Определение № 4265 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2907/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 и ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на П. Ж. П., подадена чрез назначен от съда на основание чл. 95, ал. 2 от ГПК процесуален представител адв. Н. С. против определение № 534 от 27.02.2025г. постановено по ч.гр.д. № 509/2024г. по описа на Апелативен съд – София. С този съдебен акт Апелативен съд – София на основание чл. 95, ал. 5 от ГПК вр. чл. 24, т. 1 и т. 2 от ЗПрП е оставил без уважение молбата на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ, както и потвърдил определение № 642 от 16.01.2024г. постановено по гр.д. № 14083/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 129, ал. 3 вр. ал. 2 от ГПК е върната исковата молба на П. П. и е прекратено образуваното въз основа на нея производство. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като е отправено искане за отмяна на определението и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на делото. Частният жалбоподател поддържа, че при констатирана нередовност на исковата молба и очевидна нужда от правна помощ, първоинстанционният съд е пропуснал по ясен и достъпен език да укаже на ищеца възможността да ползва правна помощ по делото с оглед изпълнение на дадените указания. По отправеното за първи път пред въззивната инстанция искане за предоставяне на правна помощ, въззивният съд е следвало да се произнесе с отделен акт, предхождащ произнасянето му по същество по частната жалба. Счита, че изводът за недопустимост на предявената искова претенция е необоснован и преждевременно направен. В частната жалба е обективирано изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: 1/ В случай, че констатираните нередности на исковата молба категорично сочат необходимост от правна помощ за изясняване на делото от фактическа страна, длъжен ли е съдът на основание чл. 99 от ГПК да укаже на страната по достъпен и достатъчно ясен начин, че има възможност да ползва правна помощ? 2/ Извършва ли нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд като приема, че при налични данни за материалното състояние на жалбоподателя още в първоинстанционното производство не му е указано по надлежен ред, че може да получи правна помощ при отстраняване на нередовност по подадени до първоинстанционния съд молби? По тези въпроси твърди противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС в определение № 670/30.12.2010г. по гр.д. № 548/2010г., III ГО. 3/ Длъжен ли е съдът в първоинстанционното производство да укаже на ищеца, че има възможност да ползва правна помощ при отстраняване на нередности на исковата молба, съответно нарушава ли съдопроизводствените правила въззивният съд действащ при условията на пълен въззив като абдикира от проверката дали първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 99 от ГПК преди да прекрати делото на основание чл. 129 от ГПК? Този въпрос според частния жалбоподател е решен в противоречие с определение № 673/08.12.2014г. по ч.гр.д. № 6581/2014г. на ВКС, I ГО. Позовава се също и на очевидна неправилност – очевидна е била нуждата на ищеца от ползване на правна помощ още на етап подаване на исковата молба, която не му е била предоставена, защото не му е указана възможността с изричен акт на съдилищата. Ответник по делото не е бил конституиран, поради което процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е изпълнена. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да постанови обжалваното определение, в частта, с която е оставено без уважение искането на частния жалбоподател, въззивният съд е съобразил, че в частната си жалба против преграждащото определение на СГС П. П. е обективирал искане за предоставяне на правна помощ за привеждане на исковата му молба в редовност и разглеждане на делото от безпристрастен съд. Искането за предоставяне на правна помощ на конкретния етап на развитие на производството приел за неоснователно, поради неналичие на предпоставките на чл. 23 и сл. от ЗПП за допускане на правна помощ на жалбоподателя П.. Изложил в тази връзка съображения, че дори и да се приеме, че жалбоподателят е в затруднение сам да ангажира и заплати адвокатска помощ, то са налице пречките по чл. 24, т. 2 и т. 1 от ЗПрП, а именно недопустимост на исковата претенция и неоправданост на предоставянето на правна помощ от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ. Изтъкнал, че дори и да бъде предоставена исканата правна помощ на жалбоподателя пред въззивната инстанция, възможност за отстраняване на нередовности на исковата молба не е налице. По подадената частна жалба въззивният състав дължи проверка на постановеното определение изцяло, без ограниченията на чл. 269, изр. 2 от ГПК. Ето защо заключил, че предоставянето на правна помощ на жалбоподателя на този етап от производството е неоправдано от гледна точка на ползата, която би донесло на лицето, тъй като исковата претенция, производството по която е прекратено, е нередовна и това не може да се преодолее във въззивното производство. Обосновал неоснователност на молбата за предоставяне на правна помощ, поради което я оставил без уважение. С определение № 611/04.03.2025г. САС е предоставил правна помощ на частния жалбоподател на основание чл. 23, ал. 2 и ал. 3 от ЗПрП за изготвяне на касационна жалба и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приподписване на касационната жалба и процесуално представителство пред ВКС. На това основание с писмо изх. № 3524/05.05.2025г. от САК е определен адв. Н. С., вписан под № 8841, който е назначен като процесуален представител на страната с разпореждане на съда от 13.05.2025г. Съгласно чл. 23 от ЗПрП системата за правна помощ под формата на процесуално представителство, освен в изрично предвидените от закона случаи на задължителна адвокатска защита, се предоставя и по преценка на съда, извършвана въз основа на доказателства от съответните компетентни за това органи, за липса на достатъчно средства у страната за заплащане на адвокат. Съгласно чл. 23, ал. 3 от ЗПрП съдът извършва тази преценка съобразно комплексен критерий, включващ отчитане на доходите на лицето или на неговото семейство, имущественото му състояние /удостоверено с декларация/, семейното му положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други относими обстоятелства. Правна помощ по процесуално представителство не се предоставя, когато предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, както и когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима /чл. 24, т. 1 и т. 2 от ЗПрП/. Развитите от въззивната инстанция съображения в конкретния случай почиват на извършената от нея преценка за недопустимост на исковата претенция и неоправданост на предоставянето на правна помощ от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ на етап разглеждане на частна жалба срещу прекратително определение на първата инстанция – нередовността на исковата молба не може да се преодолее пред въззивната инстанция при разглеждане на частната жалба срещу определението на СГС по чл. 129, ал. 3 от ГПК, доколкото в това производство въззивният съд не може да остави исковата молба без движение с указания до ищеца за отстраняване на нередовностите й по чл. 129, ал. 2 от ГПК. Тази преценка съответства на закона /чл. 24, т. 1 и т. 2 от ЗПрП/, а с предоставената впоследствие правна помощ на частния жалбоподател, интересът му е удовлетворен. Дори и да бъде ревизирано обжалваното определение в частта относно правната помощ, няма да са налице предпоставките за предоставяне на нова правна помощ на П. П., каквато вече му е предоставена. На страната е назначен и процесуален представител, който обаче няма да има процесуална възможност да отстрани нередовностите на исковата молба, неотстраняването на които е основание за постановяване на първоинстанционното определение. Ето защо определението, в частта, с която е оставено без уважение искането за предоставяне на правна помощ следва да се потвърди. Въззивният съд е взел предвид, че първоинстанционното производство е било образувано по искова молба на П. Ж. П. против главния прокурор за предаване имот на ищеца, против държавата, министерство на правосъдието и МВтР, РС-Хасково, ОС-Хасково, посочено ДСИ, съдия П. В., кмета на Х., АГКК София, К. М., като срещу имената на посочените ответници изписал различни членове от Наказателния кодекс. Ищецът навел твърдение, че съдия В. участва в имотната мафия, че са извършени от АГКК престъпления, че имотът на ищеца е закупен от несъществуващо лице. С разпореждане от 21.12.2023г. СГС е дал указания на ищеца за отстраняване на нередовности по исковата молба – да индивидуализира ответниците, да изложи фактически твърдения, на които основава претенциите си, да формулира петитум. На 12.01.2024г. ищецът депозирал молба, с която дадените указания не са били изпълнени. С обжалваното определение, първоинстанционният съд прекратил производството по делото, поради неотстраняване на нередовностите по исковата молба. За да потвърди това определение, съдът обосновал, че по делото няма ясни и конкретни твърдения за факти, които да опишат съществуващия между страните спор, на какви права твърди ищецът да е носител, какво оспорва всеки от ответниците във връзка с твърдяните права, съответно няма и отговарящо им искане, отправено към съда. Няма формулиран ясен петитум дори и след дадените указания от съда – не е ясно какво решение иска ищецът съдът да постанови. Съобразил, че при липсващи, неясни или непълни твърдения за факти и искане към съда, правилно първоинстанционният съд е пристъпил към изпълнение на проверката на исковата молба по чл. 129 от ГПК, дал е ясни указания за отстраняване нередовностите на исковата молба с указание на неблагоприятните последици от неизпълнението. Посочил, че с депозираната на 12.01.2024г. молба ищецът не е изпълнил дадените указания и не отстранил нередовностите по исковата молба, а нередовната искова молба е процесуална пречка за надлежно упражняване на право на иск, за която съдът следи служебно. Заключил, че правилно СГС е върнал исковата молба и е прекратил образуваното въз основа на нея производство по делото, в който смисъл постановил и обжалваното определение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Извън основанията, за които Върховният касационен съд следи служебно по чл. 280, ал. 2 от ГПК, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК е обусловено като необходимо условие от наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Поставените в изложението въпроси са процесуалноправни и обобщено се свеждат до задължението на съда по чл. 99 от ГПК за напътване на страните за правна помощ и съставлява ли пропускът за изпълнение на това задължение съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е формирал решаващ правен извод за надлежно извършената проверка по чл. 129, ал. 2 от ГПК от първоинстанционния съд, който законосъобразно е приложил процесуалното правило по чл. 129, ал. 3 от ГПК. Въпрос за пропуск на първия съд да укаже възможност на ищеца да ползва правна помощ с оглед изпълнение на указанията, нито за очевидна нужда на ищеца да ползва такава не е поставен пред въззивния съд. Независимо от това с оглед задължението на въззивния съд служебно да провери всички правнорелевантни факти по проверката на исковата молба, въпросите са включени в предмета и са обусловили постановения резултат. Ето защо по делото е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК като условие обуславящо приложно поле на касационното обжалване. Не е налице обаче твърдяното специално основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС формирана по чл. 274, ал. 3 от ГПК /Определение № 673 от 8.12.2014г. по ч.гр.д. № 6581/2014г., I ГО; Определение от 30.12.2010г. по ч.гр.д. № 548/2010г. на ВКС, III ГО Определение № 352 от 15.09.2022г. по ч.гр.д. № 3022/2022г., III ГО; Определение № 450 от 13.06.2013г. по ч.гр.д. № 2403/2014г., IV ГО; Определение № 413 от 5.08.2011г. по ч.гр.д. № 219/2011г. на ВКС, I ГО и др. /. Съгласно даденото в нея тълкуване, разпоредбата на чл. 99 от ГПК задължава съда да информира всяка една от страните за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ, вкл. и за възможността такава да бъде ползвана, с първото съобщение по делото, което й изпраща, тъй като идеята за предоставяне на правна помощ е свързана с необходимостта всяко лице да има гарантирана от закона възможност да защити по съдебен ред своите лични и имуществени права независимо от липсата на специални знания в областта на правото, необходими за извършването на съдопроизводствените действия по разглеждане и решаване на делата от съда. Това задължение е изрично предвидено в чл. 129, ал. 2 от ГПК. Действайки при условията на пълен въззив при обжалване на определенията, въззивният съд следва служебно да провери всички правнорелевантни факти, включително изпълнено ли е задължението по чл. 129, ал. 2 от ГПК. Липсата на информиране за възможността да ползва правна помощ, лишава страната от възможността да упражни правото си на защита по съдебен ред при наличие на неспособност да наведе твърдения и искания, съобразно изискванията на процесуалния закон. Проверката на редовността на исковата молба включва и задължение на съда да съобщи на ищеца, до когото са адресирани указанията за отстраняване в срок на допуснатите нередовности, за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Неуведомяването на страната – физическо лице за правата й във връзка с правната помощ, когато това задължение на съда е изрично уредено, е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което опорочава постановения акт. Цитираните определения на ВКС са постановени по дела, по които първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си за напътване за правна помощ, а Определение № 175 от 11.03.2015г. по гр.д. № 1206/2015г., IV ГО, на което частният жалбоподател се позовава, е постановено при различна от настоящата фактическа обстановка – по това дело е имало отправено искане от страната за предоставяне на правна помощ и неправилно съдът е възприел, че искане за правна помощ не е било формулирано от ищеца. Разглежданият случай не е такъв. В случая от данните по делото е видно, че в съобщението, изпратено до П. П. от първоинстанционния съд на 21.12.2023г. с указания за отстраняване на констатираните от съда нередовности на исковата молба се съдържа изрично указание за възможността да бъде ползвана правна помощ. Въпреки даденото указание в този смисъл ищецът не е сезирал първоинстанционния съд с искане за предоставяне на правна помощ. Ето защо въпросът за неинформиране във връзка с правната помощ не е относим по делото, нито е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС като специално основание за селекция на частната касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК обхващаща онези случаи, извън тези по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, при които е установима неправилността на въззивния съдебен акт – правни норми приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и служебно не установи причини, поради които следва да допусне касационно обжалване в някоя от другите хипотези на чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради което такова не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение