Определение № 1225 от 23.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4043/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 153/01.08.2022 г. по в. гр. д. № 91/2022 г. Кърджалийският окръжен съд е отменил решение № 119/15.03.2022 г. по гр. д. № 106/2021 г. на Районния съд - Момчилград и е отхвърлил предявения от Н. М. Я. срещу С. Х. Х., С. Р. Х. и С. Р. Х., последният непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка С. Х. Х., тримата- наследници на Р. С. Х., положителен установителен иск за собственост на дворно място с площ от 400 кв. м., съставляващо УПИ VI-69 от кв. 20 по плана на [населено място], [община], и е присъдил в полза на ответниците разноски за двете инстанции в размер на 1 425 лева.

Касационна жалба вх. № 2386/26.08.2022 г. /п. кл. от 24.08.2022 г./, допълнена с касационни жалби вх. № 2518/08.09.2022 г. и вх. № 2541/12.09.2022 г. /п. кл. от 08.09.2022 г./, са подадени от ищцата, която иска въззивното решение да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация С. Х. Х. и С. Р. Х. - ответници по иска, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

В касационните жалби, които съдържат и изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с доказателствените преклузии, настъпили в първоинстанционното съдебно производство;

2. Има ли правомощие въззивният съд с преклудирани доказателства да опровергава други доказателства по делото и да обосновава своите правни изводи на такова опровергаване;

3. Длъжен ли е въззивният съд когато приема, че следва да се даде вяра на свидетелите, разпитани в районния съд, да се мотивира защо, когато районният съд е приел по вътрешно свое убеждение, че не следва да им се дава вяра и показанията им не следва да бъдат кредитирани;

4. Когато ищецът по един установителен иск за право на собственост върху недвижим поземлен имот твърди в исковата си молба, че владението е започнало върху имота преди неговата първа и единствена регулация, трябва ли да посочва в исковата молба от кога владее и уширението на имота с регулацията, извършена със ЗРП, за който е известно кога е бил приет; а ако не е направил това посочване, следва ли да му бъде указано от районния или въззивния съд да уточни по този въпрос исковата си молба;

5. Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази, след обсъждане и/или оглеждането им, с веществените свидетелства на твърдяното давностно владение /развалини от стара паянтова къща, от дървена ограда, съществуващи в имота дървен гараж, яма с гасена вар, плодни дръвчета и др. п./, безспорно установени по делото;

6. Може ли установеното по едно дело ограничено вещно право на преминаване да изключва /възпрепятства/ придобиването на служещия /процесния/ недвижим имот по давностно владение;

7. Застрояването със стопанска сграда /обор/ на процесния недвижим имот от страна на ответника по установителен иск за право на собственост, придобито по давностно владение, води ли до отхвърляне на иска, когато застроената и ползвана по този начин площ е по-малко от минималната площ за парцел или това застрояване може и трябва да се квалифицира като придобиване на суперфиция по давност;

8. Ако въззивният съд приеме, че ищецът не е доказал придобивно давностно владение върху един поземлен имот - в смисъл върху целия имот, как следва да процедира - да отхвърли изцяло предявения за имота установителен граждански иск, или следва да го приеме за частично основателен и доказан.

Жалбоподателката поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 1-во ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Позовава се и на решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 1031-54-IV-то г. о.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 2-ро ГПК е поставен въпросът: при направено признание на иска в първата съдебна инстанция, когато ищецът не е направил искане за прекратяване на съдебното производство и произнасяне на съдебно решение при условията на чл. 237 ГПК, а първата инстанция не е дала подходящ срок, в който той да заяви изрично дали иска постановяването на решение, основано на признанието на иска, длъжна ли е въззивната съдебна инстанция да направи това.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Ищцата твърди, че по наследство и давностно владение, продължило явно, непрекъснато и спокойно повече от 10 години, е собственица на дворно място, съставляващо УПИ VI-69 от кв. 20 по плана на [населено място]. Представила е частен писмен договор от 30.03.1945 г. с нотариална заверка на подписите от 24.02.1947 г., от който се установява, че Каяла Я. Каяла е закупил една къща в [населено място] от 40 кв. м. и незастроено място около 200 кв. м., заедно с дама в двора, като владението му е било предадено още през 1940 г., когато била заплатена цената. Един от наследниците по закон на купувача е М. Каяла Я., съпруг на ищцата, с която е сключил граждански брак на 20.06.1977 г. След смъртта си на 26.11.2014 г. М. Я. е оставил за наследници по закон ищцата и три деца. Ищцата твърди, че след смъртта на съпруга й ответникът завладял нейното място, направил стопанска сграда и тоалетна и стоварил две коли камъни, а нея пъдел от имота, за което няколко пъти сигнализирала полицията, а до общината, РДНСК - Кърджали и прокуратурата подавала жалби за изваждането му от имота.

Ответникът, който в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подал писмен отговор, е заявил, че са съседи през пътека с имота на ищцата, в който никога не е влизал и няма работа с нейния имот. Представил е н. а. № 171/22.12.2020 г., с който той и съпругата му С. Х. Х. са признати за собственици на основание давностно владение на двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв. м. и масивна стопанска сграда със застроена площ 51 кв. м., построени в поземлен имот с площ 458 кв. м. по геодезическо измерване, представено по делото; като граница на изток в нотариалния акт е записано „пътека“. Според удостоверение изх. № 94-00-2835/07.08.2020 г. на Община - Кирково обект „стопанска постройка“ със застроена площ 51 кв. м. в УПИ VI от кв. 20, построен през 1974 г. съгласно нотариално заверена декларация рег. № 360/30.07.2020 г., е търпим строеж, не подлежи на премахване и забрана за ползване. На поставен на основание чл. 176 ГПК въпрос: „кой е неговият имот в кв. 20, пл. сн. №, квадратура и съседи“, ответникът е отговорил: „Имам имот в тази местност, той си ми е останал от баща ми. Изкарах си нотариален акт и всичко си имам“.

Кадастралният, застроителен и регулационен план на [населено място] са одобрени със заповед № 645/06.07.1977 г. В него имот пл. № 69 от кв. 20 е записан на името на Я. К. К. и М. К. К. /М. Каяла Я./, а за имота е отреден УПИ VI-69 от кв. 20, който е с неуредени при действието на ЗТСУ /отм./ регулационни сметки; не са постъпили и искания в срока по пар. 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ.

От заключението на техническата експертиза и обясненията в съдебно заседание на вещото лице инж. Г. Керушев е установено, че за имота, описан в договора от 30.03.1945 г. с площ около 200 кв. м., следва да се има предвид имот пл. № 69, който е с графично определена площ 155 кв. м. Спорният УПИ VI-69 от кв. 20 е с графично определена площ 403 кв. м. Имотът по договора от 1945 г. и спорният парцел се припокриват частично, като само 105 кв. м. от имот пл. № 69 попадат в УПИ VI-69 от кв. 20. В частта на припокриване има паянтова сграда от дървена конструкция - гараж, и развалина - съборена стара сграда/и/; в плана не е отразено в имота да е бил изграден дам. В парцела има построени една стопанска сграда с площ 51 кв. м. и една тоалетна като сключено застрояване, които са извън границите на имот пл. № 69; в северозападния край на парцела е изградена масивна в едната си част ограда, имаща ролята и на подпорна стена, която не възпрепятства достъпа до имот пл. № 69. Източната част на парцела е обрасла, като дървесната растителност се състои от десетина акации и две плодни дръвчета - джанки, чиято приблизителна възраст е 20 години, има и два стари пъна. Не е установено наличието на купчина камъни с обем около два самосвала, но е констатирано наличието на яма с гасена вар.

По делото е прието и заключение на вещото лице инж. Е. Я., според което стопанската сграда с площ 46 кв. м. е построена преди 2014 г. Към нея е пристроена тоалетна с площ 3 кв. м. и навес от запад с площ 5.4 кв. м., като измазването на тоалетната и изграждането на пристройката от запад са извършени в период преди около 8-10 години.

По делото са събрани и гласни доказателства.

Въззивният съд е приел, че ищцата е собственица по наследство и давностно владение на поземлен имот пл. № 69 с площ 200 кв. м., ведно с построеното в него паянтово жилище. Приел е обаче, че от събраните по делото доказателства не е установено по безспорен начин ищцата и нейният наследодател да са установили трайна фактическа власт с намерение за своене на процесния имот с площ 400 кв. м., от кой момент са започнали да владеят целия урегулиран поземлен имот, както и как и с какви действия е установена фактическата власт върху него. В исковата молба не са въведени твърдения относно тези обстоятелства. Свидетелите Сами М. Т., Д. Сами М. и П. Г. Т. също не доказват твърденията на ищцата за установено владение върху целия парцел. Напротив - тези твърдения се опровергават от показанията на свидетелите С. М. А., И. Р. Х. и О. Ю. Ю., които сочат, че между имотите на страните има пътека, по която хората от селото минавали, за да отидат до чешмата, а св. С. М. А. сочи, че през 1974 г. е построил обор на бащата на първоначалния ответник - С. Х.; опровергават се и от заключението на вещото лице инж. Я., че стопанската сграда е построена преди 2014 г., а измазването на тоалетната и изграждането на пристройката от запад са извършени преди около 8-10 години. В заключение въззивният съд е приел, че от анализа на всички събрани доказателства не се установяват твърденията за владение върху целия дворищнорегулационен парцел с площ от 400 кв. м., продължило повече от 10 години, поради което е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск.

При тези мотиви към обжалваното решение налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставените трети и пети въпроси, които са обусловили решаващия извод на въззивния съд, и са обобщени и уточнени от настоящия състав на ВКС, I-во г. о., съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите в хипотезата на предявен иск за собственост на дворищнорегулационен парцел /урегулиран поземлен имот/, придобит по наследство и давностно владение, основано на частен писмен договор, при наличие на веществени свидетелства за осъществявана фактическа власт върху частите извън площта по договора, както и в рамките на този имот. Спецификата на разглеждания случай налага касационното обжалване да се допусне на поддържаното от жалбоподателката основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.