г. на ВКС, ІV г.о.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Етажна собственост с административен адрес [населено място], пл. „Свобода“ № 7, вх.1 и вх. 5, представлявана от управителя Е. Б. К., не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството по делото е образувано по искова молба на П. П. П. срещу Етажна собственост с административен адрес [населено място], пл. „Свобода“ № 7, вх.1 и вх.5 като след оттегляне на две от предявените искови претенции, предмет на спора е останал предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, вследствие незаконосъобразно приети решения на ОС на ЕС от 28.12.2017г., в размер на 5150 лева. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът няколко мандата е бил избиран за управител на ответната етажна собственост. Последният му избор е бил през 2017г. с мандат от 01.02.2017г. до 31.01.2019г. С решение на общото събрание на етажната собственост от 28.12.2017г. ищецът е бил освободен като управител на етажната собственост и за такъв е бил избран „И. трейдинг мениджмънт“ Е.. С решение № 420/06.11.2019г. на Русенския окръжен съд са били отменени взетите на 28.12.2017г. решения на ОС на ЕС за освобождаване на ищеца като управител и за избор на нов управител. Ищецът твърди, че вследствие на незаконосъобразните решения на общото събрание на етажната собственост от 28.12.2017г. е претърпял имуществени вреди в размер на 5150 лв. за периода от 01.04.2018г. до 31.01.2019г., изчислени в размер на възнаграждението, което би получил като управител на етажната собственост за този период. С отговора на исковата молба, в срока по чл.131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск. Посочил е, че в претендирания период задълженията на управител на етажната собственост са били изпълнявани от „И. трейдинг мениджмънт“ Е., на което дружество е изплащано възнаграждение за това. В същият период ищецът не бил регистриран като управител на етажната собственост в [община] и не изпълнявал задължения, като такъв. Освен това възнаграждение на управителя се дължало само, ако изрично е гласувано такова. Въведени са били възражения за прихващане с насрещни вземания на етажната собственост.

При така наведените твърдения, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение по т.7 от проведено на 10.06.2014г. общо събрание на етажната собственост с административен адрес [населено място], пл. „Свобода“ № 7, вх. 1-5 е прието възнаграждението на управителя на етажната собственост да е в размер на минималната работна заплата за страната. На 17.01.2017г. е проведено общо събрание на етажната собственост, на което е взето решение, с което за срок от две години за управител на етажна собственост с административен адрес [населено място], пл. „Свобода“ №7, вх.1 и вх.5 е избран ищецът П. П.. На 20.12.2017г. е проведено ново общо събрание на етажна собственост с административен адрес [населено място], пл. „Свобода“ №7, вх.1 и вх.5, като в протокола от същото е отразено, че поради разногласия между Контролния съвет и управителя на ЕС относно отчета, документацията и контрола по изразходваните парични средства за издръжка и ремонт на ЕС, П. П. е заявил, че се оттегля като управител на ЕС и напуска ОС. На същото общо събрание е взето решение за свикване на извънредно ОС на ЕС на 28.12.2017г. при дневен ред включващ избор на домоуправител на ЕС. С решение по т.1 от дневния ред на проведеното на 28.12.2017г. общо събрание на ответната етажна собственост е освободен управителя на ЕС П. П. и за управител на ЕС е избрано „И. Т. Мениджмънт“ Е.. Посочено е, че решенията на общото събрание на ответната етажна собственост от 28.12.2017г. са отменени с влязло в законна сила решение № 420/06.11.2019г. по в.гр.д № 626/2019г. по описа на Русенския окръжен съд.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди претърпени от ищеца в резултат на незаконосъобразни решения на общото събрание на ответната етажна собственост. Взето е предвид, че решенията на етажната собственост, с които ищецът е освободен като неин управител и е избран друг управител, са отменени като незаконосъобразни с влязло в сила съдебно решение, поради което е прието за доказано противоправното поведение на ответника, изразяващо се в приемане на незаконосъобразни решения от общото събрание проведено на 28.12.2017г.

