Определение № 50056 от 09.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2762/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве” ЕАД, представлявано от адв. Д. С., срещу решение № 615 от 11.10.2021г. по в.т.д. № 527/2021г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което е потвърдено изцяло решение № 260463 от 17.03.2021г. по т.д. № 1108/2020г. на СГС, ТО, VI-20 състав и касаторът е осъден да заплати на Гаранционен фонд разноски в размер на 450 лева. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.520, ал.1 КЗ сумата 423 591 лева, представляваща вноска за Фонда за незастраховани МПС, дължима за януари 2020г., ведно със законната лихва от 16.06.2020г. до погасяването, и сумата 11 413,42 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 11.03.2020г. – 15.06.2020г., както и разноски в размер на 17 700 лева, като е отхвърлено направеното от касатора възражение за съдебно прихващане с вземания с правно основание чл.499, ал.5 КЗ за възстановяване на изплатени в периода 16.09.2016г. – 24.10.2019г. застрахователни обезщетения по посочени в решението полици.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Оспорва като неправилни изводите на въззивния съд за неоснователност на доводите му за недействителност на застрахователен договор № BG/30/115002547552 от 30.10.2015г., сключен с „Адика ВД” ЕООД, поради настъпилата смърт на едноличния собственик преди датата на сключване на договора. Излага подробни съображения за неправилност и на изводите на въззивния съд във връзка с фактическия състав на регресното вземане на застрахователя по чл.499, ал.5 КЗ, като твърди, че възникването в хода на уреждане на претенцията на спор между ГФ и застрахователя относно това кой трябва да увреди обезщетеното лице не е елемент от фактическия състав на регресното вземане на застрахователя. Поддържа, че практиката на СЕС по решение от 20.07.2017г. по дело С-287/2016г. е съобразена в напълно погрешна посока от въззивния съд, чиито изводи са погрешни и не отразяват относимите действителни факти.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право? Твърди се противоречие на обжалвания акт с решение № 115/17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на IV г.о. на ВКС, решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018г. на II т.о. на ВКС, решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 97/15.09.2020 г. по гр.д. № 2479/2019 г. на IV г.о. на ВКС и др.

2. Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, които са сключени от името на еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) след прекратяването му поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор, когато дружеството не e разполагало и не са били вписани в Търговския регистър органи на управление?

3. Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъла на чл. 301 ТЗ, сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите, когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл. 268, ал. 1 ТЗ?

4. Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд в хода на уреждане на претенцията в хипотезата на чл. 499, ал. 5 КЗ елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?

5. Узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства, изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, което узнаване е настъпило след „уреждане на щетата“ (плащане от застрахователя на застрахователно обезщетение), изключва ли възникването за същия на регресно право по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?

6. Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд по смисъла на чл. 499, ал. 5 КЗ елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя, който надлежно е платил чуждото задължение на Гаранционен фонд, в случаите, когато плащането на застрахователното обезщетение е извършено чрез усвояване от застрахователя на банкова гаранция в полза на НББАЗ, поради което настъпването на момента, от който претенцията се счита за окончателно уредена, е извън волята на последния?

Касаторът поддържа, че последните пет въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като твърди, че не е налице нито противоречие с практиката на ВКС, нито поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че във въззивната жалба не са изложени никакви доводи за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, с която съдът е намерил за осъществени фактическите предпоставки за уважаване на предявените от ищеца Гаранционен фонд искове по чл. 520 КЗ и чл. 86 ЗЗД, като е добавил и че същите се установяват от събраните по делото писмени доказателства, както и с оглед отделянето им за безспорни между страните с доклада на съда.

Посочил е, че поддържаните с жалбата от ответника оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт касаят произнасянето от първата инстанция по съдебно заявените възражения за прихващане на вземанията на ищеца с претендираните права на ответника, основани на заявени вземания за заплатени от ответника застрахователни обезщетения по 47 броя щети, които Гаранционен фонд е задължен да му заплати на основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ във връзка с чл. 59 ЗЗД. Посочил е още, че претенциите на ответника са основани на изложени твърдения за плащане на обезщетенията по нищожни договори за застраховка „Гражданска отговорност“, страдащи от пороците липса на съгласие и липса на застрахователен интерес, по 39 броя застрахователни полици, по които застрахователят ответник не е дължал плащане, а задължено лице за заплащане на обезщетение предвид липсата на валидни договори за застраховка е Гаранционен фонд. Взел е предвид, че ответникът е основал правата си както на специалните разпоредби на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ, така и на общия институт на неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че с нормата на чл. 499, ал. 5 КЗ се дава уредба на хипотезите, когато застрахователното събитие е настъпило извън територията на Република България, като се предвижда, ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционния фонд по чл. 518 КЗ и застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице и бюрото по чл. 506 КЗ е извършило плащане по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата, застрахователят да възстановява на бюрото платените от него суми. Ако впоследствие бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на застрахователя сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от датата на плащането. Намерил е, че тази уредба е специална и следва да намери приложение само при очертаните в хипотезиса ѝ фактически състави, като цели изпълнение на поетите от държавите - членки задължения с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета и кодифицираните с последната предходни директиви относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и в частност с нормата на чл. 11 от Директивата, който гласи, че в случай на спор между органа и застрахователя на гражданската отговорност относно това кой трябва да обезщети пострадалия, държавите членки следва да приемат подходящите мерки, така че една от тези страни да бъде посочена като задължена първоначално да изплати обезщетението на пострадалия без забавяне. Изложил е съображения, че освен интереса на пострадалия, нормата брани и интереса на първоначално платилото при спор лице, като му дава право да претендира пълния размер на платеното обезщетение, без право на другата страна в спора да оспорва този размер, както и да претендира законни лихви от датата на плащането. Достигнал е до извод, че тази уредба сочи на по-силна защита на платилия застрахователното обезщетение застраховател от общата уредба на института на неоснователното обогатяване и следва да намери приложение само в хипотези като уредената в диспозицията на същата норма, а именно възникнал спор при уреждане на щетата, какъвто не се твърди или доказва за процесните щети. Поради това въззивният съд е приел, че специалните разпоредби на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ не намират приложение към претенциите на ответника с оглед извършените от последния плащания по всички щети, без да е бил налице спор дали отговорността за обезщетяване на пострадалите лица е негова – на застрахователя. Намерил е, че твърденията на ответника, че едва по-късно след плащанията е установил факти, които според него сочат на недействителност на застрахователните договори, въз основа на които е извършил плащанията, изключват приложението и на разпоредбите на чл. 74 ЗЗД и чл. 61 ЗЗД, доколкото последните институти уреждат изпълнение на чужд дълг и водене на чужда работа без натоварване, като към датата на престацията извършилият я субект осъзнава, че изпълнява чужд дълг, че работата е чужда, но го прави при наличен правен интерес или за да запази чуждия интерес. По тези съображения е достигнал до извод, че приложение към предявените претенции следва да намери субсидиарната уредба на чл. 59 ЗЗД, доколкото не е налице друг ред за възмездяването на ответника.

Въззивният съд е изложил съображения, че основната предпоставка на очертания с нормата на чл. 59 ЗЗД фактически състав е обедняването на ищеца без правно основание, която не се установява по делото. По поддържаните от ответника възражения за нищожност на договорите на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 -ро ЗЗД /поради липса на съгласие/ и на основание чл. 349, ал. 2 КЗ /поради липса на застрахователен интерес/, въззивният е съобразил практиката на Съда на ЕС по решение от 20.07.2017г. дело С – 287/16, постановено по преюдициално запитване за тълкуване на кодифицираните в Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка предходни Първа, Втора и Трета директиви относно застраховката Гражданска отговорност. Посочил е, че с решението си Съдът на ЕС е напомнил, че видно от преамбюлите на Първа и Втора директива, същите целят, от една страна, да осигурят свободното движение както на моторните превозни средства с обичайно домуване на територията на Европейския съюз, така и на лицата, които се возят в тях, и от друга страна, да гарантират, че пострадалите от произшествия, причинени от тези превозни средства, ще бъдат третирани по сходен начин, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието (Решение от 23 октомври 2012 г. по дело Marques Almeida, C-300/10, EU:C:2012:656, т. 26 и цитираната съдебна практика). За тази цел директивите налагат на държавите членки да гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на превозни средства с обичайно домуване на тяхна територия е застрахована, и уточняват по-специално видовете вреди и третите пострадали лица, които тази застраховка трябва да покрива (решение от 1 декември 2011 г., Churchill Insurance Company Limited и Evans, C-442/10, EU:C:2011:799, т. 28). Въззивният съд е посочил, че по отношение на признатите на такива трети пострадали лица права СЕС е припомнил практиката си, съгласно която член 3, параграф 1 от Първа директива не допуска застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства да може да се позовава на правни разпоредби или договорни клаузи, за да откаже да обезщети тези лица за произшествие, причинено от застраховано превозно средство (решение от 1 декември 2011 г., Churchill Insurance Company Limited и Evans, C-442/10, EU:C:2011:799, т. 33 и цитираната съдебна практика). Съобразил е още, че според дадената уредба с Втора директива някои пострадали лица биха могли да не се обезщетяват от застрахователя с оглед на положението, което сами са създали, а именно това са лицата, качили се доброволно в моторното превозно средство, което е причинило вредите, когато застрахователят успее да докаже, че те са знаели, че превозното средство е било откраднато. Посочил е, че СЕС приема, че обстоятелството, че застрахователят е сключил договора въз основа на непосочени или декларирани неверни данни от страна на застрахования, както се твърди в случая – не с посочения и вписан в ТР законен представител на търговското дружество, не със собственика и истинския ползвател на МПС, договорите не са подписани от сочените физически лица, а от други лица и т.н., не е от естество да му позволи да се позове на законовите разпоредби относно нищожността на договора и да я противопостави на третото пострадало лице, за да се освободи от своето произтичащо от член 3, параграф 1 от Първата директива задължение да го обезщети за причиненото от застрахованото моторно превозно средство произшествие. Взел е предвид и приетото от СЕС, че обстоятелството, че дадено моторно превозно средство е управлявано от лице, което не е посочено в свързаната с него застрахователна полица, не може да позволи да се приеме — предвид преследваната от Първа, Втора и Трета директива цел да се защитят пострадалите от пътнотранспортни произшествия — че такова превозно средство не е застраховано по смисъла на посочената разпоредба (решение от 1 декември 2011 г., Churchill Insurance Company Limited и Evans, C-442/10, EU:C:2011:799, т. 40). Посочил е, че по сезиралия го конкретен въпрос съдът е приел, че правните предпоставки за валидността на договора за застраховка не се уреждат от правото на Съюза, а от правото на държавите членки, но държавите членки са длъжни да гарантират, че приложимата съгласно националното им право гражданска отговорност е застрахована в съответствие с разпоредбите на директивите, като разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при произшествия при използването на превозни средства, не могат да лишат Първа, Втора и Трета директива от тяхното полезно действие (решение от 23 октомври 2012 г., Marques Almeida, EU:C:2012:656, т. 30 и 31 и цитираната съдебна практика). Изтъкнал е, че според приетото от СЕС правото на обезщетение на пострадалите от произшествие не може да се окаже накърнено от предпоставките за валидност на договора за застраховка, предвидени в националната уредба, защото обратното - липсата на обезщетение за пострадалите трети лица накърнява полезното действие на директивите, като този извод не може да бъде поставен под въпрос поради възможността на пострадалото лице да се изплати обезщетение от Гаранционния фонд за пътни превозни средства, при отчитане ролята на органа по член 1, параграф 4 от Втора директива като крайна мярка, предвидена единствено за случаите, когато вредите са причинени от неидентифицирано превозно средство или от такова, за което не е било изпълнено задължението за сключване на застраховка, посочено в член 3, параграф 1 от Първа директива, т.е. моторно превозно средство, за което няма договор за застраховка. Въззивният съд е взел предвид, че по горните мотиви СЕС е приел и при фактите по главното производство – възражение от застрахователя да не дължи застрахователно обезщетение на пострадалото лице по причина нищожност на договора за застраховка съобразно националния закон на държавата, където договорът е сключен, че не може да се приеме, че такова превозно средство не е застраховано по смисъла на член 1, параграф 4, трета алинея от Втора директива, както и че правото на ЕС не допуска противопоставимостта спрямо трети пострадали лица на нищожността на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за моторно превозно средство съобразно националното законодателство, включително произтичаща от първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на собственика и лицето, което обичайно управлява съответното моторно превозно средство, или от обстоятелството, че лицето, за което или от името на което е сключен договорът за застраховка, не е имало икономически интерес от сключването му.

Въззивният съд е споделил изводите на СЕС и е приел при сочените от ищеца факти за сключени договори за застраховка „Гражданска отговорност“ за участвалите в ПТП на територията на други държави членки МПС при съобразяване на правото на ЕС, а и националния закон – КЗ/отм./ и КЗ, приложими в зависимост от датата на сключване на договорите, че застрахователят ответник е бил длъжен да заплати обезщетение за причинените вреди от водачите на застрахованите по същите договори за застраховка лица по предявените преки претенции на пострадалите лица, а поддържаните възражения за нищожност на договорите на основание липса на съгласие или липса на застрахователен интерес са непротивопоставими на третите за договорите пострадали лица. Изтъкнал е, че в този смисъл и заявените основания за обедняване на застрахователя без правно основание, респективно за изпълнение на чужд дълг, не се установяват по делото, като застрахователят ответник е изпълнил свое задължение – задължението да обезщети вредите, търпени от пострадали трети лица, имащи гарантираното от правото на ЕС и националния закон право на пряк иск срещу застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а възраженията за недействителност на договорите не са им противопоставими, доколкото не е налице единственото признато с директивите изключение - пострадалите лица да са знаели за порока на договорите за застраховка и сами да са създали положението, в което се намират, каквито твърдения няма по делото. Приел е, че възраженията на застрахователя относно валидността на сделките по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са противопоставими само на насрещната страна по сделката, като с оглед разясненията по ТР 1/2018г. на ОСТК на ВКС същите са установими с иск срещу застрахованите, какъвто не е предмет на разглеждане в настоящото производство.

За пълнота на изложението въззивният съд е добавил, че при съобразяване на даденото задължително за съдилищата тълкуване на закона с ТР 1/2018г. на ОСТК на ВКС по отношение на процесните договори за застраховка не са налице твърдените пороци - липса на съгласие и сключването им при липса на застрахователен интерес. Посочил е, че на самостоятелно основание и по отношение на приложените застрахователни договори, върху полиците по които липсва положен подпис на застраховащ, доколкото самият ответник поддържа да са изпълнявани от двете страни – ответникът е приел плащане на премията, подал е информация за договора и вписал последния във водения регистър за задължителната застраховка и изплатил застрахователно обезщетение, то същият на основание чл. 293, ал. 3 ТЗ не може да се позовава на недействителността. Приел е, че не покриват дефиницията на сделка, сключена при липса на съгласие, и поддържаните възражения от ответника по сключените договори за застраховка, при които положеният подпис не принадлежи на законният представител на търговските дружества, респективно на физическото лице, посочени като застрахован собственик по полиците. Изтъкнал е, че по договорите е изразена воля за обвързване, като е налице и съвпадение на насрещните изявления и не се твърди последните да са сторени при условията на „съзнавано несъгласие“, което определя сделките като валидни – сключени при съгласие между страните, а възраженията на ответника касаят наличието или не на представителна власт по отношение на реално подписалото договорите лице спрямо посоченият за застрахован по сделката. В тази връзка е съобразил разясненията в т. 2б от ТР 1/2018г. на ОСТК на ВКС и ТР 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Намерил е за неоснователни и поддържаните кумулативно доводи на ответника, че процесните сделки са нищожни на основание чл. 349, ал. 2 КЗ с оглед сключване на договорите при липса на застрахователен интерес, като е посочил, че за всяко от изброените в чл. 477, ал. 2 КЗ като застраховани лица е налице правен интерес да сключи договор за застраховка гражданска отговорност на моторното превозно средство и в тежест на въвелия възраженията ответник е да докаже по делото, че сключилите процесните договори за застраховка лица излизат извън горната широка дефиниция на закона досежно застраховани по договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, каквото доказване не е проведено от ответника, чиято е доказателствената тежест. Приел е, че възраженията на ответника за невярно подадена информация при сключване на договорите относно кръга на лицата по чл. 477, ал. 2 ТЗ съобразно изричния отговор по въпрос 2в от ТР 1/2018г. по описа на ОСТК на ВКС, дори да бяха установени по делото, нямат за последица твърдяната от страната нищожност при липса на твърдения и доказателства за уговорени специални условия, касаещи конкретно личността им. Добавил е, че застрахователят като търговец е длъжен да следи с грижата на добрия търговец за валидността и точното изпълнение на сключваните от него сделки – чл. 302 ТЗ, а оплакванията му за лошо изпълнение на законово и договорно уредените задължения от застрахователен посредник, дори да са основателни, могат да имат последици само в отношенията посредник – застраховател. Намерил е за неоснователни и доводите на ответника, че еднолично дружество с ограничена отговорност, чийто управител и едноличен собственик на капитала е починал, не може валидно да формира и изразява воля за сключване на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, като е посочил, че с прекратяване на дружеството последното не се лишава от дееспособност, а само по отношение на същото се открива производство по ликвидация и дружеството може валидно да формира и изразява воля по установения с ТЗ ред. Добавил е, че дали воля от негово име е изразена от законния му представител или от лице без надлежно учредена представителна власт по вече подробно изложените от съда доводи не е въпрос от значение за валидността на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД. Като неоснователен е преценил и довода, че дружество в ликвидация не може да сключва задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като е взел предвид разпоредбата на чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ и е изтъкнал, че дори да се приеме, че последното не отговаря на действия по чл. 268 ТЗ, същото няма за предвидена в закона последица нищожност на сделката. Въззивният съд е посочил, че по отношение на две от застрахователните полици се установява вписаните в договорите като застраховани собственици физически лица да са починали към датата на сключване на договорите за застраховка, но е съобразил още, че наред с посочените собственици на застрахованите автомобили, са посочени и лицата, които обичайно управляват автомобилите. Заключил е, че и двете полици са подписани, като застрахователен интерес да подпишат полиците имат и обичайните ползватели на автомобилите, посочени в самите полици. Преценил е като невярна и противна на закона общо поддържаната позиция на ответника, че щом посоченият за собственик е починал, то за автомобила не може да бъде сключен валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“, като в тази връзка е добавил и че поведението на застрахователя – търговец, утвърдил формуляра на застрахователните полици по сключваните от него застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, да се позовава на собственото си недобросъвестно поведение по невписване в полиците на ясна информация кое лице е застраховащо – кой се подписва за „застрахован“, противоречи на установения в правото основен принцип за добросъвестност.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. Противно на твърдението на касатора, във връзка с което е поставен първият въпрос, въззивният съд е обсъдил довода му за приложимост на чл.157, ал.1 ТЗ и настъпилото прекратяване на „Адика ВД” ЕООД поради смъртта на едноличния му собственик и единствен управител преди датата на сключване на застрахователния договор, като е приел, че с прекратяване на дружеството последното не се лишава от дееспособност, а само по отношение на него се открива производство по ликвидация и дружеството може валидно да формира и изразява воля по установения с ТЗ ред. Добавил е, че дали воля от негово име е изразена от законния му представител или от лице без надлежно учредена представителна власт не е въпрос от значение за валидността на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил и довода на касатора, че застрахователният договор не обслужва производството по ликвидация, като е приел, че дори и същият да бъде възприет, това няма за предвидена в закона последица нищожност на сделката. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд се явява оплакване за незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Втори и трети въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационен контрол. Тези въпроси са относими към изложените от въззивния съд допълнителни мотиви за неоснователност на довода за нищожност на посочения от касатора застрахователен договор поради настъпила преди сключването му смърт на едноличния собственик на капитала на застрахованото дружество. От една страна, както и да се решат, въпросите не биха се отразили на изхода на делото с оглед решаващия извод на въззивния съд, че поддържаните възражения за нищожност на договорите на основание липса на съгласие или липса на застрахователен интерес са непротивопоставими на третите за договорите пострадали лица, във връзка с които мотиви въпрос не е поставен. От друга страна, въззивният съд не е обсъждал валидността на процесния застрахователен договор в контекста на хипотетичната възможност ликвидаторът да се противопостави на основание чл. 301 ТЗ. Изводът за валидност на договора е основан на съображенията, че търговското дружество е продължило да съществува като правен субект и че ответникът не е легитимиран да се позовава на нищожност на застрахователния договор поради липса на съгласие. Не е доказано и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като принципен отговор на поставените въпроси се съдържа в т. 2.б на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, което не прави разграничение за недействителността на застрахователните договори, сключени от името на дружество без представителна власт, в зависимост от вида на търговското дружество. Прието е, че застрахователят не е активно легитимиран да предяви иск за прогласяване нищожността на сключен без надлежна представителна власт договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите", като изрично в мотивите е посочено, че на недействителността може да се позове /съдебно или извънсъдебно/ само лицето, от името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници. Следва да се добави, че нормата на чл. 157, ал. 1 ТЗ изрично урежда хипотеза на смърт на едноличния собственик на капитала, като посочва и изключения за прекратяване на дружеството: предвидено друго в дружествения договор или наследниците не поискат да продължат дейността му, противно на тезата на касатора, че при смърт на едноличния собственик на капитала на ЕООД последното винаги се прекратява със смъртта му.

Последните три въпроса, свързани с приложението на чл.499, ал.5 КЗ, също не могат да обосноват допускането на касационния контрол, тъй като са поставени във връзка с мотиви на въззивния съд, които не са единствено обуславящи произнасянето му по възраженията за прихващане. В случая, за да ги приеме за неоснователни, въззивният съд е изложил и подробни съображения, че поддържаните възражения за нищожност на договорите на основание липса на съгласие или липса на застрахователен интерес са непротивопоставими на третите за договорите пострадали лица, както и допълнителни съображения, че сключените застрахователни договори не са нищожни, поради което плащането по същите е дължимо от застрахователя, а не от Гаранционния фонд. С оглед на това формулираните от касатора въпроси не осъществяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника по касацията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.2 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение