Определение № 882 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2939/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по повод подадена касационна жалба от Р. С. Р. срещу решение № 147 от 26.06.20г.по в.гр.дело № 147/20г.на Ловешкия окръжен съд в частта ,с което е потвърдено решение № 549 от 20.12.19г. по гр.дело № 558/19г.на Троянски районен съд в частта,с която е отхвърлен искът на същата страна против Прокуратурата на Република България за имуществени вреди в размер на 5 566.09лв, както и в частта, в която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над 2000 лв до претендирания размер от 10 000 лв. Касаторът сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1.Оправомощен ли е въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, да приложи нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД,без надлежно релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в отговора по чл.131 ГПК и съответно оплакване във въззивната жалба; 2.В исково производство с правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.3 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди ,представляват ли признаците на деянието ,за което наказателното производство е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.1 НПК елементи от общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД; 3.При преценка на общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД и определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва ли съдът да посочи конкретните икономически условия, върху които базира размера на обезщетението; 4.Налице ли е пряка причинно – следствена връзка между прекратяване на служебно правоотношение на основание чл.28 от Закона за държавния служител във вр.с чл.21 вр.с чл.17 ал.1 и чл.18 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация,поради образуване на досъдебно производство,което впоследствие е било прекратено на основание чл.24 ал.1 т.1 НПК, и настъпването на имуществената вреда – пропусната полза от загубата на доход. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария не заявява становище. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че срещу Р. С. Р. е било образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл.238 ал.1 б.“а“пр.2 вр.с чл.18 ал.1 НК, по което е бил привлечен като обвиняем с постановление за привличане от 18.08.17г. Обвинен е за това,че на 15.07.17г.,около 5.30ч.,при язовир „Сопот“, [община],направил опит да улови чрез използване на мрежен риболовен уред /хрилна мрежа/ риба в количества,надхвърлящи значително нормите на любителския риболов,общо на стойност 27.18 лв,като случаят е немаловажен и деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини – намесата на полицията.С постановление от 30.10.17г.на прокурор на РП –гр.Троян наказателното производство е прекратено поради несъставомерност на деянието,като е прието,че същото има характер на административно нарушение по ЗРА.Издадено е наказателно постановление № 11 -1519/12.12.17г.на началник отдел „Рибарство и контрол – Централен Дунав“гр.Р. към Главна дирекция“Рибарство и контрол“ при ИАРА,с което на Р. Р. е наложено административно наказание глоба в размер на 1500 лв, което е отменено с решение № 57/19.03.18г.по а.н.д. № 2/2018г.на РС-Троян, потвърдено с решение № 145 от 2.07.18г.по а.н.д.№ 110/18г.на Административен съд - Ловеч.Мотивите на съда са за допуснати нарушения на правилата на ЗАНН, които са довели до незаконосъобразност на наказателното постановление. Прието е,че Р. Р. е работил по служебно правоотношение в Областна дирекция АПАФУС при Областен управител Ловеч, като главен експерт ОМП.Със заповед № ЗДС -17-6/17.07.17г.на Областен управител Ловеч служебното му правоотношение е прекратено,считано от 17.07.17г.,на основание чл.103 ал.1 т.1 ЗДС, във връзка с подадено от него заявление с вх.№ РД -03-441/17.07.17г.Установено е ,че същият е избран за общински съветник в [община] през 2015г.и въпреки публикациите в пресата за образуваното срещу него досъдебно производство е продължил да изпълнява функциите си като такъв. По делото са събрани гласни доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди. От комплексната съдебно- психиатрична и съдебно- психологическа експертиза съдът е приел, че експертите не са установили наличие на психическо заболяване, обострило се вследствие образуваното досъдебно производство, а ищецът е изживял стрес като нормален отговор на фрустриращото събитие. Изслушана е и съдебно –счетоводна експертиза, която е дала заключение, че размерът на претендираното обезщетение за имуществени вреди за периода от 19.07.12г. до 20.03.18г. възлиза на 5566.09 лв. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид,че наказателното производство срещу ищеца е продължило два месеца и две седмици, по отношение на него не е взета мярка за неотклонение, недоказано е твърдението му за силно влошаване на здравословното му състояние.При тези данни въззивният съд е счел,че сумата от 2 000 лв е справедлив размер, който да репарира претърпените вреди от морален характер.Приел е за неоснователна претенцията за обезщетение за имуществени вреди,представляваща загуба на доход от служебното му правоотношение в администрацията на Областния управител Ловеч, тъй като то е прекратено на основание чл.103 ал.1 т.1 от Закона за държавния служител по негова молба. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Първият въпрос: „Оправомощен ли е въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно общия критерий на чл.52,да приложи нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД,без надлежно релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в отговора по чл.131 ГПК и релевирано оплакване във въззивната жалба“ не е обусловил въззивното решение. В решение № 112 от 14.06.11г.по гр.дело № 372/10г.на Четвърто г.о.на ВКС е посочено,че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, дължимото от държавата обезщетение се намалява. Обезщетението се намалява, когато настъпилия вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия; когато пострадалия с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение. Такива действия са недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление.В разглеждания случай възражение в този смисъл не е релевирано от ответника и съответно съдът не е формирал такива изводи, не е определил съотношение на съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат. Вторият и трети въпроси касаят определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. По въпроса за критериите по чл.52 ЗЗД,по които се определя обезщетението за неимуществени вреди е дадено разрешение в редица постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о.,решение № 149 от 2.05.11г.по гр.дело № 574/10г.на 3-то г.о. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост В разглеждания случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства, поради което настоящият съдебен състав намира,че решението му не е постановено в отклонение от практиката на ВКС. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса дали е налице пряка причинно-следствена връзка между прекратяване на служебното правоотношение на служител в държавната администрация по чл.28 ЗДС вр.с чл.17 ал.1 и чл.18 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, срещу когото е образувано досъдебно производство, впоследствие прекратено и настъпването на имуществена вреда – пропусната полза от загубата на доход.Това основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол е налице,когато правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото,когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв, тъй като има съдебна практика,която не се налага да бъде променена, в кои случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител, Прокуратурата носи отговорност за претърпените от него имуществени вреди. В решение № 227 от 26.10.17г.по гр.дело № 4488/16г.на Четвърто г.о. на ВКС е посочено,че съгласно чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконни актове, действия и бездействия на правозащитните органи, изчерпателно посочени в закона. Когато имуществените вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение са резултат от действия на друг орган, който е действал при условията на обвързана компетентност, отговорност за тези вреди носи Прокуратурата на Република България. Така при действието на нормата на чл. 100, ал.2 от Закона за държавния служител (обявена за противоконституционна с Решение № 5 от 12.05.2016 г. на КС по к. д. № 2/2016 г., ДВ 38 от 2016 г.), съгласно която във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, буква "а" от Наказателния кодекс, органът по назначаването го отстранява временно от работа, Прокуратурата на Република България носи отговорност за понесените имуществени вреди в периода от незаконното отстраняване до възстановяването му на работа – чл. 100, ал. 4 ЗДСл. Съгласно чл. 100, ал. 3 от ЗДСл., държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, поради което има право на обезщетение в размер на пропуснатите месечни възнаграждения за времето на отстраняването му. В разглеждания казус служебното правоотношение е прекратено на основание чл.103 ал.1 т.1 от Закона за държавния служител във връзка с подадено от него заявление, поради което претърпените от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснат доход от заплата, не са пряка причинно-следствена връзка с наказателното преследване. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.