Определение № 1731 от 04.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 995/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на К. А. Р. и Д. Ц. Й. срещу решение № 360 от 21.03.2023 г. по в. гр. д. № 3310/2022 г. на Пловдивски окръжен съд. Касационната жалбоподателка К. Р. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260474 от 19.10.2022 г. по гр.д. № 8414/2020 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че дължи на „Банка ДСК“ АД главница по договор за кредит от 28.11.2017 г. за разликата над 5 891, 08 лв. до 6465, 28 лв., заедно със законната лихва, считано от 07.06.2019 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата, и 3, 60 лв. законна лихва за периода от 05.06.2019 г. до 06.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3170/2019 г. на Пазарджишки районен съд. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага, че фактическата обстановка правилно е установена от въззивния съд, но съдът неправилно е приел, че договорът за потребителски кредит, източник на спорното вземане, не е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. Мотивира становище, че след преустановяване употребата на пазарният индекс СОФИБОР, който е бил един от компонентите на договорната лихва съобразно процесния договор за потребителски кредит, „Банка ДСК“ ЕАД е следвало да запознае кредитополучателката с новата формула за изчисляване на договорната лихва. Като се позовава на недействителността на процесния договор по силата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК, поддържа, че дължи връщане единствено на чистата сума на кредита /чл. 23 ЗПК/. В тази връзка сочи, че сумата по кредита е 7000 лв., като към момента на образуване на заповедното производство по договора е била заплатена сумата от 1108, 92 лв., поради което дължи само връщането на главница в размер на 5 891, 08 лв. Прави искане за отмяна на въззивния акт в обжалваната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпросът „Недействителен, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а от Закона за потребителския кредит, ли е договор за потребителски кредит, в който липсва информацията за изчисление и приложение на лихвения процент (договорна лихва), която липса е настъпила след сключване на договора в резултат на отмяна на прилагането на пазарния индекс СОФИБОР?“ Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът Д. Й. атакува въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният акт за признаване за установено, че в качеството на поръчител Й. дължи на „Банка ДСК“ АД главница по договор за кредит от 28.11.2017 г. в размер на 6465, 28 лв., заедно със законна лихва, считано от 07.06.2019 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата, и 3, 60 лв. законна лихва за периода от 05.06.2019 г. до 06.06.2019 г. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като мотивира идентично на обсъденото по повод жалбата на К. Р. становище, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. Сочи, че на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД с оглед недействителността на договора за потребителски кредит недействителен се явява и сключеният с него договор за поръчителство, поради което Й. не дължи изпълнение на задълженията по договора за кредит. Моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Й. твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулира идентичен на въведения от касаторката Р. въпрос. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен. Ответникът по касационните жалби „Банка ДСК“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Пловдивски окръжен съд е приел, че по делото липсва спор между страните и се установява, че на 28.11.2017 г. между банката ищец и ответницата Р. като кредитополучател е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който е отпуснат кредит от 7 000 лв. за срок от 120 месеца; вземането по договора е обезпечено с договор за поръчителство от 28.11.2017 г., подписан от банката кредитор и Й.; сумата по договора е усвоена от кредитополучателката. Въззивният съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че погасените суми по договора за кредит към 02.08.2019 г. са в размер на 1 108, 92 лв., а до датата на проверка от експертизата - 5 042, 95 лв., посочени по пера в приложение към заключението. Отразил е, че според експертното заключение размерът на дължимите суми към 02.08.2019 г., определени при настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е 6 946, 64 лв., от които 6 465, 28 лв. непогасена главница, 350, 95 лв. непогасена договорна лихва, 6, 81 лв. непогасена санкционираща лихва, 3, 60 лв. непогасена законна лихва за забава и 120, 00 лв. непогасени такси. Съдът е формирал извод, че в случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. Изтъкнал е, че за банката ищец са се породили задълженията по чл. 33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, доколкото процесният договор предвижда, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент в размер на 7, 80 % годишно или 0, 02 % на ден, формиран от стойността на 6-месечен СОФИБОР, който при отрицателна стойност се приема със стойност нула, и фиксирана преференциална надбавка в размер на 7, 352%, при изпълнение на условията по програма „ДСК Партньори плюс“, както и че лихвеният процент се променя с промяната на 6-месечния СОФИБОР при предпоставките, по реда и в сроковете, предвидени в Общите условия. Въззивният съд е изтъкнал, че с обявеното на 16.03.2017 г. решение на УС на БНБ, считано от 01.07.2018 г. БНБ е преустановила изпълнението на дейностите, свързани с изчисляването и публикуването на справочните индекси СОФИБИД и СОФИБОР, като това поражда задължението на кредитора да приложи план за действие, изготвен съгласно чл. 28, параграф 2 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и финансови договори или за измерване на резултатите на инвестиционни фондове, и за изменение на Директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016 г.), съгласно чл. 33а, ал. 5 ЗПК. В решението е отразено, че по силата на чл. 33а, ал. 6 ЗПК банката е задължена да уведоми потребителя за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана за действие, регламентиран в разпоредбата на чл. 33а, ал. 5 ЗПК, като тези норми са приложими към процесния договор за потребителски кредит. Решаващият състав на въззивния съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за уведомяването на кредитополучателката за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана по чл.33а ЗПК, респективно и за прилагания по договора лихвен процент чрез електронно банкиране „ДСК Д.“ след отмяната на индекса СОФИБОР, в съответствие с уговорено в чл. 14 и чл. 13 от договора. Намерил е за несъстоятелен довода на банката, че потребителят е уведомен чрез публикуване на информацията за промяната на прилагания индекс от банката на официалната й страница предвид изрично установения в договора начин за уведомяване на кредитополучателя. По тези съображения окръжният съд е формирал извод, че по делото е останало недоказано изпълнението от банката на задълженията по чл.33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК. Независимо от това, въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответниците, че визираното неизпълнение на установени с императивни разпоредби задължения на банката кредитор обуславя недействителност на договора, от който се извеждат спорните права. Изложил е съображения, че при сключването си договорът за кредит от 28.11.2017г. не е страдал от пороци, водещи до неговата недействителност, тъй като е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9 ЗПК. Мотивирал е становище, че настъпилите след сключването на договора обстоятелства, въз основа на които клаузата за възнаградителна лихва за периода след 01.07.2018 г., от който момент уговорката вече не е отговаряла на законовите изисквания, не оказват влияние на действителността на облигационното отношение, от което страните вече са били валидно обвързани. В заключение решаващият състав е счел, че ответниците дължат заплащането на главницата по договора за кредит, но не и на възнаградителната лихва. В решението е отразено, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с оглед данните за забава от 90 дни за заплащането на вноската, дължима на 20.10.2018 г. съобразно погасителния план и полученото от К. Р. на 22.01.2019 г. уведомление от банката за отнемане преимуществото на срока. Въззивният съд е счел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила от последната дата както за кредитополучателя, така и за поръчителя с оглед акцесорния характер на поръчителството. Доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист е подадено на 07.06.2019 г., Пловдивски окръжен съд е споделил извода на районния съд за спазването на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваните части. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касаторите въпрос е обсъждан от въззивния съд и е значим за изхода на конкретния спор, поради което отговоря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче соченото допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не може да се приеме, че съществува някоя от изяснените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите се позовават на противоречива практика на въззивния съд, но не прилагат същата. Доводите им, изложени при мотивиране на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че решаващите аргументи на съда за действителност на договора за потребителски кредит са свързани с отказ да се приложат разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК, не съответстват на мотивите на въззивното решение. Напротив, решаващият състав е приел, че в конкретния случай изискванията на тези императивни разпоредби са били спазени към момента на сключване на процесния договор, а след настъпили промени в законодателството – приемането на чл. 33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, в сила от 01.07.2018 г., клаузата за възнаградителна лихва по договора е престанала да отговаря по съдържание на предписанията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. За да отхвърли възраженията на ответниците за недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание възприетата като ясна и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл. 22 ЗПК, решаващият състав на въззивния съд е изразил разбиране, че недействителността се преценява към момента на сключване на договора съобразно съдържанието на уговорките на страните по него. Прието е, че в конкретния случай към момента на сключване на договора той е отговарял на изискванията на специалния ЗПК и валидно е обвързал страните, а настъпилите впоследствие обстоятелства, свързани с преустановяване обявяването на индекса СОФИБОР и неизпълнение на задълженията на банката кредитор по чл. 33а, ал. 5 и 6 ЗПК, не оказват влияние на действителността на договора. По въпроса към кой момент следва да се преценява недействителността на договора, който се явява пряко обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, е формирана задължителна практика на ВКС, намерила израз в разясненията в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС. В тях е прието, че недействителни са сделките, които съдържат недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Разпоредбите, уреждащи недействителността са императивни и са установени в публичен интерес, тяхното предназначение е да бъдат защитени общественият ред и правната сигурност. Под страх от недействителност, при сключването на договорите, страните трябва да се съобразяват с повелителните правни норми. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в решение № 123 от 2.09.2003 г. по гр. д. № 650/2002 г., ІІ г. о., решение № 462 от 15.05.2009 г. по гр. д. № 692/2008 г., І г. о., решение № 205 от 5.11.2013 г. по гр. д. № 1415/2012 г., ІІІ г. о. и др., че действителността на договорите, както и съответствието им с императивните разпоредби на закона се преценява към момента на сключването на договорите, като за тази преценка не са от значение обстоятелствата, настъпили след посочения момент. За да вземе становище по релевираната недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а ЗПК, въззивният съд е извършил преценка за съответствие на процесния договор с установените с посочените императивни разпоредби изисквания относно съдържанието на договора към момента на сключването му. Като е процедирал по този начин, съдът се е съобразил с практиката на ВКС, включително задължителна такава, което изключва съществуването на въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторите не са обосновали съществуването на нито една от проявните форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като не са аргументирали тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от поставения въпрос, по който вече бяха изложени съображения, и доводите си за неправилност на извода на съда, че договорът за потребителски кредит, от който се извеждат спорните права, е валиден, които не могат да бъдат предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивния акт в обжалваните части не се допуска. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение