Определение № 2452 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 846/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №495/10.01.2024г. на В. Ив. Т., чрез адв. А. С. срещу Решение №1214/21.11.2023г. по в.гр.д. №1542/2023г. по описа на ОС – Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение. Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно, немотивирано, несправедливо и очевидно неправилно, постановено в нарушение принципа на справедливостта, при несъблюдаване, неспазване и неприлагане на нормата на чл. 179 от ГПК. Твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви, че ответникът не представя по делото титул за собственост на процесния имот, което води до непълнота на изследване на доказателства и обстоятелства от съществено значение за правилното, справедливо и законосъобразно решаване на спора. Излага също, че ответникът не е оспорил по надлежен ред нотариалния акт, от който ищецът черпи права, като не е предявил искания за неговата отмяна или обезсилване в частта, в която общината счита, че е собственик на спорната земя. Счита, че ответната община не е представила съобразно чл.5 от ЗОС акт за общинска собственост, и не е атакувала по надлежен ред представения от ищеца нотариален акт, който се ползва с обвързваща материална доказателствена сила на официален документ съобразно нормата на чл.179 от ГПК, която обаче неправилно не е зачетена от въззивния съд, което е довело до постановяването на немотивирано, незаконосъобразно и несправедливо решение. Касаторът счита решението и за очевидно неправилно, т.к. въззивната инстанция не е изследвала събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, липсват правни изводи, като не е съобразена материалната доказателсвтена сила на представения от нотариален акт за покупко- продажба, в който е включен и процесния имот. Очевидната неправилност се състои и в това, че съдът е игнорирал представените от ищеца доказателства, като е решил делото в полза на ответника, който няма титул за собственост, и игнорирайки заключението на СТЕ, според което в посочените в представения нот.акт граници е заключен имот с обща площ от 1130 кв.м, като процесният с площ от 500 кв.м. попада в западната част на закупения. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие в практиката на ВКС, обективирана в решение №249/12.11.2012 г. на ВКС, постановено по гр.дело №270/2012г. и ТР №11/2012 г. на ОСГК на ВКС във връзка с приложението на чл.179 от ГПК, което представлява основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, предложение последно от ГПК. Посочва се, че решение №1214/21.11.2023г. на БОС е и очевидно неправилно, което е основание по чл.280, ал.2, предложение „последно” от ГПК, т.к. съдът е признал права на ответника, неразполагащ с титул за собственост върху процесния имота, като в същото време не е зачел материалната доказателствена сила на представения от ищеца нотариален акт. Касаторът счита, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като във връзка с обжалваното решение, поставя следните въпроси, които са от значение за развитие на правото: 1/.Може ли съдът да не се съобрази с нормата на чл.179 от ГПК досежно материалната доказателствена сила на неатакуван в процеса и от ответника нотариален акт и респективно да игнорира СТЕ, удостоверяваща при посочените граници какъв имот е закупен и при каква квадратура? 2/. Може ли съдът законосъобразно, справедливо и правилно да отсъди при спор за собственост върху недвижим имот в полза на оногова, който не е доказал в хода на производството възникнало в негова полза право на собственост и не е предоставил по делото титул за собственост, а този който представя - да подмине същите документи без съобразяване с изискванията на чл.179 от ГПК? З/.Може ли със скици, заповеди на кмета и кадастрална извадка от кадастралната карта съдът да приеме, че за Общините е възникнало право на собственост или за Общините правото на собственост следва да се удостовери включително и в гражданския процес съобразно нормата на чл.5 от ЗОС с АКТ за общинска собственост и съставлява ли същия титул за собственост върху имота, за който е съставен? 4/.Еднакви или различни са по своята правна природа акт за общинска собственост и скици и заповеди на кмета и въз основа на кои от тях съдът може и следва да обосновава право на собственост в гражданския процес? 5/. Следва ли съдът да не се съобрази с документите изходящи от ищеца и да не обсъди нито тях, нито ангажираните в тяхна подкрепа доказателства мотивирайки се в мотивите към решението и не е ли такъв вид решение очевидно неправилно? Ответникът по касационната жалба –Община Бургас, представлявана от кмета, чрез юрисконсулт Р., с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Счита, за невярно твърдението, че не оспорил своевременно представения от ищеца нотариален акт, като излага, че още с отговора на исковата молба е навел доводи в тази насока. Твърди, че касаторът не е формулирал матариално-правни и процесуално правни въпроси, значими за изхода на спора, по които съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика. Счита също, че решението не е и очевидно неправилно, тъй като изложените от касатора съображения не навеждат на наличието на такъв порок. Ответникът оспорва и доводите за незаконосъобразност, немотивираност и несправедливост на решението, поради което моли касационно обжалване на същото да не бъде допускано. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск на В. И. Т., предявен против Община Бургас, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 500 кв.м., попадащи в северната част на поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 16993 кв.м. по КККР на [населено място], общ. Б., при граници за тях: север – УПИ ***, юг - имот на В. Т. /бивш пл. №***по отменената и недействаща кадастрална основа на землището на селото - съгласно нотариален акт №18, том III, рег. №2902, дело №389/2008г. и който имот не е нанесен в кадастъра и също попада в ПИ ***/, изток - мера /борова гора/ и запад - път, по силата на изтекла в негова полза придобивна давност за период повече от 15 години. Отправя искане съдът да разпореди нанасянето на процесния имот в кадастъра. Ищецът твърди, че на 15.04.2008г. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №18, том III, рег. №2902, дело №389/2008г. придобил недвижим имот - земя, находяща се извън регулационния план на [населено място], като границите, посочени в този нотариален акт, а именно: изток- мера (борова гора), запад - улица, юг- мера, север - УПИ ***, и който съставлява поземлен имот №***по ЗЗП на местността „П.“ [населено място], обл.Б. по недействащия към момента план, утвърден със заповед №592/19.05.2005г. Според ищеца посочената в нотариалния акт площ на имота е 500 кв.м, но описаните в него граници заключват в себе си не посочените 500 кв.м, а площ от 1000 кв.м, по действащата КККР на [населено място], а именно: УПИ ***, ПИ с идентификатор ***, борова гора /мера/ и път. Твърди, че е бил въведен от продавача във владение на 1000 кв.м. още при закупуването на имота, като от тогава и до настоящия момент ползва същите като свои собствени, стопанисвайки и обработвайки земята. Твърди, че повече от 15 години упражнява еднолично и за себе си владение, ползване и своене на всичките 1000 кв.м. от ПИ с идентификатор ***по действащата КККР на [населено място]. Около имота от 1000 кв.м. е поставена ограда, като в северната му част- до границата с УПИ *** са разположени преместваем обект - контейнер за обслужване, панелен павилион тип - пчелна пита, и е изградена външна чешма с мивка. Ищецът твърди, че по действащата КККР на [населено място], обл.Б. имотът не е нанесен, като на негово място има единствено бяло петно и липсва отбелязване на собственик или на отделен имот. Съгласно стара скица по недействащия план утвърден със заповед №592/19.05.2005г. по ЗЗП, имотът от 500 кв.м. попада по действащия кадастър в северната част на ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 16993 кв.м., като. Ищецът счита имота за свой собствен докато ответната община няма права върху него, тъй като за него няма съставен акт за общинска собственост, нито други нотариални актове. Имотът не е нанесен като собствен на ищеца от Община Бургас, а по кадастъра съществува бяло петно на неговото място, което обуславя за ищеца правен интерес от предявяване на иск за установяване правото му на собственост срещу ответната Община. С допълнителна молба уточнява, че искането му към съда е да се разпореди нанасянето на процесния имот в кадастъра. Ответната Община оспорва иска, като твърди, че процесният имот е част от ПИ с идентификатор ***по КК на [населено място], общ. Б., с площ 16 993 кв.