Определение № 5812 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4713/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Х., чрез адв. Д. срещу определение №4069/04.09.06.2025г. по в. ч. гр. д. №1905/2025г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено разпореждане №24175/11.06.2025г., постановено по гр. дело №773/2023г. по описа на ВРС, с което молбата му по чл. 63 ГПК е оставена без уважение, а подадената въззивна жалба-върната поради неотстранени в срок нередовности. Според жалбоподателя обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, поради което моли за неговата отмяна. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдението, че по следните въпроси няма практика на ВКС или задължителна такава по чл. 290 ГПК:

1. След като първоинстанционният съд приема, че не са изпълнени указанията за представяне на доказателства, че жалбоподателят е бил извън страната за целия процесуален срок, а въззивният съд, като потвърждава това определение приема, че се „касае само за заплащане на ДТ, която не била непосилна за страната и отсъствието и не било релевантно за заплащането”, по такъв начин въззивният съд не променя ли фактическата обстановка, върху която изгражда своите правни изводи?

2. „Липсата на доказателства, по-точно несъществуването в правния мир на такива по отношение на свободното придвижване на хора в рамките на ЕС, прави ли искането по чл. 63 ГПК немотивирано?“

Независимо от предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, частният жалбоподател счита, че обжалваното въззивно определение следва да се допусне до касационно обжалване тъй като страда „очевидна неправилност“ - касационно основание по чл. 281, ал. 2, предл.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е съобразил, че срещу постановеното първоинстанционно решение от ответника Р. Х., чрез адв. Д. е подадена въззивна жалба вх. №29204/31.03.2025г., която с разпореждане №13941 от 02.04.2025г. е оставена без движение с указания за внасяне на дължимата държавна такса в размер на 90 лв. в едноседмичен срок.

Преди изтичане на срока за изпълнение на горното разпореждане, с молба, изпратена по пощата на 07.05.2025г. адв.Д. е поискал продължаване на срока на осн. чл.63, ал.1 ГПК с изложени твърдения, че жалбоподателят отсъства и ще се върне на 12.05.2025г. /т.е. след края на определения срок/, а без неговото становище е невъзможно изпълнение на указанията в срок.

С разпореждане №19530/13.05.2025г., съдът е задължил молителя в едноседмичен срок да представи доказателства, че в продължение на срока, определен с предходното разпореждане, жалбоподателят се е намирал извън страната, както и да уточни налице ли е противоречие между становищата на представляван и представител, налагащо съгласуване на действията.

В депозираната молба вх. №49604/04.06.2025г. е посочено, че жалбоподателят не разполага с доказателства, че се е намирал извън страната. Уточнява се, че не е налице противоречие между становищата на доверител и адвокат, но е следвало на спокойствие на ответника да бъде обяснена възможността за обжалване.

При тези данни, въззивният състав изцяло е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата по чл.63 от ГПК. Посочил е, че липсват наведени твърдения заплащането на дължимата държавна такса в размер на 90лв. да е непосилна за страната, което евентуално да обоснове искане за продължаване на срока за внасянето на същата. Фактът, че страната, но не и процесуалният й представител, се намира в чужбина не възпрепятства внасянето на държавната такса, тъй като процесуалният представител може да внесе същата от името и за сметка на доверителя си в срок. Съдът е изложил, че предвид съвременните средства за комуникация, адвокатът и неговият довереник могат да общуват дистанционно, като съществува и възможност за лично дистанционно /от чужбина/ внасяне на дължимата държавна такса по сметка на съда. Посочил е, че липсват както твърдения, така и представени доказателства за невъзможност да се осъществи контакта между страната и процесуалния й представител по телефон или чрез мобилно приложение. Изложил е, че доколкото въззивната жалба вече е била подадена, то би следвало консултацията с клиента му вече да е осъществена, поради което внасянето на държавната такса се явява само формалност. В заключение въззивният съд е приел, че предвид неоснователността на молбата по чл.63 от ГПК и оставянето й без уважение, срокът за изпълнение на указанията на съда се явява пропуснат. Поради това и въззивната жалба е подлежала на връщане, както правилно е сторил ВРС.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното определение по следните съображения:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или, независимо от предпоставките по ал.1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от окръжния съд определение.

Във връзка с първия поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. на ВКС по т. д. №6/2017г. на ОСГТК, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с приетото в същото, че съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството, като по този начин е изпълнил своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност, изложени в частната жалба.

По втория поставен въпрос следва да се отбележи, че изискването на доказателства за наличието на уважителни причини следва от самото съдържание на разпоредба на чл. 63 ГПК, според която срокът може да бъде продължаван по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличието на уважителни причини т.е. по изключение. В този смисъл непредставянето на доказателства, че страната е в чужбина, е неизпълнение на указание на съда, дадено в изпълнение на законовото изискване за установяване на уважителна причини, обосноваваща необходимостта от продължаване на определения в ГПК срок.

По изложените съображения касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да бъде допуснато.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното определение, на която се позовава жалбоподателят в последната част на изложението си. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на акта, без да е необходимо запознаване и анализ на фактите по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Неизпълнението в срок на дадените от съда указания за отстраняване на констатирани нередовности на въззивната жалба е основание за връщане на същата съобразно разпоредбата на чл. 262, ал.2 ГПК, предвид което произнасянето на въззивния съд е съобразено както с точното тълкуване на посочената разпоредба, така и с непротиворечивата съдебна практика по нейното прилагане. Изводите, до които е достигнал съдът не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.