Съобразено е, че с решение на общото събрание на ответната етажна собственост от 10.06.2014г. е прието на основание чл. 19, ал. 7 ЗУЕС решение, че на управителя на етажната собственост се дължи възнаграждение в определяем размер - размера на минималната работна заплата за страната, както и че ищецът е избран за управител на етажната собственост за срок от две години с решение на общото събрание от 17.01.2017г., с мандат до 31.01.2019г. и в случай, че изпълнявал тази длъжност в процесния период от 01.04.2018г. Изложени са мотиви, че съгласно разрешението на тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023г. по т.д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС пропуснатите ползи следва да бъдат доказани със сигурност и липсва предвидена в закона презумпция по силата, на която пропуснатата полза да се предполага за настъпила. Съобразено е, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда и винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическа възможност за закономерно настъпване на увеличаването, както и че пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение и само при нейното доказване следва да се присъди обезщетение, което ще възстанови вредите от деликта, без да се допусне обогатяване на увреденото лице за сметка на деликвента.

Прието е, че събраните по делото доказателства не установяват по изискуемия от закона несъмнен начин твърдяната от ищеца пропусната полза. Съобразено е, че ищецът сам е заявил пред присъствалите на общото събрание от 20.12.2017г. собственици, че се оттегля като управител на етажната собственост и е напуснал събранието, поради което неизпълнението на задълженията на управителя на ЕС, респективно дължимостта на възнаграждението за това през процесния период не е в резултат на отменените със съдебен акт решения на общото събрание на етажната собственост, а се дължи и на изявената от самия ищец воля повече да не ги изпълнява. Изложени са съпътстващи мотиви, че от протокола от проведеното на 28.12.2017г. общо събрание на етажната собственост е установено, че за освобождаването на ищеца като управител на етажната собственост са гласували собствениците на 65.613 % идеални части от общите части на ЕС, при представени 67.333% ид.ч. от общите части на ЕС като наличието и изразяването на желание от собствениците на близо 2/3 от ид. части на ЕС да освободят ищеца като управител на етажната собственост обосновава извод, че дори и при липса на отменените решения на ОС на ЕС от 28.12.2017г. тези собственици биха предприели действия по освобождаване на ищеца като управител на етажната собственост далеч преди изтичане на мандата му.

Посочено е, че през процесния период ищецът не е изпълнявал задълженията на управителя на ЕС, а тези задължения са възложени на трето за спора лице срещу заплащане на възнаграждение от ЕС. Прието е, че определянето на възнаграждение по чл. 19, ал. 7 ЗУЕС в полза на управителя на етажната собственост не води до неговата неизменна дължимост до прекратяване на мандата му, тъй като отношенията между управителя и представляваната от него етажна собственост се подчиняват на общите правила на ЗЗД и възнаграждението би било дължимо само при изпълнение на задълженията на управителя на ЕС, а по делото е безспорно установено, че в процесния период задълженията на управителя на ЕС са изпълнявани не от ищеца, а от трето за спора лице. Изложени са съображения, че пълното неизпълнение на задълженията на управителя на ЕС би довело до липса на задължение на ЕС да му заплати определеното от нея възнаграждение, което също води до извод за недоказаност на твърдените от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи. Прието е, че увеличението на имуществото на ищеца с определеното възнаграждение на управителя на ЕС за процесния период не би настъпило със сигурност при липса на отменените решение на ОС на ЕС от 28.12.2017г., а би зависило също от това дали той се е оттеглил и неизпълнява задълженията на управител на ЕС, избран е друг управител на ЕС или друго лице е изпълнявало задълженията на управител на ЕС в този период. Формиран е решаващ правен извод, че по делото не е доказана сигурна възможност за увеличаване на имуществото на ищеца, а само логическа възможност за настъпване на такова, поради което не е завършен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД и исковата претенция е отхвърлена като неоснователна.

С оглед така изложените от въззивния съд съображения и като съобрази особеностите на разгледания случай, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените в изложението правни въпроси.

Действително доводът, че на проведеното на 20.12.2017г. общо събрание на ЕС П. П. сам е заявил, че се оттегля като управител и е напуснал общото събраните, е наведен за първи път от ответника в писмена защита, представена в определения от първоинстанционния съд срок. Този довод обаче не може да бъде определен като възражение, по което съдът има правото да се произнесе само ако е въведено в спорния предмет в предвидените в ГПК срокове. Доводът се основава на писмено доказателство, представено след като първоинстанционният съд е разпредели доказателствената тежест между страните, дал е съответните указания и е предоставил възможност на страните да ангажират доказателства, и на съдържащо се в него изявление, което съдът следва да вземе предвид и да анализира при обсъждане на събраните по делото доказателства. Обсъждайки този довод при извършването на анализа на доказателствата в тяхната съвкупност, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. При постановяването на посочените от касатора решения, вкл. и ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът е имал предвид възможността за разглеждане и произнасяне по правопогасяващи и правоизключващи възражения, но не и по доводи, касаещи преценката на доказателствата и формирането на правни изводи, основани на последиците от установените от тези доказателства факти и обстоятелства. Навеждането на довод по основателността на предявения иск при извършван от страната в производството анализ на доказателствата, не се възприема в практиката на ВКС като самостоятелно възражение, което следва да бъде направено в отговора на исковата молба или най-късно в първото съдебно заседание по делото. Още повече като се има предвид, че страната разполага с възможност да извърши такъв анализ и да изложи правните си съображения едва след като събирането на доказателствата по делото приключи. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд да основе решението си само на възражения, въведени в спорния предмет в отговора на исковата молба или най-късно в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса за правомощията на въззивния съд да вземе предвид само доказателствата, които са представени в производството своевременно, доколкото касаторът не посочва такива доказателства и не се установява въззивният съд да е обсъждал доказателства, представени и приети след настъпването на процесуалната преклузия. По отношение на протокола от проведеното на 20.12.2017г. общо събрание подобен извод не може да бъде направен по вече изложените съображения, свързани с представянето му като доказателство по делото.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за допустимостта въззивният съд да основе решението си на възражение, което не е било наведено от ответника нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба. Съобразяването от страна на въззивния съд на обстоятелството колко идеални части притежават гласувалите за определено решение етажни собственици представлява част от преценката на съдържащите се в представените доказателства данни за релевантните за спора факти и обстоятелства, която съдът е длъжен да извърши като инстанция по съществото на спора. Както последователно приема ВКС в своята практика, въззивният съд като инстанция по същество, е длъжен да извърши самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства в рамките на предмета, по който дължи произнасяне. В съответствие с така установената съдебна практика въззивният съд е съобразил и посоченото по-горе обстоятелство и е достигнал до съответния извод при извършването на преценката си по основателността на предявения иск. При това следва да се отбележи, че съображенията на въззивния съд, основани на обстоятелството колко идеални части притежават гласувалите за определено решение етажни собственици, както вече беше посочено по-горе, са съпътстващи основните му правни изводи и поради това въпросът сам по себе си не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване.

По отношение на останалите въпроси, които касаторът поставя в изложението, следва да бъдат взети предвид особеностите на настоящия случай, а именно, че се претендира обезщетение за ползата, която предявилото иска лице е пропуснало да реализира поради незаконосъобразно взетите решения от ОС на ЕС, а именно да получи възнаграждение като управител на ЕС през исковия период.

Категорична и непротиворечива е практиката на съдилищата по приложението на чл. 19, ал. 7 ЗУЕС, а именно че определянето на възнаграждение на управителя на етажната собственост е в правомощието на общото събрание, което взема такова решение едновременно с избора на определено лице за управител. Определеното възнаграждение касае периода, за който е взето решението, дължимо е на лицето, което през този период изпълнява съответната функция и то само ако същата е била изпълнявана реално. Разпоредбата на чл. 19, ал. 7 ЗУЕС в този смисъл е ясна и не се нуждае от специално тълкуване с оглед настоящата хипотеза, доколкото законът не съдържа различни правила при освобождаването на управителя. Твърденията на касатора, че би получавал възнаграждение ако беше заемал длъжността и през исковия период, са основани изцяло на предположения, а не на оправдани очаквания, както се поддържа в касационната жалба и изложението към нея.

Посочените от касатора решения на ВКС не обосновават друг извод, тъй като касаят съвършено различни хипотези. Освен това следва да се отбележи, че в решение №50038 от 04.05.2023г. по гр.д.№3533/2020г. на І г.о. на ВКС е прието, че ищците е следвало да докажат, че ако не бяха вредите, апартаментът е щял да бъде отдаден под наем и в това му състояние и искът е отхвърлен, доколкото такива доказателства не са били представени, в каквато насока са и изводите на въззивния съд. В решение №50042 от 03.04.2023г. по гр.д.№4107/2020г. на ІV г.о. на ВКС пък предявените искове са уважени, като е прието за установено, че незаконните актове са единствената причина ищецът да пропусне да реализира претендирания доход, докато настоящият случай е различен и подобен извод не би могъл да бъде направен. Изводите на въззивния съд изцяло съответстват на приетото в ТР №3/13.01.2023г. по тълк.д.№3/2021г., а именно, че пропуснатите ползи следва да бъдат доказани със сигурност.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение