Определение № 844 от 24.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4862/2023 г.

Производство по чл. 248, ал.1 ГПК. Образувано е по молба на Н. А. Н., подадена чрез пълномощника му адв. С. Б., с искане за изменение на постановеното по настоящото дело решение № 4 от 08.01.2025 г. в частта на разноските. Сочи, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е бил насочен срещу всички наследници на И. В., затова отговорността за разноските, направени от ищците, следва да се понесе от всички ответници, а не само от Н. Н.. Молителят счита, че процесуалното поведение на ответниците не е относимо към тяхната отговорност за разноски, доколкото не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК. Насрещните страни по молбата не изразяват становище. Молбата е подадена в едномесечен срок от постановяване на решението. Тя е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 248 ГПК и от процесуално легитимирана страна – ответник по касация. За да се произнесе по искането, съставът съобрази следното: С решение № 4 от 08.01.2025 г., постановено по настоящото дело, по отношение на ответниците по иска С. С. Б., К. С. Б., Й. С. М., Н. А. Н., С. А. П., П. С. В. и Д. С. В. е признато за установено, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния поземлен имот към момента на образуване на ТКЗС. Разноските, направени от ищците, са възложени на Н. А. Н., който е осъден да ги заплати. Молбата за изменение на решението по разноските е неоснователна. Отговорността за разноски се разпределя между страните съобразно изхода на делото. Разходите на страната, спечелила делото се възстановяват от насрещната страна, тъй като имуществената й сфера е намалена поради направените разходи за защита в съдебното производство. Смисълът на това законодателно разрешение, залегнало в чл. 78 ГПК, е обезщетяване на страната за средствата, с които е обедняла, вследствие участието й в съдебния спор. Отговорността за разноски почива на принципа на отговорност за неправомерно поведение. От всички ответници само Н. Н. е изразил становище по иска като го е оспорил. Заявил е, че той владее процесния имот заедно със съпругата си. Заявлението за заснемане на процесния имот, възстановен в полза на наследниците на И. В., и искането за издаване на решение по чл.45, ал.1 ППЗСПЗЗ са подадени също само от Н.. Изложеното налага извод, че единствено ответникът Н. Н. с поведението си е дал повод за завеждане на делото, инициирайки заснемането на имота и възстановяването му в реални граници. Видно от данните по делото, той е завладял имота и го е считал за свой. От всички ответници единствено Н. Н. с поведението (извънпроцесуално и процесуално) си е станал повод за завеждане на делото и извършването на разноски от ищците, поради което и само той носи отговорност за възстановяването им. Друго разпределение на разноските между ответниците, каквото е искането в молбата за изменение на решението, би било несправедливо и противно на принципа Qui habet commoda, ferre debet onera. След като в случая само ответникът Н. Н. е оспорвал правата на ищците – както преди предявяване на иска, за което фактически е станал причина с поведението си, така и в хода на процеса, само той дължи направените от тях разноски. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение