Определение № 356 от 19.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2436/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С решение № 364 от 15.07.2022г. по в.т.д. № 230/2022г. на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено решение № 260008 от 21.01.2022г. по т.д. № 57/2020г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, в която „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Я. А. Г. и К. М. Ц., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, суми от по 160 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син Е. Я. Г. при пътнотранспортно произшествие на 28.07.2019г., ведно със законната лихва за забава, считано от 27.11.2019г. до окончателното плащане, както и, като е отменено първоинстанционното решение в осъдителната част за разликата над 160 000 лева до 200 000 лева, са отхвърлени исковете на Я. А. Г. и К. М. Ц. за заплащане на суми от по още 40 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, до пълните предявени размери от по 200 000 лева обезщетение, със законната лихва от 27.11.2019г. Също с решение № 364 от 15.07.2022г. по в.т.д. № 230/2022г. на Апелативен съд – Пловдив е отменено изцяло решение № 260008 от 21.01.2022г. по т.д. № 57/2020г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, в която „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. А. Г., баба на починалия при пътнотранспортното произшествие Е. Я. Г., както и на Ж. Я. Г. и А. Я. Г., негови сестра и брат, суми от по 26 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, частично от 200 000 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от 11.02.2020г. до окончателното плащане, и исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени изцяло. С подадена касационна жалба Я. А. Г. и К. М. Ц. обжалват решението на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решението на Окръжен съд – Пазарджик в отхвърлителната част – за разликата до претендираните по 200 000 лева обезщетение за претърпените неимуществени вреди от всеки от тях. Касаторите намират въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Оспорва се правилността на изводите на въззивния съд за съпричиняване, поради което претендираното обезщетение е било намалено с 20%. Съпричиняването следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване, а в случая не е установено, че на седалката на починалия е имало монтиран предпазен колан, че той е бил изправен и е могъл да бъде използван, че починалият не го е използвал и това е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Изводите на наказателния съд по влязлата в сила присъда не могат да бъдат приети задължителни по смисъла на чл. 300 от ГПК. Въззивният съд неправилно е обсъдил комплексната автотехническа и съдебномедицинска експертиза, без да съобрази всички отговори на вещите лица (съвкупно по въпроси № 6, № 7 и № 9). Това, че пътникът не би изпаднал от автомобила и не би получил конкретните смъртоносни увреждания, не означава, че ако се бе задържал на мястото си, е нямало да получи други също летални увреждания. С касационната жалба въззивното решение в отхвърлителната част за сумите от по 26 000 лева обезщетение се обжалва от Е. А. Г., Ж. Я. Г. и А. Я. Г.. Според тези касатори решението е неправилно, като постановено в нарушение на чл. 52 от ЗЗД. В случая става дума за смъртта на 16-годишно момче, чиято баба живее заедно с цялото му семейство и в традициите както на ромската общност, така и на останалите живеещи в България етноси е била отдадена на отглеждане на внуците. Прекарвала е много време с тях, докато родителите са работили, и е логично да се е създала дълбока и трайна емоционална връзка с всеки един от тях и в частност – с починалото момче. Сестрата и братът на Е. са съответно с 3 и 5 години по-големи от него. Ходили са в едно и също училище, прекарвали са много време заедно и винаги са се подкрепяли. И след навършване на пълнолетие Ж. и А. са живеели при родителите. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираният от касаторите Я. А. Г. и К. М. Ц. въпрос е: Следва ли при наведено възражение за съпричиняване да бъде изследвано дали конкретното допуснато от пострадалия нарушение на ЗДвП се намира в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат? Според касаторите въззивното решение е в противоречие с възприетото в решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно което намаляването на обезщетението за вреди от деликт не може да почива на предположения, а следва чрез пълно и главно доказване да са установени конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е допринесъл за вредоносния резултат. По настоящото дело е установено, че използването на неурегулирания предпазен колан по предназначение би могло да доведе до други телесни увреждания, също с летален характер. Формулираният от касаторите Е. А. Г., Ж. Я. Г. и А. Я. Г. въпрос е: Какви са критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на баба, брат и сестра вследствие настъпила смърт при непозволено увреждане? Тези касатори поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение с разрешенията на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС относно критериите, при които случаите се определят като „изключителни“. Съжителството в общо домакинство, ежедневното полагане на грижи, възпитание, помощ и подкрепа от страна на бабата, брата и сестрата на починалия обосновават такава изключителност. От насрещната страна по жалбата „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Страната претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Срещу въззивното решение в частта на присъдените на Я. А. Г. и К. М. Ц. обезщетения за неимуществени вреди за разликата над 128 000 лева до присъдените по 160 000 лева, ведно със законната лихва, е подадена касационна жалба от застрахователното дружество. Касаторът-застраховател счита решението в тази обжалвана част необосновано и постановено в нарушение на материалния закон – чл. 52. Не се оспорва приетият от въззивния съд процент на съпричиняване от 20%, а определените като дължими на родителите обезщетения от по 200 000 лева, които, според застрахователя, са завишени. В съдържанието на принципа за справедливост се включва преценката на всички обективно съществуващи обстоятелства – възраст на пострадалия, социалното му положение, отношенията между него и увредените лица приживе. Въззивният съд не е изложил съображения в тази връзка, обосноваващи подобен размер на обезщетенията, в отклонение от обичайно присъжданото. Не са били установени извънредни и изключителни обстоятелства. Не са съобразени наложилите се в страната обществено-икономически и житейски отношения към датата на ПТП. Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК конкретно формулираният от касатора – застрахователно дружество въпрос е: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента (иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ)? Според касатора въпросът е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в ППВС № 4/1968г., т. 11, тъй като въззивният съд не е съобразил установените критерии при определяне на обезщетенията, както и не е съобразил ППВС № 4/1961г. От насрещните страни по жалбата Я. А. Г. и К. М. Ц. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Изложено е, че като е определил обезщетения от по 200 000 лева за всеки от родителите на починалия през 2019г. 16-годишен Е. Г., въззивният съд не се е отклонил от обичайните размери на присъжданите обезщетения за застрахователни обезщетения през 2019г. за смърт на дете между 16 години и 18 години, а също и от критериите, които следва да бъдат оценявани и обуславящи начина, по който всеки родител индивидуално преживява смъртта на детето си. Я. А. Г. и К. М. Ц. се позовават на решение № 230 от 04.12.2017г. по гр.д. № 4874/2006г. на ВКС, ГК, ІV г.о., съгласно което справедливостта изисква сходно решаване на аналогични случаи, както и на съдебни решения по сходни случаи с присъждани обезщетения в порядъка на 180 000 - 200 000 лева дори за събития отпреди 2019г. - решение № 236 от 13.12.2017г. по т.д. № 1200/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 81 от 14.06.2016г. по т.д. № 1529/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 141 от 30.11.2017г. по гр.д. № 60360/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 193 от 06.12.2017г. по гр.д. № 60137/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Във връзка с подадения отговор са претендирани разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му части, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че към 28.07.2019г. „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Опел“, модел „Астра“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, на главен път І-8 (посока от [населено място] към [населено място]), км.195+250м., по причина на водача на автомобила И. Н. Ч., застраховано лице, нарушила виновно правилата за движение по пътищата (неупражняване на непрекъснат контрол върху автомобила в нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което е починал Е. Я. Г., на 17 години, пътник на задната дясна седалка в насрещно движещия се товарен автомобил „Ситроен Джъмпър“, с ДК [рег.номер на МПС]. И. Н. Ч. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б.“б“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК с влязла в сила присъда № 260003 от 16.09.2020г. по н.о.х.д. № 353/2020г. на Окръжен съд – Пазарджик, изменена с решение № 260010 от 09.02.2021г. на Апелативен съд – Пловдив по в.н.о.х.д. № 554/2020г., потвърдено с решение № 119 от 03.06.2021г. по н.д. № 391/2021г. на Върховния касационен съд, Първо наказателно отделение. Я. А. Г. и К. М. Ц. са били родители на починалото момче, Е. А. Г. – негова баба, а Ж. Я. Г. и А. Я. Г. – негови сестра и брат. Относно исковете на Е. А. Г., Ж. Я. Г. и А. Я. Г. е било прието, въз основа на показанията на изслушаните свидетели, че не се установяват действително претърпени неимуществени вреди, които да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка, съгласно разрешението по Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Между членовете на семейството, което е било здраво и сплотено, са съществували тесни семейни връзки, още повече че са живели в една къща, нямали са отделно домакинство и всичко било общо, характерно за ромските семейства. Липсва обаче изключителност на случая. Бабата на децата е полагала ежедневни битови грижи, но това не е изключително. Не може да се направи извод за дълбока и трайна емоционална връзка между ищците и починалия им брат. За родителите - ищци, също въз основа на разпита на изслушаните свидетели, но и заключение на съдебно-психологическа експертиза, е било прието, че търпят изключително силни болки и страдания от смъртта на своя син. По-конкретно съгласно съдебно-психологическата експертиза К. М. Ц. е претърпяла остра стресова реакция, която е протекла с емоционална дисфункция и нарушено социално функциониране; тя не е била на себе си, което състояние е преминало към посттравматичен стрес в живота й и в прогностичен план това страдание ще я съпътства през целия й живот. Я. А. Г. е преживял емоционал шок, преминал в тревожно състоянтие с малоценностни преживявания, мисли за безперспективност и безнадежност, чувство за осакатяване и непълноценност, довело в промяна изцяло на социалното му функциониране и поставянето му в нов социален статус на зависим, отчаян от живота човек със сиуцидни мисли и намерения. За справедлив размер на обезщетението на родителите съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от въззивния съд са били приети суми от по 200 000 лева, съответно на социално-икономическите условия в страната, като тези суми са били намалени с по 40 000 лева поради принос от страна на пострадалия от 20 %, или дължими по 160 000 лева обезщетение. Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че по време на пътния инцидент Е. Я. Г. не е бил с поставен обезопасителен колан, в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, което е довело до причинилите смъртта му увреждания – момчето е било легнало на седалката и при удара е изпаднало от страничния прозорец на товарния автомобил, при което е било захлупено и влачено от автомобила. От въззивния съд е прието заключението на изслушаната в първоинстанционното производство комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза (отговор на въпроси № 5 и № 9), че ако Е. Я. Г. е бил с поставен предпазен колан, дори и в легнало положение, той трудно би изпаднал от автомобила и не би получил смъртоносните увреждания, съответно, че при конкретното техническо състояние на предпазния колан, при условие, че той е бил използван от пострадалия в полулегнало (легнало) положение на седалката, долната част на колана, която минава през хълбока, би спомогнала да задържи тялото вътре в купето на автомобила и то да не изпадне на пътното платно. При огледа на местопроизшествието коланът е бил намерен незакопчан към седалката, свободно висящ и разпънат, т.е. в неприбрано положение към колонката. В отговор на въпроси № 6 и № 7 от заключението вещите лица от комбинираната експертиза са отговорили, че при нерегулиран предпазен колан и удари с голяма кинетична енергия е възможно да настъпят увреждания в шийната част на гръбначния стълб, както и на коремните органи, а шийните травми и травмите на вътрешните органи в зависимост от тяхната тежест биха могли да доведат до летален изход. При тези обстоятелства поставеният от касаторите Я. А. Г. и К. М. Ц. въпрос следва ли при наведено възражение за съпричиняване да бъде изследвано дали конкретното допуснато от пострадалия нарушение на ЗДвП се намира в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ – част от правния спор и обусловил изхода на делото. По исковете на касаторите по чл. 432, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ответника - застраховател е било направено правоизключващо възражение за съпричиняване от страна на пострадалия (непоставен предпазен колан), по което въззивният съд се е произнесъл, намирайки възражението основателно. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. По-конкретно е била съобразена трайната практика на Върховния касационен съд, обективирана и с решението по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовават касаторите, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, и такъв принос трябва да е установен конкретно от ответника (включително застраховател), който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В случая непоставянето на обезопасителен предпазен колан от Е. Я. Г., пътник в товарен автомобил „Ситроен Джъмпър“, с ДК [рег.номер на МПС], е обстоятелство, прието от въззивния съд въз основа на заключението на комбинираната експертиза. Отговорите на вещите лица по експертизата, че при нерегулиран предпазен колан е възможно да настъпят увреждания в шийната част на гръбначния стълб, както и на коремните органи, а такива травми, в зависимост от тяхната тежест, биха могли да доведат до смъртен изход, са хипотетични, без такива обстоятелства да са установени по делото, поради което е приета за установена и причинност между непоставянето на предпазния колан и настъпилата смърт при Е. Я. Г.. Формулираният от касаторите Е. А. Г., Ж. Я. Г. и А. Я. Г. въпрос относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на баба, брат и сестра вследствие настъпила смърт при непозволено увреждане също удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като от този въпрос е обусловен изходът на делото пред въззивния съд – прието е, че при конкретните обстоятелства по делото претърпените от тези касатори болки и страдания не надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка баба – внук, съответно брат – сестра и брат - брат. И тук въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд. Изричен отговор на въпроса е даден в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и той е, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, стоящи извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е по изключение, за всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на тълкувателното решение е посочено изрично още, че тези лица трябва да са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Практиката на Върховния касационен съд, след приемане на тълкувателното решение, също последователно се придържа към разбирането, че правото на брат или сестра, баба или дядо и внук да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен родственик се признава по изключение, когато вредите е справедливо да бъдат обезщетени. В този смисъл са например Решение № 372 от 14.01.2019г. по т.д. № 1199/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 70 от 03.06.2019г. по т.д. № 755/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 17 от 10.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 60070 от 29.06.2021г. по т.д. № 904/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 60143 от 01.12.2021г. по т.д. № 1796/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 33 от 12.04.2022г. по т.д. № 377/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 50100 от 27.10.2022г. по т.д. № 1644/2021г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. При приложението на чл. 52 от ЗЗД по делото въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, като е приел, че е необходимо установяването на случай на изключение, при който вредите е справедливо да бъдат обезщетени, но въз основа на обстоятелствата и доказателствата по делото е било решено, че в случая липсват такива обстоятелства. Касаело се е за здраво и сплотено семейство с общо домакинство, с тесни семейни връзки, характерно за ромските семейства в страната, но без да е налице изключение. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулирания от касатора - застрахователно дружество материалноправен въпрос как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя, независимо, че въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), приложимо и при предявен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ от родител за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смърт на дете при пътнотранспортно произшествие, при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. По настоящото дело тези обстоятелства са посочени и съобразени от въззивния съд. По-конкретно съдът се е съобразил с възрастта на починалия – едва на 17 години, внезапната му и неочаквана смърт, близките отношения между починалия и касаторите, негови родители, всичко довело до голямо и непреодолимо страдание за тях. Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС, е имало за цел, освен другото, да се преодолеят големите различия между присъдени размери на вреди по различни дела за съвсем сходни случаи, при което като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се считат, освен постановлението, и съдебните решения на Върховния касационен съд, по които са присъдени конкретни обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи. Еднаквото третиране на сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 от ЗЗД присъденото обезщетение да е справедливо. В случая не се установява противоречие на въззивното решение в частта на претендираните от Я. А. Г. и К. М. Ц. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния син с практиката на ВКС по аналогични случаи. По същество такава практика не се сочи от застрахователното дружество, въпреки оплакването за отклонение от обичайно присъжданото. Напротив, от Я. А. Г. и К. М. Ц. е посочена практика на състави на ВКС за присъждани обезщетения за събития до 2019г. за сходни случаи и тези обезщетения обхващат суми около и над 200 000 лева, при което въззивното решение е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Или по изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив. С подадения отговор на касационната жалба на застрахователното дружество от името на Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“ е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. С оглед обжалваемия интерес по делото (по 32 000 лева за представляваните Я. А. Г. и К. М. Ц.) и недопускане до касация на въззивното решение в обжалваната част, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, на адвокатското дружество следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение от общо 2 682 лева с ДДС. Размерът на възнаграждението е съгласно чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на Наредбата към датата на изготвяне на отговора (19.09.2022г.) – ѕ от минималното възнаграждение от 1 117. 50 лева, съответно 1 341 лева с ДДС, или общо 2 682 лева за всеки от представляваните. С подадения отговор на касационната жалба на Я. А. Г., К. М. Ц., Е. А. Г., Ж. Я. Г. и А. Я. Г., застрахователното дружество е поискало разноски за юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, такива разноски следва да бъдат присъдени - по 80 лева, дължими от Я. А. Г. и К. М. Ц., и по 50 лева, дължими от останалите касатори, с оглед на обжалваемия интерес по делото по техните искове съответно от 40 000 лева и от 26 000 лева. Воден от горното съдът