Определение № 1945 от 19.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3679/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 59375 от 21.06.2023 г., подадена от В. К. Т. чрез адвокат С. Р. от САК срещу въззивно Решение № 2178 от 28.04.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 2338/2022 г. по описа на СГС, ІV „а“ възз.състав.

Постъпил е отговор по реда на чл. 287 ГПК от ответника по касация „Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД (с предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България” АД) чрез юрисконсулт Н. С.. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение СГС е потвърдил първоинстанционното Решение № 20224631 от 21.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 42386/2020 г. по описа на СРС, 153 състав, с което е отхвърлен предявеният от касаторката срещу ответника по касация иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.чл. 49 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 6 000 лв., представляващо обезщетение за вреди от неполучаването на наем за периода м. 08.2018 г. - м. 07.2019 г. за имот в [населено място],[жк], [улица], ателие 1, вследствие неизпълнение на договор № ДПЕРМ ***** от 14.09.2016 г. за присъединяването на имота към разпределителната мрежа, за което е издадена заповед за изпълнение от 01.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 19902/2020 г. на СРС, 153 състав.

Въззивният съд се е произнесъл по исковата молба, депозирана от В. К. Т. в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и съобразно уточнението, направено с молба вх.№ 25018066 от 02.02.2021 г. От фактическа страна е установено, че на 14.09.2016 г. между „Дойче хаус” ООД и „ЧЕЗ Разпределение България” АД е сключен договор за присъединяване на клиенти („Дойче хаус” ООД и О. Б. В.) към разпределителната мрежа за обекти в новопостроената сграда в [населено място],[жк], [улица]. В изпълнение на договора „ЧЕЗ Разпределение България” АД възложило проектирането и строежа на „Външно ел.захранване на жилищна сграда” на посочения адрес, като с констативен акт от 26.09.2018 г. е установена годността за приемане на строежа и последният е предаден от изпълнителя „ВАК-02” ООД на възложителя „ЧЕЗ Разпределение България” АД. За самата жилищна сграда е изготвен окончателен доклад, заведен в ДНСК на 11.01.2019 г., след което е назначена Държавна приемателна комисия със заповед от 29.01.2019 г. Съставен е протокол образец 16 както за годността на жилищната сграда, така и за нейното външно ел.захранване. На 26.03.2019 г. е издадено общо разрешение за ползването на сградата и външното ел.захранване с кабели НН-1 kV.

Междувременно, с договор за замяна, оформен с нотариален акт от 20.07.2018 г., ищцата придобила самостоятелен обект в сградата – ателие 1 с идентификатор *****.

На 28.06.2019 г. е проведено общо събрание на ЕС на жилищната сграда за упълномощаване на лице, което да сключи договор за откриване на индивидуални партиди за ток и вода. В изпълнение на решенията на ОС на ЕС, на 12.07.2019 г. е подадено заявление до „ЧЕЗ Разпределение България” АД за сключване на договори. Предприети са и действия за монтиране на индивидуални електромери, но е констатирано от „ЧЕЗ Разпределение България” АД, че част от самостоятелните обекти в сградата нямат изходящи линии. След отстраняване на този проблем от страна на собствениците, индивидуалните електромери са монтирани на 06.08.2019 г. До тази дата строежът на сградата е бил захранен с ел.енергия по договор за временно строително захранване с трифазен ток и СТИ, което е демонтирано на 06.08.2019 г.

Ищцата е представила договор за наем, сключен с Г. Н. Д. на 01.08.2018 г. за срок от 1 година и месечен наем от 500 лв. Претенцията си за обезщетение е изградила върху твърдението, че е пропуснала да реализира ползи – не е получила наема поради неизпълнение на ответното дружество на договора от 14.09.2016 г., по който тя не е страна. За да отхвърли иска, районният съд е приел, че при заявеното от ищцата основание за търсената отговорност по чл. 49 ЗЗД, ответникът не е допуснал правонарушение. Съгласно чл. 23, ал. 1 от Наредба № 6 от 24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към разпределителните електрически мрежи, електрическите съоръжения за присъединяване на обект към електрическата мрежа се поставят под напрежение, когато: са изпълнени изискванията за въвеждането в експлоатация на присъединявания обект, удостоверено с документ за въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване, издаден при условията и по реда на ЗУТ; документ за въвеждане в експлоатация на обекта, издаден при условията и по реда на ЗУТ; и декларация от клиента за съответствие на неговите електрически инсталации с изискванията за безопасност и техническите норми, а съгласно ал. 2 в случаите на провеждане на приемни изпитвания и/или проверка за постигането на проектните показатели в експлоатационни условия електрическите съоръжения за присъединяване и тези на присъединявания обект се поставят под напрежение при условията и по реда на ЗУТ. Съгласно ал. 3 съоръженията по ал. 1 и 2 се поставят под напрежение до границата на собственост само от съответния мрежови оператор или от упълномощени от него лица в 7-дневен срок от датата на представяне на доказателства от клиента, че е сключил договор за пренос и достъп до съответната мрежа; и договор за доставка на електрическа енергия с лицензирано за това дружество. От цитираните правни норми е направен извод, че за да бъде въведено в експлоатация съоръжението за присъединяване, следва да бъде въведена в експлоатация и самата сграда. В случая външното ел. захранване на сградата, предмет на договора за присъединяване, и самата сграда са въведени в експлоатация с едно разрешение за ползване - от 26.03.2019 г., като строежът на електрическото съоръжение е приет близо четири месеца преди предложението за назначаване на държавна приемателна комисия на самата сграда (на 26.09.2018 г.; предложението е от 11.01.2019 г.). Уговорените в договора за присъединяване срокове са за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване, като ответникът, въпреки че е бил изградил тези съоръжения, е следвало да чака приемането на жилищната сграда от ДНСК, за да ги въведе в експлоатация. Затова закъснението на ответника не се дължи на негово бездействие, с оглед на което не следва да се ангажирана деликтната му отговорност. Изложено е също, че ако ответникът не е положил грижата на добрия търговец, като не е предвидил възможни пречки по трасето и учредяването на сервитути, които биха довели до забава от негова страна по договора, то тази забава касае неизпълнение на договора от 14.09.2016 г., по който ищцата не е страна, не може да черпи права, нито да отговаря за задължения спрямо насрещната страна, поради което не е и материално легитимирана да претендира вреди от това неизпълнение. Изводите на СРС са споделени от въззивния съд, поради което първоинстанционното решение е потвърдено изцяло.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката е поставила въпросите:

1. „Приложими ли са мотивите на ТР № 2 от 25.05.2017 г. по тълк.д.№ 2/2016 г. на ВКС, ОСГК, където е прието, че „ Решенията на общото събрание на етажните собственици и титулярите на вещно право на ползване са особен вид сделки, те се приемат при осъществяване на формална процедура (срв. раздел ІІ, глава ІІ от Закона за управление на етажната собственост - ЗУЕС) и обвързват всички титуляри на право на собственост върху обекти в сградата. Решенията, когато се стабилизират поради неоспорването им пред съд или ако оспорването бъде отхвърлено, стават задължителни за изпълнение от всеки етажен собственик, независимо дали е участвал при приемането им и дали е дал съгласие за сделката (чл.38 ЗУЕС)”. Респективно може ли да се приеме, че съсобственикът или ползвателят в една сграда, е страна по договора за присъединяване с доставчика на конкретна услуга, в случая електроразпределителното дружество ?”;

2. „Уговореното в договора за присъединяване към електроразпределителната мрежа и неизпълнение от страна на ответника в противоречие ли е с изискването за добросъвестност, с оглед чл. 3 § 1 и 3 т. „б” от Директива № 93/19 на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и в тази връзка задължен ли е националният съд – при прилагане и обсъждане на съответната норма – да я тълкува съобразно целите и смисъла на Директивата, така че да бъде постигнат целения с нея резултат ?”.

Липсва позоваване на допълнителен селективен критерий във връзка с така поставените въпроси.

Същевременно в изложението се поддържа довод за противоречие между въззивното решение и т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а също и противоречие с Решение № 234 от 12.10.2017 г. по гр.д.№ 4348/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение по гр.д.№ 4027/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 105 от 11.06.2015 г. по гр.д.№ 5920/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., без да са формулирани конкретни питания.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. С оглед тежестта на вероятните пороци и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция на първо място проверява вероятността за нищожност или недопустимост, респ. - очевидна неправилност, преди да пристъпи към обсъждане дали са налице основания за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въззивното решение е постановено в изискуемата форма, от надлежен съдебен състав, ясно и разбираемо е, поради което не съществува вероятност да е нищожно. Решението е постановено след надлежно сезиране с въззивна жалба, по редовна искова молба, произнесено е в рамките на сезирането, при наличие на изискуемите положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки, поради което не съществува и вероятност да е недопустимо.

Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, при това установими при самия прочит на решението – без да се налага навлизане в преценка на изложените от страните доводи и обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая прочитът на обжалваното решение не разкрива пороци, още по-малко проявени с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Проверката за наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не обосновава извод за съществуването на такова във връзка с питанията, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

На първо място - не се сочи в коя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 - 3 ГПК въпросите следва да се обсъждат като общо основание за допускане на касационното обжалване. Това само по себе си изключва възможността за допускане на касационното обжалване по който и да е от тях, доколкото противното означава Върховният касационен съд да процедира в нарушение на диспозитивното начало. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране; задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

На следващо място – нито един от въпросите не представлява общо основание за допускане на обжалването, тъй като няма обуславящо значение за изхода на спора. С исковата молба, съобразно и уточнението й с молба вх.№ 25018066 от 02.02.2021 г., ищцата (сега – касатор) изрично е поддържала, че търси обезщетение за вреди от непозволено увреждане, като недвусмислено е подчертала, че тя самата не е страна по сключения на 14.09.2016 г. между „Дойче хаус” ООД и „ЧЕЗ Разпределение България” АД договор за присъединяване на клиенти. Обстоятелствата относно съдържанието на поетите с този договор задължения и действията по изпълнението им са изложени само за да аргументират тезата й, че неточното изпълнение на задължението на „ЧЕЗ Разпределение България” АД е източник на вреди за ищцата (независимо че същата е трето за този договор лице), като е попречило да упражни правата си, произтичащи от притежанието на собствеността върху самостоятелен обект в сградата, подлежаща на присъединяване към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България” АД. Съобразно заявените от ищцата правопораждащи факти и претендирани от тях последици, с проекта за доклад (Определение № 20064766 от 11.03.2021 г.) спорът е квалифициран като такъв по чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 ЗЗД – обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди от виновното противоправно поведение на служители на ответника. Препис от проекта за доклад е връчен на страните – на ищцата на 12.04.2021 г., чрез процесуалния й представител, заедно с призовката за първото о.с.з.20.04.2021 г. В заседанието делото е докладвано съобразно проекта, като никоя от страните не е възразила срещу неговото съдържание, в частност – срещу дадената правна квалификация. Изменение в твърденията за правопораждащите факти не е заявявано при съблюдаване на допустимите съобразно чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК ред и срок. При това положение както първоинстанционният, така и въззивният съдилища са дължали произнасяне по претенцията, така както е заявена с исковата молба и с молбата с вх.№ 25018066 от 02.02.2021 г., т.е. да изследват дали поведението на „ЧЕЗ Разпределение България” АД е годно да е източник на вреди като елемент от фактическия състав на деликта по чл. 49 вр.чл. 45 ЗЗД. С решаващите мотиви на СРС е отречено поведението на дружеството да представлява правонарушение с произтичащото от това отхвърляне на претенцията. Едва в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, проведени в о.с.з. на 28.09.2021 г., за първи път се прокрадва опит за изменение на поддържаната от ищцата теза, като процесуалният й представител е пледирал, че „по договора за присъединяване между клиента ми и ответното дружество” не е налице надлежно изпълнение с аргумент, че е налице забавено изпълнение, от което са произтекли неблагоприятни последици, претендирани за репариране. Така изложената позиция обяснява изложените в мотивите на районния съд разсъждения относно отсъствието на основание за присъждане на обезщетение за ищцата, дори да бе налице забавено изпълнение на договора - по причина, че ищцата не е страна по договора и нито може да черпи права, нито отговаря за задължения съобразно чл. 21, ал. 1 ЗЗД.

Изцяло игнорирайки процесуално допустимо заявените с исковата молба и с молбата с вх.№ 25018066 от 02.02.2021 г. свои твърдения, с въззивната жалба ищцовата страна пространно е развила разбиране, че предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 във връзка с чл. 82 ЗЗД, тъй като страните са обвързани от договора от 14.09.2016 г. Същата позиция е възпроизведена и в касационната жалба и е отправна точка при формулирането на поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. Това процесуално поведение на ищцовата страна е несъвместимо с правилото на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК. То представлява процесуално недопустим опит за подмяна на предмета на делото и поради това не е породило задължение за въззивния съд да подложи на изследване въпроса дали договорът от 14.09.2016 г. е разпрострял своето действие не само в отношенията между съконтрагентите по него ( „Дойче хаус” ООД и О. Б. В., като клиенти, и „ЧЕЗ Разпределение България” АД), но и по отношение на ищцата. Явявайки се въпрос извън предмета на делото, същият не е подлежал на разрешаване от въззивния съд, поради което дори съображения по него да се съдържат в мотивите на въззивното решение, то те имат значението само на правно мнение, но не и на решаваща правораздавателна воля. Съответно – поставянето на питания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с цел аргументиране на възможен способ за разпростиране действието на договора от 14.09.2016 г. спрямо ищцата (въпрос № 1) и с цел игнориране съдържанието на поетите с този договор насрещни задължения (въпрос № 2) нямат изискуемото съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. обуславящо значение за изхода на действителния правен спор между страните. По тази причина и двата въпроса от изложението не представляват общо основание за допускане на обжалването с произтичащата от това безпредметност да се изследва дали е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК.

Позоваването на противоречие с т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а също и противоречие с Решение № 234 от 12.10.2017 г. по гр.д.№ 4348/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение по гр.д.№ 4027/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 105 от 11.06.2015 г. по гр.д.№ 5920/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., е заявено, без да са формулирани конкретни питания като общи основания в чийто контекст да се извърши преценката дали е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, в продължение на разсъжденията по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, касационната инстанция не констатира отклонение от правомощията на въззивната инстанция, разяснени с т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Решение № 234 от 12.10.2017 г. по гр.д.№ 4348/2016 г. на ВКС, ІV г.о. съдържа тълкувателни мотиви по въпроса „допустимо ли е при направено от ищците искане за осъждане на ответника при условията на активна солидарност, въззивният съд по свой почин и едва с постановеното от него решение да приеме, че е сезиран и да се произнесе по субективно съединени искове при условията на разделност”; Решение № 106 от 12.07.2018 г. по гр.д.№ 4027/2017 г. на ВКС, ІV г.о. съдържа тълкувателни мотиви по въпроса „приложима ли е уговорената в чл. 34 от ЕУ на ЕПРП неустойка при прекъсване на електроснабдяването по вина на електроснабдителното дружество в случаите, когато това временно преустановяване е основано на неизпълнение на задълженията на потребителя”, а Решение № 105 от 11.06.2015 г. по гр.д.№ 5920/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. – по въпроса „следва ли общественият доставчик на електрическа енергия („Енерго-про мрежи” АД) да носи отговорност за причинени вреди на потребителите на електрическа енергия вследствие преустановено подаване на електроенергия, когато това преустановяване е извършено по нареждане на крайния снабдител („Енерго-про продажби”АД)”. Въззивното решение не обективира произнасяне по такива правни проблеми, поради което релевираната от касаторката практика на ВКС се явява неотносима към настоящия случай.

При този изход на спора касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лв. – разноски за защитата пред ВКС, определени при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК вр.чл. 25, ал. 1 НЗПП.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.