Определение № 3393 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1297/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. К., чрез адв. М. О. от АК-С., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 41/13.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 450/2024 г. по описа на ОС-Смолян, ГО, с което е обезсилено като недопустимо решение № 168/06.08.2024 г., постановено по гр. д. № 376/2023 г. по описа на Районен съд-Мадан, в частта, в която са уважени предявените от М. С. К. срещу „Юробанк България“ АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителен искове с правно основание чл. 146, ал. 1 З., във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността поради тяхната неравноправност на клаузите, уговорени в чл. 2, ал. 1, чл. 6, ал. 2, изр. 2 и чл. 22 от договор за потребителски кредит № HL 31266/13.12.2007 г., като в същата част съдебното производство е прекратено. В частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 146, ал. 1 З., във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността поради тяхната неравноправност на клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2, изр. 1 и чл. 20 от договор за потребителски кредит № HL 31266/13.12.2007 г., първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – макар и ищцата да е обосновала правния си интерес от предявяване на кумулативно обективно съединените отрицателни установителни искове за обявяване на оспорените клаузи от процесния договор за банков кредит за нищожни поради тяхната неравноправност (със сключения по-късно договор за потребителски кредит са рефинансирани поетите по релевантния кредитен договор парични задължения), незаконосъобразно окръжният съд е достигнал до правния извод, че липсва правен интерес от обявяване за нищожни поради тяхната неравноправност на процесните клаузи, уговорени по предходно сключения договор за потребителски кредит. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Има ли правен интерес от предявяването на установителен иск за нищожност на клаузи от договор за кредит кредитополучателят, ако е сключил договор за рефинансиране на кредита, отпуснат въз основа на договора, съдържащ нищожни клаузи?“ (твърди се противоречие с решение № 146/01.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2615/2016 г., І т. о.). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като не е доказано пораждането на една от абсолютните положителни процесуални предпоставки, обуславяща възникването и съществуването на процесуалното право на иск – правния интерес, а именно недопустимо е ищцата да оспорва действителността на клаузи, уговорени в договор за кредит от 2007 г., по който всички поети от кредитополучателя парични задължения са погасени чрез изпълнение (чрез рефинансиране с кредит по нововъзникнало кредитно правоотношение от 2014 г.). Според окръжния съд правен интерес би бил налице, в случай че М. К. би предявила иск за установяване на нищожност на клаузи от действащия към момента кредитен договор, респ. на целия договор или недължимост на парични задължения по него – именно по това кредитно правоотношение ищцата е длъжник. В този смисъл, тя не би притежавала правен интерес и от предявяване на кондикционен иск - за връщане на недължимо платено по първия договор (макар окръжният съд да е изяснил, че правилата за погасителната давност не се прилагат служебно от съда, той е заключил, че евентуално предявено кондикционно вземане по първия договор за банков кредит би било погасено по давност). Въззивният съд е счел, че дори и да бъдат уважени предявените по настоящото исково производство отрицателни установителни искове - за прогласяване на нищожността оспорените клаузи по предходния договор от 2007 г., недействителността на тези клаузи не би обусловила намаляването на размера на паричните задължения на кредитополучателя по кредитното правоотношение от 2014 г. Дори и оспорените клаузи по чл. 2, ал. 1, чл. 6, ал. 2, изр. 2 и чл. 22 от договора за банков кредит от 2007 г. да са нищожни поради тяхната неравноправност, не следвал правен извод, че договорът за потребителски кредит от 2014 г. е опорочен – именно по действащото кредитно правоотношение ищцата е носител на парични задължения, поради което само във връзка с него тя притежава правен интерес да търси защита срещу банката-кредитор. В съдебно производство, образувано по иск за оспорване на действителността на договора от 2014 г. или на отделни негови клаузи, или за недължимост на суми по него - поради поемане на парични задължения въз основа на неравноправни клаузи по предходния договор от 2007 г., който е рефинансиран, тя би могла да предяви исковете, предмет на настоящото исково производство, респ. само да въведе фактически твърдения за нищожност на действащия договор за банков кредит, тъй като паричните задължения на кредитополучателя се основават на оспорените по предходния договор за потребителски кредит клаузи. Тази съдебна проверка би била допустима само в случай че се оспорва релевантният договор в друг исков процес, в който ще се разглеждат правни спорове, породени от втория кредитен договор. Настоящият състав на касационния съд счита, че въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на уреденото в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК самостоятелно селективно основание, тъй като обжалваното решение е очевидно неправилно – когато то страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В този смисъл, от неговото съдържанието трябва да се констатира превратно прилагане на материалния или процесуалния закон, респ. груби нарушения на правилата на формалната логика, или да е постановено в явно нарушение на закона (contra legem) или извън закона (extra legem), или изводите на съда да са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е налице съмнение дали въззивният съд законосъобразно е приложил процесуалните правила, уреждащи една от абсолютните положителни процесуални предпоставки, обуславяща пораждането и съществуването на процесуалното право на иск – правния интерес (при предявен иск за обявяване на нищожността поради тяхната неравноправност на клаузи от договор за потребителски кредит, чиито породени от него парични задължения са изпълнени чрез рефинансиране по втори договор за потребителски кредит, по който страни са кредитодателят и кредитополучателят по предходното кредитно съглашение). Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не следва да се разглежда допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и съобразно обстоятелството, че исковете за обявяване на трите процесни договорни клаузи за нищожни са неоценяеми, касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 120 лв. След образуване на настоящото касационно дело със съпроводително писмо с вх. № 15316/15.08.2025 г. е постъпила частна жалба (наречена касационна жалба), предявена от М. С. К. срещу определение № 122/16.05.2025 г. (назовано решение), с което окръжният съд се е произнесъл по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от „Юробанк България“ АД, за допълване на въззивното решение в частта му за разноските. Със съпроводително писмо с вх. № 15767/27.08.2025 г. по настоящото дело е постъпил писмен отговор от банката срещу тази частна жалба. Установява се, че частният жалбоподател не е представил доказателства за внесена държавна такса в размер на сумата от 15 лв., като администриращият съд не е дал съответни указания за отстраняване на тази нередовност на частната жалба. За процесуална икономия този пропуск трябва да бъде отстранен от касационния съд, който ще се произнесе относно допустимостта, респ. относно основателността на частната жалба при постановяване на своето решение. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд