Определение № 2661 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4262/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. К. З., чрез адв. П. С. – САК, срещу онази част от Решение № 188 от 10.05.2023 г. по в. гр. д. № 575/2022 г. на Окръжен съд - Кюстендил, в която Решение № 173/14.04.2022 г. по гр. д. № 2015/2021 г. по описа на РС – Дупница е потвърдено в частите, в които е признато за установено, че О. К. З., ЕГН: [ЕГН], дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], 4 482.10 лева - главница за ползвана, но незаплатена, топлинна енергия за периода от 28.01.2018 г. до 30.04.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в [населено място], [улица], вх. .., ап. .., аб. № .., ведно със законната лихва, считано от деня на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.01.2021 г., до окончателното изплащане на сумата, и лихва за забава върху тази главница в размер на 627.12 лева, начислена за периода от 15.09.2018г. до 15.01.2021 година.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. При условията на евентуалност се твърди, че то е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че обратно на описанието на топлоснабдения имот в исковата молба, според което той се намирал във вход „В“, въззивният съд се е произнесъл за имот във вход „Б“, приемайки, че се касае за допусната техническа грешка при изписване на адреса на процесния имот. При условията на евентуалност поддържа, че общите условия за продажба на топлинна енергия, на които ищецът се позовава, не са били публикувани, както и че неоснователно въззивният съд е отказал да зачете възражението за изтекла погасителна давност за вземанията за главница до месец февруари 2018 г., включително. Искането е за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София” ЕАД е подало отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да уважи предявения иск, въззивният съд е установил, че в исковия период страните били обвързани от валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди (при публично известни общи условия) за жилищен имот, представляващ апартамент № ..., находящ се във вх. „Б“ на жилищна сграда в [населено място], [улица], ет. .. – имотът, по отношение на който, видно от представения с исковата молба нотариален акт, ответникът се легитимирал като собственик. Констатирал е, че проведеното заповедно производство (ч. гр. д. № 1548/2021 г. по описа на РС – Дупница) касаело именно този топлоснабден имот с абонатен № ..., открит на името на ответника. Въззивният съд е посочил, че в исковата молба имотът бил описан с идентични характеристики, като единствената отлика била в изписването на индекса на входа в сградата – вх. „В“, вместо вх. „Б“. Ето защо приел, че била налице техническа грешка в исковата молба. Този извод произтичал недвусмислено от обстоятелството, че в самата искова молба бил посочен същият абонатен номер, открит на името на ответника З., като този в заявлението за издаване на заповед за изпълнение - абонатен № 364332, а качеството на ответника като собственик на имота било установимо от приложения към исковата молба документ за собственост – нотариален акт, касаещ именно апартамента, находящ се във вх. „Б“ на жилищната сграда в [населено място], [улица], ет. ...

По отношение правните изводи относно исковете за главница в размер на 4 482.10 лева за ползвана, но незаплатена, топлинна енергия за периода от месец май 2017 г. до месец април 2020 г. и за мораторната лихва върху тази главница в размер на 627.12 лева, начислена за периода от 15.09.2018 г. до 15.01.2021 г., въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК препратил към мотивите на районния съд. Решаващият съд е посочил още, че ответникът не възразил срещу прилаганите от ищеца общи условия, че сградата, в която процесният имот бил разположен, била в режим на етажна собственост, както и че в исковия период ищецът подавал в нея топлоенергия за битови нужди, а измерването на индивидуалното потребление на топлинната енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост било възложено на „Техем Сървисис“ ЕООД. Въз основа заключенията към изслушаните в производството пред районния съд съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи въззивният съд установил реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и стойността на тази енергия - 5220.55 лева.

При произнасяне по наведеното възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд, позовавайки се на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и при съобразяване на разрешението, дадено от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение №3/18.05.2012 г. по тълк. д. №3/2011 г., датата, на която било подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 28.01.2021 г., и чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени с Решение № ОУ 1/27.06.2016г. на КЕВР, приел за погасени по давност главните вземания до 27.01.2018 година. При изчисляване на размера на лихвата за забава за исковия период въззивният съд съобразил периода, през който по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., лихва не се е начислявала и се е позовал на чл. 33, ал. 2 от ОУ, съгласно който заплащането на стойността на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период следвало да се извърши в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като приел, че изпадането в забава не е обусловено от изпращане на покана до длъжника.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Разполага ли с правомощие въззивният съд да изправи по свой почин евентуално допусната от ищеца грешка в предмета на делото?“;

2. „Следва ли мотивите на въззивното решение да се основават на събраните по делото доказателства и доводите на страните?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и практиката на ВКС – т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС (по първия от въпросите), и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и Решение № 102 по гр. д. № 1055/2016 г. на II ГО на ВКС (по втория от въпросите).

Първият от поставените въпроси е свързан с оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение с твърдение, че то е постановено по непредявен иск. Въпросът и оплакването са породени от обстоятелството, че в исковата молба топлоснабденият имот е описан като находящ се във вход „В“, а въззивният съд приел, изхождайки от описанието на имота в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и нотариалния акт, на който ищецът се позовава, и се е произнесъл за имот във вход „Б“. Въпросът не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като данните по делото не сочат на произнасяне по непредявен иск, а на техническа грешка в исковата молба, която може да бъде поправена по всяко време на производството. В случая това е станало с молбата от „Топлофикация София“ ЕАД от 16.01.2023 г. пред въззивния съд, съдържаща искане за потвърждаване на решението на районния съд. Поради отсъствие на общото основание за допускане касационно обжалване не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правните си изводи. За да направи собствен извод относно наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия, стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземанията на ищеца, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени доказателства и заключенията към съдебно-счетоводната и съдебно-техническата експертизи. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение