Определение № 50620 от 22.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2461/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Й. Д. срещу решение №260758/03.06.2021г. по в.гр.д. №3080/2020г. на Пловдивски окръжен съд, VIII граждански състав. С него е потвърдено решение от 25.09.2020г. по гр.д. № 11964/2019г. на Пловдивски районен съд, ГК, XVII състав, с което е признато за установено, че Н. Й. Д. дължи на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 18 000 лв. – главница, представляваща заплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка – полица № 22113002358142, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2019г. до окончателното заплащане, както и разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед №4068/17.05.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 5439/2019г. на РС – Пловдив. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на съда за основателност на иска, като твърди, че ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин всички факти и обстоятелства, на които основава претенциите си и техния размер. В тази връзка поддържа, че застрахователят не е установил претърпените от пострадалия П. В. неимуществени вреди, които е обезщетил. Поддържа още, че размерът на обезщетението е завишен, като навежда доводи за неспазване на уредената от застрахователя процедура по определянето му, както и за наличие на неясни мотиви на съда относно причините за определяне на сумата от 18 000 лв. като дължимо обезщетение. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател сочи като обуславящи въпросите: 1/ За определянето на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД; 2/ За необходимостта по делото да бъдат събрани доказателства за обстоятелствата от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди; 3/ Относно значението на проведеното пред застрахователя производство по изплащане на претендираното обезщетение – предмет на регрес. Твърди, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на ППВС №4/23.12.1968г., решение № 158/28.11.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о., решение №107/29.07.2021г. по гр.д. №5914/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №158/04.06.2012г. по гр.д. №708/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №70/27.04.2012г. по гр.д. №748/2011г. на ВКС, III г.о., решение №61/27.03.2018г. по гр.д. №3291/2017г. на ВКС, III г.о., решение №186/21.12.2017г. по гр.д. №1780/2017г. на ВКС, III г.о., решение №59/12.05.2016г. по гр.д. № 3340/2015г. на ВКС, III г.о., а по втори въпрос – на решение №92/02.08.2016г. по т.д. №965/2015г. на ВКС, I т.о. Поддържа, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение, поради очевидно неправилно определяне на размера на обезщетението, както и поради съществени процесуални нарушения. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди още, че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първите две предпоставки от фактическия състав на предявения от ЗК „Лев Инс“ АД против Н. Й. Д. иск по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.274, ал.1, т.1, пр.1 от КЗ /отм./ са установени със задължителната сила на споразумението, постигнато по н.о.х.д. №150/2014г. на Пловдивски районен съд, съгласно което на 23.12.2013г. ответникът при управление на лек автомобил „Нисан А.“ е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил на П. К. В. три средни телесни повреди, като деянието е извършено в пияно състояние – с концентрация на алкохол в кръвта 2,30 промила. Приел е за безспорно установена и третата предпоставка – наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ за управлявания от Н. Й. Д. при произшествието лек автомобил. По отношение на релевираното от ответника възражение, че собственик на автомобила и страна по застрахователното правоотношение е трето лице, въззивният съд е изтъкнал, че отговорността му към платилия застраховател, встъпил в правата на увредения, се ангажира не на основание сключен с него договор, а като извършител на деянието, в резултат на което са настъпили вредите. Съобразявайки представеното по делото платежно нареждане, решаващият състав е приел за безспорно установена и четвъртата предпоставка – ищецът е заплатил на пострадалия сумата от 18 000 лв. като обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие нанесените му травматични увреждания. Счел е за неоснователно въведеното от ответника възражение, че не е ясно за какво е заплатено претендираното обезщетение, тъй като не са посочени поотделно размерите на отделните травматични увреждания, като е изтъкнал, че при определяне на размера на обезщетението за претърпени множество телесни увреждания не е задължително да се конкретизират размерите за всяко от тях поотделно. Счел е още за неоснователно и възражението, че застрахователят не е спазил установената процедурата по определяне на размера на обезщетението, като е акцентирал, че съдът извършва самостоятелна преценка относно основанието за извършеното плащане, като при определяне на размера на дължимото обезщетение изхожда от принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд е съобразил заключението на съдебно – медицинската експертиза и е приел за установено, че на П. К. В. са причинени открито счупване на лява раменна кост, довело до трайно затрудняване на движението на горен ляв крайник; счупване на лявата ключица, причинило трайно затрудняване на движението на горен ляв крайник; счупване на 5-то, 6-то, 7-мо и 8-мо ребро, довело до трайно затрудняване на движението на снагата; контузия на главата и на тялото; контузия на лявата очна ябълка; разкъсно – контузна рана по горния клепач на лявото око; травматичен оток и кръвонасядане на горния клепач на лятото око. Отчел е, че непосредствено след увреждането – на 23.12.2013г., пострадалият е претърпял операция за наместване на костните фрагменти на счупената лява раменна кост и фиксация с две Киршнерови игли, след което му е поставена гипсова шина; след по – малко от месец е претърпял втора операция с цел разделяне на мишнична кост; след още два месеца е претърпял трета операция с цел премахване на двете Киршнерови игли, след което е последвала рехабилитация. Съобразил е, че оздравителният процес е продължил 7-8 месеца поради настъпили усложнения – сраствания, като е акцентирал, че неминуемо пострадалият е изпитвал значителни по интензитет болки и страдания, търпял е продължителен период от време затруднения на движението на левия горен крайник и на снагата, както и е изпитвал значителни неудобства в резултат на обездвижването и невъзможността да се обслужва сам. С оглед на тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение възлиза на 18 000 лв. Предвид установеното наличие на предвидените в закона предпоставки за встъпване на платилия застраховател в правата на пострадалия, решаващият състав е заключил, че процесната сума се дължи от ответника, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 08.04.2019г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият формулиран от касационния жалбоподател въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.274, ал.1 от КЗ /отм./, но не се доказва релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното решение – цитираното от касатора ППВС №4/23.12.1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС №4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и други. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил именно възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, а именно: вида и характера на уврежданията, продължителността и сложността на лечението, продължителността и степента на болките и страданията, причинения физически, психически и битов дискомфорт, продължителността на оздравителния и възстановителния период. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика. Дори и да бе основателно твърдението на касатора, че съдът неправилно е формирал изводите относно размера на присъденото обезщетение, тъй като не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение, респективно би съставлявало основание за касиране на атакувания акт като неправилен по чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос относно необходимостта по делото да бъдат събрани доказателства за обстоятелствата, от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, доколкото същият съставлява единствено оплакване за неправилност на изводите на съда по конкретния спор. Отделно, атакуваният акт е постановен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1-т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, даващо принципен отговор на въпроса за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Съгласно тълкувателното решение, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е преценил доказателствата по делото, които е счел за относими за спора, и е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и отговора й в контекста на критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Не е обуславящ за изхода на спора третият въпрос, поставен с оглед доводите на касатора, че при извънсъдебното плащане на обезщетението на пострадалия, от застрахователя не е била назначена комисия съгласно чл.16 ал.2 от Наредба №24 от 08.03.2006г., която да определи размера на обезщетението. По приложението на чл.274 ал.1 от КЗ /отм./ е формирана постоянна практика на ВКС с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №130 от 03.05.2012г. по т.д.№244/2010г. на ВКС, I т.о., решение №216 от 08.09.2014г. по т.д.№839/2012г. на ВКС, II т.о. и др. В същите се приема, че тъй като деликвентът не е страна в създаденото между застрахователя и пострадалото лице правоотношение, приключило с подписването на споразумение между тях, размерът на обезщетението за претърпените от пострадалия неимуществени вреди се определя по справедливост в производството по предявения регресен иск. Ако обаче размерът на застрахователното обезщетение вече е определен със сила на пресъдено нещо по предявен срещу застрахования делинквент граждански иск и застрахователят е изплатил обезщетение в същия размер, този размер не подлежи на преразглеждане в производството по регресния иск на застрахователя срещу деликвента. С оглед на това, че в хипотезата на извънсъдебно плащане от застрахователя на увреденото лице съдът не е обвързан от преценката на застрахователя относно размера на дължимото обезщетение, а определя същото при съблюдаване единствено на критерия за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, въз основа на събраните по делото доказателства и установените обстоятелства, евентуално нарушение от страна на застрахователя на Наредба №24 от 08.03.2006г. за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни средства не би се отразило на извода на съда относно справедливия размер на обезщетението. Следва да се отбележи и че в случая към датата на изплащането на застрахователното обезщетение на пострадалия – 17.11.2014г., разпоредбата на чл.16 ал.2 от Наредба №24 от 08.03.2006г. е била отменена / ДВ, бр. 90/31.10.2014г./ Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. Отделно, изложените от касационния жалбоподател доводи не обосновават нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност, а представляват оплаквания за неправилност на атакувания акт по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Поради това касационният жалбоподател следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.8 от ГПК да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответника процесуални действия. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд