Определение № 60490 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1120/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Д. Н. И. чрез адв.В. Д. срещу решение № 260060 от 15.10.20г.по в.гр.дело № 308/20г.на Русенски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 313 от 25.02.20г.по гр.дело № 2694/19г.на Русенския районен съд. Касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси: 1.Следвало ли е съдът,при частичен иск и уважена по него искова претенция да се позове на чл.115 ал.1 б.“ж“ЗЗД и да се произнесе,че давност не тече за останалата непредявена,но посочена част от целия иск; 2.Следва ли да се приложи разпоредбата на чл.116 а ЗЗД ,че когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. Ответникът по жалбата не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено,че с нот.акт № 42/19.10.10г.“Н. Енд Ко“ЕООД чрез едноличния си собственик Н. Д. Н. е прехвърлил на „ПГС-96“ООД, чрез управителя му М. Г. М., правото на строеж на описаните в нотариалния акт жилищни обекти в пететажната жилищна сграда в режим на етажна собственост, която ще бъде построена в дворно място,представляващо ПИ № 63427.2.1687 по КК на [населено място], с административен адрес: [улица].,със съответните припадащи се ид.части от правото на собственост върху дворното място, срещу задължение на приобретателя да обезщети имотно Д. Н. И. – ищец по делото, Н. Д. Н., Н. Н. Ж., А. Д. И. и Н. И. М. – собственици на право на строеж и възложители,които са се съгласили след построяване на сградата да получат в обезщетение конкретни обекти.За Д. И. е уговорено предаването на ап.3 на втория етаж на сградата с площ от 57.73 кв.м.,заедно с избено принадлежащото избено помещение № 1 и припадащите се ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж.В договора от 19.10.10г.,сключен между възложителите и „ПГС-96“ООД е уговорено,че изпълнителят следва да завърши напълно сградата и да предаде апартаментите в 18-месечен срок,считано от 19.10.10г.,т.е.до 19.04.12г.На 7.05.13г.Д. И. и изпълнителят са постигнали споразумение поради неспазване на срока за завършване на строителството,изпълнителят да му изплати сумата от 4800 лв, на три равни вноски с падежи 10.05.13г.,12.06.13г.и в деня на сключване на окончателен договор за покупко-продажба на апартамента.Установено е,че сградата е въведена в експлоатация на 19.04.18г. С решение № 1012 от 4.08.17г.по гр.дело № 6774/16г.на РС-Русе е отхвърлен предявения от Д. Н. И. иск за заплащане на сумата от 14400 лв,представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение по договора за изработка и строителство от 19.10.10г.,дължима за периода от 29.11.13г.до 29.11.16г.С решение от 5.06.18г.по гр.дело № 772/18г.на РС-Русе „ПГС -96“ООД е осъдено да заплати на Д. И. сумата 2000 лв ,представляваща част от дължимо обезщетение за неизпълнен договор за изработка и строителство от 19.10.10г.,за периода от 29.11.13г.до 29.12.17г.,ведно със законната лихва,считано от 2.02.18г.до окончателното изплащане. По делото е изслушана е съдебно-техническа експертиза,която е дала заключение,че стойността на извършените СМР според свидетелските показания е 4095.85 лв, а при огледа на място стойността на установените е 2630.90 лв. Във връзка с направено възражение за прихващане от ответника, прието е от свидетелските показания,че ответникът за своя сметка е извършил в апартамента на ищеца множество допълнителни строително монтажни работи,поради което същото е уважено за сумата 2630.90 лв съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза. При тези данни по делото въззивният съд е приел,че при безспорното между страните обстоятелство,че средният пазарен наем за процесния апартамент е 247 лв месечно или за процесния период от 29.11.13г.до 29.12.17г.обезщетението възлиза общо на 12103 лв.От тази сума е приспаднал уговорената с дружеството неустойка за забавено изпълнение в размер на 4800 лв посочения период и е приел,че разликата от 7303 лв е установеният размер на дължимото обезщетение за претърпени вреди над тази неустойка.В случая обаче, при надлежно направено възражение от страна на ответника, е прието, че за периода до 13.05.16г.вземането е погасено по давност.За периода от 13.05.16г.до 29.12.17г.искът не е погасен по давност и се дължат 2831 лв.За периода 1.01.18г.до 19.04.18г.дължимото обезщетение е в размер на 897.43 лв. От общото дължимото обезщетение, при съобразяване възражението за изтекла погасителна давност в размер на 3728.43 лв съдът е приспаднал присъдената по гр.дело № 722/18г.сума от 2000 лв и са останали дължими 1728.43 лв. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол- разрешени материално правни и процесуално правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.Отговор на поставените в изложението въпроси е даден в Тълкувателно решение № 3/16г.от 22.04.19г.по тълк.дело № 3/16 на ОСГТК на ВКС- т.1.Прието е,че предявяването на иска за парично вземане като частичен няма за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Обжалваното решение не се разминава по правни изводи със задължителната практика. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.