м., върху който Община Бургас е придобила правото на собственост ех lege- на осн. чл. 2, ал.1, т.7 от ЗОС вр. чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, съгласно който земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Излага, че с влизане в сила на ЗСПЗЗ (обн. ДВ, бр.17 от 1.03.1991г.), местността е придобила статут на територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Твърди, че е извън границите на одобрения със Заповед №РД-09-4/07.01.2011г. на Областен управител на област Бургас ПНИ на местност „П.“ в землището на [населено място], като съответства на поземлен имот номер ***по недействаща карта на възстановената собственост /КВС/ на землище [населено място]. Не оспорва, че с н отариален акт №18, В. И. Т. и С. В. Д. са придобили цитирания недвижим имот №***, описан като земя с площ 500 кв. метра, находяща се в землището на [населено място], извън регулационния план на селото и съставляваща поземлен имот №***по утвърдения със заповед №592/19.05.2005г. план на ЗЗП „П.“, но твърди, че границите от север и юг на имота са невярно посочени. Поради това оспорва верността на Нотариален акт №18, том 3, дело №389/2008г. по отношение посочените в него граници: юг - мера, север - УПИ ***. Счита за неоснователни доводите, че в нотариалния акт за покупко-продажбата на имот с пл. № ***площ от 500 кв. м., описаните граници заключват в себе си не посочените по нотариален акт 500 кв.м, а 1000 кв.м. по действащата КККР на [населено място]. Твърди, че ПИ с идентификатор ***, част от който е процесния, е общинска собственост, тъй като попада в територия по § 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е бил засегнат от реституционни решения и заповеди по § 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, не е изкупен по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които е бил предоставен за ползване и по силата на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗСПЗЗ е станал общинска собственост. Сочи, че актът за общинска собственост няма правопораждащо действие. Оспорва твърденията за необезпокоявано владение, което да е направило ищеца собственик на процесния имот, като се позовава на забраната в чл.86 от ЗС (редакция от 1988г. до 1996г.) за придобиване по давност на държавна, респективно общинска собственост, както и на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС, съгласно който давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември 2022г. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №18, том ІІІ, рег.№2902, нот.дело №389/2008г. на 15.04.2008г., В. Т., заедно с бившата си съпруга е придобил правото на собственост върху земя с площ от 500 кв.м., находяща се в землището на [населено място], [община], област Б., извън регулационния план на селото и съставляваща ПИ № ***по утвърдения със Заповед № 592/19.05.2005 г. ЗЗП на местността „П.“ в землището на [населено място], област Бургаска, при граници: изток – мера (борова гора), запад – улица, юг – мера, север – УПИ ***, за сумата от 400 лева. Представени са и нотариален акт № 83, том І, нот.дело № 219/1995г., издаден на основание §4б ПРЗ ЗСПЗЗ, от който е видно, че И. А. А. ЕГН: [ЕГН] и Т. М. А. ЕГН: [ЕГН], са признати за собственици на земеделска земя от 500 кв.м. в [населено място], м. „П.“, представляваща имот при граници: север – общински парцел, юг – С. С., изток – борова гора, запад – път, ведно с трайните насаждения в него и дървена постройка за сезонно ползване без акт за узаконяване, както и нотариален акт за покупко-продажба №58, том ІV, рег.№3533, нот.дело № 554/31.05.2005г., с който И. А. и Т. А. продават на Д. И. И. неурегулиран ПИ № *** с площ от 500 кв.м., находящ се в зоната за земеделско ползване в м. „П.“, в землището на [населено място], [община], при граници: изток – борова гора, запад – път, север – общински парцел и юг – С. С.. От Заповед №РД-0967/01.04.1967г. за местността „П.“ в землището на [населено място], съдът е приел за установено, че е одобрена зона за земеделско ползване от 89 дка, като са образувани 126 места. В разписен лист към ЗЗП за собственици на имот №***са вписани И. и Т. А. със земеделска земя от 500 кв.м. От извадката от кадастрален регулационен и застроителен план на селото, одобрен със Заповед №643/23.07.1982г. на ОНС, се установява, че имот планоснимачен №***граничи на север с „бяло петно“ – не е обособен отделен имот, а над това образувание е посочен имот планоснимачен №***. Община Бургас е представила кадастрална карта на ПИ с идентификатор ***, с площ от 16993 кв.м. и предназначение на земеделската земя – друг вид, собственост на Община Бургас. От разпита на свидетеля Г. Ц., съдът е приел за установено, че имотът е бил с площ 1000 кв.м., и от момента на закупуването му, се владее от В. Т.. Свидетелят знае точните граници на имота, както и, че ищецът е извършил дейност по облагородяването му, закупен е метален фургон и е поставен в парцела върху бетонна площадка, около който са изпълнени леки дървени конструкции, оформящи затворен обем. Според свидетеля имотът се ползвал често от въззивника до 2017 – 2018г., когато той заминал за чужбина, и в който период имотът бил наглеждан от свидетеля. От показанията на свидетеля Х. И. Т. /син на въззивника/ се установява, че имотът е бил ограден с телена ограда още при закупуването му. Имало контейнер-будка, излята била плоча за изравняване на мястото и бил закупен преместваем метален контейнер за живеене, поставен върху излятата плоча. Баща му отглеждал различни растения и култури в имота. От заключението на вещото лице по основната и допълнителна съдебно-техническа експертизи, съдът е приел за установено, че имотът, ограден от три страни с телена мрежа на бетонови и дървени колове, е с площ от 1031 кв.м. Северозападната част на имота е застроена и благоустроена, а южната част, където попада имот планоснимачен №***по стар план на селото, съвпада с имота собственост на И. и Т. А. с площ от 500 кв.м. Същият не влиза в регулационните граници на селото и никога не е бил урегулиран. Със Заповед № 592 от 19.05.2005г. е допълнен в кадастралния план на ЗЗП „П.“ като имот по §4 от ЗСПЗЗ. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е счел претенцията за неоснователна. Приел е за безспорно, че описаният в нот.акт № 18, том ІІІ, рег.№ 2902, нот.дело № 389/2008г. недвижим имот от 500 кв. м., съставляващ имот ***е собствен на въззивника. Посочил е, спорът е за собствеността върху имота находящ се в границите между имот ***на юг, УПИ *** на север, улица на запад и борова гора /мера/ на изток, с площ от 568 кв. м. според заключението на вещото лице. След като е анализирал съдържанието на нотариален акт №18, том ІІІ, нот.дело № 389/15.04.2008г. съдът е приел, че въззивникът е закупил недвижим имот, представляващ земя от 500 кв.м., находяща се в землището на [населено място], съставляваща ПИ №***по утвърдения със Заповед № 592/19.05.2005 г. ЗЗП на м. „Пирамидата“. Посочил е, че праводателят на въззивника не би могъл да му прехвърли повече права от колкото той сам притежава. Въпреки, че сделката не е нищожна, прехвърляйки права, които не притежава в своя патримониум, прехвърлителят не може да направи преобретателя собственик на тези права и вещи. Възражението на въззивника относно приложението на чл.5 от ЗОС е счетено за неоснователно. Позовавайки се разпоредбата на ал.3 на чл.5 от ЗОС, според която актът на общинска собственост няма правопораждащо действие, а единствено констатира принадлежността на правото на собственост, въззивният съд е посочил, че за да породи правно действие, което да бъде предмет на санкция по чл.5 от ЗОС, следва да е налице правопораждащ факт водещ до придобиване на собствеността по смисъла на разпоредбата на чл.2, ал.1, т.7 от 6 ЗОС, според която „общинска собственост са имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон“. Приел е, че именно такава е ролята на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, съгласно който земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост, т.е. правото на собственост възниква по силата на закона- ex lege, като общински стават земеделските земи, които не са били заявени по реда на чл.11, ал.1 и 2 от ЗСПЗЗ, както и тези, които не са закупени от ползувателите си по реда на § 4 и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. В този смисъл е посочил, че ПИ с идентификатор ***е станал общинска собственост по силата на чл.25 от ЗСПЗЗ, тъй като не е засегнат от реституционни мероприятия, съответно не е бил предмет на покупка по реда на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от лица, на които е бил предоставен за ползване, поради което и процесната земя е станала собственост на общината по силата на закона. Възражението на ищеца за придобиване по давност е счетено за неоснователно по съображения, че в периода от 2008г., когато е бил въведен във владение, е действала законова забрана за придобиване по давност на имоти- частна общинска собственост. Приложим е § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността / ДВ, бр.7от 19.01.2018 г./, съгласно който давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022г. Въззивният съд е изложил, че Решение №3 от 24.02.2022г. по к. д. №16/2021г. на КС, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна, не оказва влияние, тъй като според чл.151, ал.2 от КРБ същото има действие за напред- от момента на влизането му в сила. Предвид което, въззивният съд е счел, че по отношение на процесния имот за въззивника полезна придобивна давност не е изтекла, с оглед на което предявеният иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР е отхвърлен като неоснователен. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По първия въпрос: „Може ли съдът да не се съобрази с нормата на чл.179 от ГПК досежно материалната доказателствена сила на неатакуван в процеса и от ответника нотариален акт и респективно да игнорира СТЕ удостоверяваща при посочените граници какъв имот е закупен и при каква квадратура?“ следва да се отбележи, че част от условието на така поставения въпрос не съответства на фактите по делото, тъй като още с отговора на исковата молба ответникът е оспорил, че в представения от ищеца НА №18 границите на описания имот от 500кв.м. от север и юг са невярно посочени. Съгласно чл. 179, ал.1 ГПК, официалният документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Следва да се има предвид, че нотариалният акт, издаден по реда на чл. 586 ГПК представлява официален документ - съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред, но той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал.1 ГПК само досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи и какво са заявили страните пред нотариуса. В частта му относно подписаните от страните техни изявления, нотариалният акт е частен документ, т. е. няма обвързваща доказателствена сила. По нотариалните актове за сделки нотариусът е длъжен да установи правото на собственост на прехвърлителя, съгласно чл. 586 от ГПК, т.е. в тази част нотариалните актове имат само установително действие. Ако изводите на нотариуса не са верни, тези актове не създават права, тъй като никой не може да прехвърли това, което не притежава. Съобразно трайната и последователна практика на ВКС поради това, че констатациите на нотариуса, възпроизведени в конститутивния нотариален акт не съставляват удостоверителен или свидетелствуващ документ, за оспорването им не се прилагат правилата на чл. 193 ГПК. По този въпрос касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да е налице същото, не е достатъчно бланкетното посочване на текста на законовата разпоредба, а следва да се изложат аргументирани съображения защо счита, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен, че липсва мотивирано изложение, относно приложението на чл. 179 вр. чл. 193 ГПК е налице непротиворечива съдебна практика, изменението на която не се налага, поради което основание за допускане до касация не се установява. Не се констатира и произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика. В тълкувателно решение №11/21.03.2013г. по тълк. д. №11/2012г. ОСГК на ВКС се съдържат разяснения относно доказателствената сила на констативния нотариален акт, съответно- разпределянето на доказателствената тежест при спор за собственост, породен от съставянето на такъв нотариален акт. По настоящото дело спорът не произтича от констативен нотариален акт, нито въззивният съд е разгледал спор за собственост, възникнал от съставянето на такъв нотариален акт, т. е. тълкувателното решение, на което касаторът се позовава, е неприложимо за спора. В посоченото решение №249 от 12.11.2012г. по гр. д. № 270/2012г., съставът на ВКС приема, че при наличие на доводи, че ищците черпят права от представен от тях официален документ съдът следва да обоснове фактическите си констатации и правни изводи на друг документ, ако по искане на ответниците е оборена доказателствената сила на официалния документ по реда и в сроковете на чл. 193 и чл. 194 ГПК. В соченото решение се оспорва заповед, с която на ищеца е признато на осн. § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ да придобие собствеността върху процесния имот. Разрешението съдържащи се в него е неприложимо, доколкото в настоящия казус се касае за нотариален акт, в който се оспорва вярното посочване на две от границите на продадения имот. Следва да се отбележи, че по настоящото дело липсва спор, че ищецът е придобил от своите праводатели 500кв.м., съставляващи ПИ №***. Спорът е относно съседните 500кв.м., които не са посочени в нотариалния акт, и представляват част от ПИ ***, но ищецът твърди, че е придобил по давност. Въпроси от втори до пети според касатора са от значение за развитието на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно бланкетното посочване на текста на законовата разпоредба, а касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо счита, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Законова разпоредба е посочена само във втория въпрос, като липсва каквото и да е мотивирано изложение досежно предпоставките по т.3. По така формулираните въпроси не се твърди наличието на основание за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито се посочва друга практика /освен обсъдената по-горе/, в противоречие с която тези въпроси да са разрешени от въззивния съд. Доколкото така поставените въпроси най-общо касаят начина, по който общината установява правото си на собственост, при липсата на съставен акт за общинска собственост, за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно константната и непротиворечива практика /Решение №8 от 11.02.2014г. на ВКС по гр. д. №4244/2013г./, актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Несъставянето на АДС или АОС не може да доведе до извод, че имотът не е държавен или общински. В хипотезата на чл. 6 от ЗС, редакция от 1951 г., държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), ЗКИР, ЗСПЗЗ, ЗВСГЗГФ. Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 ЗС. Във връзка с предявения по настоящото дело иск, и съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да установи, че е собственик на имота на твърдяното от него придобивно основание – давност. Следва да се посочи, че за земеделските земи, какъвто е настоящият случай, правилата за придобиване по давност са специфични, тъй като земята подлежи на реституция. От ангажираните доказателства се установява, че имотът е бил предоставен за ползване на граждани с актове по § 4 ПЗРЗСПЗЗ. Впоследствие не е заявен за възстановяване или за изкупуване по ЗСПЗЗ /изкупен е само съседният имот с пл. № ***/, не е заявяван за възстановяване или/и възстановен по някой от останалите реституционни закони, т.е. установява се твърдението на общината, че имотът да попада в територия по чл. 19 ЗСПЗЗ. Само по отношение на необобществените земи се прилагат общите правила за давността, но по отношение на процесната земя не се твърди, че е принадлежала на физическо лице, нито са събрани доказателства в тази насока. Доколкото имотът е бил безстопанствен, то възражението, че на ищеца, че го е придобил по давност се явява недоказано, в какъвто смисъл са и съображенията на въззивния съд. Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 5 ЗОС, според която актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, само констатира собствеността на общината когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. В настоящия казус ответната Община изобщо не е твърдяла, че такъв акт е бил съставен, но счита, че е придобила собствеността на осн. чл. 25 ЗСПЗЗ. Изводът на въззивния съд, че имотът не може да бъде придобит по давност от ищеца е изведен след съвкупния анализ на всички ангажирани по делото доказателства. По отношение на процесния имот не се твърди, нито има данни, че е принадлежал на правен субект, по отношение на който може да тече придобивна давност. С оглед събраните по делото доказателства се установява, че тъй като не е засегнат от реституционни мероприятия, съответно не е бил предмет на покупка по реда на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, той е земеделска земя, находяща се в територия по параграф 4 ЗСПЗЗ, което изключва възможността за придобиване по давност. Решението не е очевидно неправилно, тъй като не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.